Константин Дончев

Далеч от боговете

Далеч от боговете

ТРИЙСЕТ И ЕДНА СТОТИНКИ

По онова време, когато се пренасяхме в квартирата на „Граф Игнатиев“, Камен се готвеше за изпитите по история на философията, а Фичето задяваше една студентка от педагогическия институт. Двамата живееха в една стая, учеха в един институт, в един и същи курс, но преживяваха дните си различно един от друг, всеки по своему. С тях се срещах вечер, когато се връщах изморен от кремиковския комбинат. Малко разговаряхме. Изпушвахме по цигара, разменяхме по няколко думи за изпитите, за работата на строежа и заспивахме.

Камен получаваше стипендия, а Фичето беше на издръжката на родителите си. Аз се издържах сам, като работех в Кремиковци. Вземах хубави пари, но въпреки това понякога стотинките не достигаха. Затова неделните дни прекарвахме в някоя сладкарница с по едно малко кафе. Рано се прибирахме, защото изпивахме кафето много бързо, а келнерката трябваше да прави оборот...

Камен имаше само стипендията, а Фичето беше сам на родителите си и те се грижеха добре за единствения си син. Но парите му почти винаги не достигаха, защото той вече не харчеше само за себе си.

Веднъж Камен се завърна блед със зачервени очи. Знаех, че е привършил парите. Пушеше последните си цигари. Очаквах и Фичето да забележи това. Камен ме погледна и дръпна Фичето за ръкава:

– Свърших парите, след два дни ще получа...

– И аз ги свърших, брат – отвърна Фичето, – ако не вярвате... ето.

И той забърка в портмонето си, за да докаже, че има само осемдесет стотинки и затова не може да му даде.

Вечерта излязохме с Камен. Фичето този път не дойде с нас. Късно когато се прибрахме, третият ни съквартирант бе вече легнал. На стария потъмнял бюфет стояха две рибни консерви. Едната беше опразнена, а другата не беше още разрязана. Камен ме погледна с недоумение. Аз само повдигнах рамене. Така всяка вечер намирахме останки от консерви, празни кутии „Арда“, буркани от компот и всичко това струваше много по-скъпо от обявените осемдесет стотинки на Фичето.

Една сутрин Камен беше заминал за университета. Аз се бях събудил, но не смеех да отворя очи, за да не се разсъня, защото още ми се спеше. В това време Фичето се измъкна от леглото си и с тихи стъпки се добра до бюфета. Направи лек тараш, след което шумно замляска. Когато свърши, пи вода, безшумно превъртя ключа на шкафчето и се мушна пак в леглото. По всяка вероятност бе забравил нещо и се надигна отново като лалугер от дупката си. Хвърли към мен подозрителен поглед и като се успокои, че аз спя, измъкна изпод възглавницата си кутия малка „Арда“, запали цигара и мушна отново кутията под възглавницата си. Когато я изпуши, заспа.

На обяд аз се заобличах бавно, продължително. Бях втора смяна и имаше достатъчно време за заводския стол.

– Ти трябва да се храниш по-добре, брат – ми каза тогава Фичето. – Тежкият чук в шлосерския цех иска много калории.

– Всички трябва да се храним добре – му отвърнах и излязох.

Той ме последва.

– Как си с цигарите?

Имах само две цигари. Подадох му кутията. Той се усмихна, кратко изразявайки видима благодарност и отново лицето му потъна в хладния философски мрак. И на мен ми се стори, че тази маска на Фичето старателно прикриваше тайните му еснафски кроежи, евтините му хитринки, с които не печелеше нищо друго от нас, освен искрената ни неприязън.

Протегна двата си пръста, изтегли едната цигара и каза, като ме гледаше право в очите.

– Само така. Ще изпушим по една работническа цигара. – и запали.

На първата пряка улица се разделихме. Той замина към института, а аз се върнах в квартирата, бях забравил автобусната си карта. В стаята нямаше никой. Полюбопитствах какво има под възглавницата на Фичето. Повдигнах я. Там лежеше малка чисто нова „Кариочка“. От нея липсваше само една цигара.

На следващото утро наблюдавах пак същата сценка, а на обед към мен беше отправен същия въпрос: „Как си с цигарите?“

Изминаха няколко седмици. Една вечер Фичето се приближи към мен и ми каза:

– Слушай, направи ми една услуга.

– Каква?

– Камен ми дължи пари.

– Колко?

– Ами как да ти кажа, братле, около трийсет стотинки...

– Аха... не бяха ли онези там...

–  От кафенето – подсети ме Фичето, – абе не е много, ама нали знаеш това са трийсет стотинки или три левчета стари пари.

Да... в кафенето те си разделиха по десет цигари, които навярно струваха дванайсет стотинки, кафето – петнайсет, кибрита – четири, всичко трийсет и една стотинки.

–  Да не би да имаш грешка в сметката? – попитах с лека ирония Фичето. Той ме погледна озадачено. На лицето му се появи пак онази кратка усмивка, но очите му останаха невъзмутими.

–  Грешката в негова полза – сухо каза той.

–  Вземи.

Без да го гледам, му хвърлих трийсет и една стотинки. Знаех че Камен няма пари и скоро едва ли би могъл да му ги върне.

– Защо ти? – попита Фичето, като събираше със светнали очи стотинките по излъсканото чамово дюшеме.

– Все едно – рекох. – Нали все някога трябва да ти се върнат...

Фичето замълча.

В това време влезе Камен, поздрави и седна на леглото. Погледна ме с щастливи очи.

– Най-после – въздъхна той с облекчение. – Статията ми е излязла.

Извади кутия „Златна арда“ и почерпи. После бръкна в джоба си и подаде 50 стотинки на Фичето.

– Дължах ти пари, нали помниш...

Фичето го погледна смутено и замълча. Настъпи една дълга пауза на радост и на горчива болка.

Ботунец, 1963 г.

 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.