Константин Дончев

Далеч от боговете

Далеч от боговете

СЪНУВАХ...

Сънувах, че съм на чужда земя и нося чуждо име. Бях само на седем години, когато чичо Флоренцо – старият хлебар ми каза, че след десетина дни ще тръгна на училище, така както правели всички хора по земята.

Погледнах босите си крака и си спомних, че на една от витрините по моя тротоар скоро бях виждал като за мен лачени обувки с бели връзчици. Цената им не беше много голяма, но капиталът ми беше твърде малък. Когато преброих спестените си пари, открих, че не ми достигаха тридесет пезети...


По това време работех на левия тротоар на „Алкала“. Когато отидете в Мадрид и застанете срещу площад „Сибелис“, обърнати към залез слънце, пребройте триста крачки нататък по „Алкала“ – ето, това някога беше моят хляб и живот...


Педро работеше успоредно с мен отдясно, а Хозе и Габриела се въртяха по „Сибелис“.


Преди да умре мама, работех сам на площада и печелех не лошо. Пуерто дел Сон и Алкала са безразлични и студени. Вечер блестяха с ледени светлини. Високопоставените дами и господа в строги вечерни тоалети бавно отминаваха.


– Молим, господине, смилете се над бедното просяче! – ... Мо-о-о-лим, господине!...


Струваше ми се, че не ни чуваха. Не само това, те дори не ни забелязваха. Може би бяха свикнали с нашето присъствие, както човекът с микробите. Едва сега разбирам, че ние бяхме за тях нищожества, необходими нищожества...


На следващия ден трябваше да отида и аз на училище, както правеха всички хора на земята. Чичо Флоренцо беше записал вече името ми в училищния тефтер. Една вечер сложи ръка върху рамото ми и каза замислено: „От утре ти, Лусиано, вече няма да работиш. Иди да си вземеш довиждане с Педро и Габриела. А след туй ще отидем заедно при Хозе в болницата...“


„Ех, моя богата и разкошна Алкала! – рекох си – тази вечер е последният ми работен ден. Ще ми дадеш ли още тридесет пезети? Само толкова не ми достигат за обувките с бели връзчици. Утре с тях ще мина по моя тротоар, за да се простя с тебе, шумна и безсърдечна Алкала... Ще се върна в дома на чичо Флоренцо... Стар приятел е той на татко Варгас... Сетя ли се, отново ми се стяга душата... Едва го помня, като на сън... Откарали са го с белезници по Алкала... Преди да влезе в камионетката, извикал към разгневената тълпа: „Флоренцо-о-о, прибери Лусиано... Приятелю, аз вече няма да се върна...“ Не можех да се разделя със спомена. Затворили устата на татко Варгас и го блъснали в камионетката. Оттогава никой не знае къде е...


Вървях с протегната ръка по Алкала и си мислех за татко Варгас. Той често идваше в съня ми и сякаш все чувах да вика: „Флоренцо-о-о, прибери Лусиано при тебе... Приятелю, аз вече няма да се върна...“

И за кой ли път се сепвах на сън и сядах в леглото. Въздухът в хлебарницата миришеше на кисело тесто. Хлябът втасваше за утре. Ние с чичо Флоренцо спяхме до голямата тумба на пещта. Живеехме си тъй двамата... Когато мама умря, чичо Флоренцо ми даде лист. Върху него нарисувах черен кръст, а до него написах думичката „мама“. Само това можех да пиша. Научи ме Габриела. Изпратих писмото до татко Варгас. Тогава за първи път видях сълзи по сухото лице на стария хлебар... Може би се питаше: „В кой ли затвор на Испания си, приятелю? Ще те намери ли писмото на Лусиано?!...“

Разтърсих глава. Отсреща Педро ми подсвирна и вдигна над главата си ръка. Това означаваше, че вече е спечелил пет пезети.


Към мене идеше шумна тълпа. Когато се приближиха, разбрах, че са чужденци. Протегнах към тях ръката си.


– Мосю!... Малко милост, мосю...


Възрастна жена ме погледна със съжаление и пусна в ръката ми една монета. Черноока девойка спря до мен, погали ме по главата и ми подаде няколко монети.


Отминаха. Дълго гледах след тях. Познавах добрите хора. Влязоха в големия ресторант на първата пряка от моя тротоар. Сигурно щяха да вечерят.


„Какво ли ще вечерят!?“ Преглътнах. Приближих се до голямата блестяща витрина на ресторанта и дълго гледах... Гледах захласнато и ноздрите ми се възпаляваха от дразнещия аромат на печено месо. Отдръпнах се. Отново поех по тротоара. Алкала се усмихваше на чужденците, светеше с безброй реклами, отруфена, дъхаща на парфюм и печено месо.


Неусетно се изниза и последният ми ден. Улицата бавно опустяваше. От време на време минаваха закъснели минувачи. Още четири пезети не ми достигаха. Колко са четири пезети? Протягаш ръка и те звънват в малката ти суха шепичка. А после тичам за дома. Чичо Флоренцо много се тревожи, когато се връщам след полунощ.


Сбогувах се с Габриела и Педро. Те отдавна се прибраха. Сетих се за болния Хозе. Той ходеше бос, само с горнището на обувките си. Откога ли му се бяха скъсали подметките, а след туй и чорапите, които му подарих на рождения ден! Дали не беше простинал в ония дъждовни дни?


Ето че до мен спря лимузина. Като черни криле на птица се разтвориха вратите й. Излязоха мъж и жена. Протегнах ръка. Още четири пезети. Четири пезети само и сутринта рано първи ще вляза в магазина. Край тази витрина минавах всеки ден. Там, в единия ъгъл, стояха те, обувчиците с бели връзчици. Пръв ги беше забелязал Педро, а след него Габриела и Хозе. Но те бяха мои приятели и ми ги отстъпиха. Всяка сутрин отивах пред витрината и им казвах: „Добро утро.“ Обичах ги и вярвах, че ще бъдат мои. А вечер късно се разделях с тях, с тъга и страх, че утре може да принадлежат на друг...


Внезапно ми хрумна нещо. Забързах към витрината, докато господинът все още се бавеше в колата. Магазинът беше съвсем наблизо. Наистина, те все още бяха там... и тази нощ ще бъдат там... и утре сутринта... Чичо Флоренцо каза, че преди да отидем в училището, ще минем в болницата при Хозе. Ще ги сложа в чантата и ще му ги подаря. Ще му ги подаря от последния си работен ден!... След туй ще минем по Алкала, ще завием по една безименна уличка, чиято табелка отдавна се беше изгубила за да отидем до болницата. Хозе ще ни посрещне с дълъг халат до петите и ще прилича на палячо. И как ще се радва на моя неочакван подарък! Ще оздравее и дълго сетне няма да простива. А в училището... о-о-о, там ще има музика, ще бъде хубаво, нали ще бъде първият ми учебен ден!...

Ето ги! Те вече се приближаваха. Жената от лимузината се усмихна благосклонно. Боязливо протегнах другата си ръка. Дано с нея ми провърви. Но мъжът сви устни, изправи се над мен като планина, сложи ръкавиците си, изръмжа и съвсем неочаквано плесна ръката ми. По тротоара звъннаха разпилени монетите, които бях събирал дълго. Пръснаха се като искри и угаснаха в полумрака на сивия тротоар. Втурнах се да ги събера отново, но някои вече бяха пропаднали в уличния канал...
Изправих се. Мъжът и жената вече влизаха в същия този ресторант, в който отседнаха и чужденците. Алкала беше все така разкошна и недостъпна. През сълзите светлините на рекламите се разливаха и блестяха в очите ми още по-ослепително. За последен път минах край магазина. Те стояха все така в ъгъла. Тъжно гледаха към мен.

– Добър вечер, обувчици!... – казах им и от очите ми отново рукнаха сълзи. Исках да им кажа колко малко ни трябваше, за да бъдем завинаги заедно. Щяхме да отидем при бедния Хозе в болницата. С него сме стари приятели и те нямаше да ми се разсърдят затуй, че ще му ги подаря. Радостни, с чичо Флоренцо щяхме да отидем в училището, така щеше да започне един нов ден с много слънце и цветя. Колко малко беше разстоянието помежду ни... Разделяше ни само дебелото стъкло на витрината...


Събудих се... Къде съм? Брат ми ме теглеше за краката...


– Хайде ставай, ще закъснеем за училище! Какво сънува? Беше като умрял.


– Бях в Испания – казах с въздишка. – Колко беше хубаво и колко тъжно... То можело и на сън да обикаля човек света... без пари...


Русе, 1959 г.


 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.