Николай Василев

Осъдени на разум

Осъдени на разум

СТАВАНЕТО НА ЧОВЕКА

 
          Неведнъж съм си поставял за цел да споделя с малко по-широка (от тясно приятелско-колегиалната) аудитория тезата си за реално незаменимата и уникална значимост на антропосоциогенезисните познания при подготовката на специалисти в областта на философията (а и защо само в областта на философията?), в процеса на изграждане и усъвършенстване на философското мислене (на мисленето изобщо!), особено в усилията на учените от всички фундаментални направления за разбиране и обяснение на същността на човека като един от важните етапи на разгръщане на космическата еволюция, на историческото му предназначение, на механизмите на социалната му реализация.
          На изпълнението на тази цел, или поне на полагането на някакво по-активно начало в закъснелите (дано не фатално!) усилия за макар и частично осъществяване на тази идея, вероятно му е дошло времето.
          От 1978/1979 учебна година вкл., след извършената тогава радикална промяна на учебните планове, вече близо три десетилетия студентите от І курс специалност психология във Философския факултет на СУ “Св. Климент Охридски” слушат лекции по физическа антропология (със съдържателно преобладаване на проблематиката от учението за произхода на човека и обществото). За съжаление, само 30 часа лекции, без семинарни занятия. За съжаление, само те, и никой друг. Отчасти благодарение на моята организационно-административна пасивност, отчасти като закономерен резултат от господстващия и досега именно в най-концептуалната сфера на човешката дейност (науката) концептуален нихилизъм.
          Нещо повече. През последните три години от задължителна “Антропологията” бе трансформирана в избираема дисциплина. Обстоятелство, очевидно показателно за демонстрираното от колегите от двете психологически катедри недоразбиране на смисъла и действителната образователна стойност на антропогенезисните познания, на безспорната теоретична полза от тяхното усвояване. Вината в значителна степен отново е моя. Не съм успял да ги убедя. Всъщност изобщо не съм се опитвал. Илюзорно съм смятал нещата за разбиращи се от само себе си.
          Вярно е, че въпреки променения статут лекциите по “Антропология” биват масово посещавани от любознателните първокурсници психолози, а в изнасяните пред философи и студенти от някои други специалности лекционни курсове по “Философия на историята”, “Философия на човека” и “Глобалният човек” задължително включвам философска интерпретация на проблемите на антропогенезата и социогенезата, вън от която човекознанието и обществознанието са неубедителни и кухи структури, както и основните обяснителни фрагменти, превръщащи познанията за миналото на човека в познания за настоящето и бъдещето му.
          Но всичко това едва ли е достатъчно. Надявам се превръщането на науката и образованието в действителен приоритет на всички следващи български правителства да създаде значително по-благоприятни условия за ревизиране на досегашната антиколегиална практика на довеждаща до вредна тематична изолация борба за закрепостени към определени персони хорариуми и за пределно разнообразяване и обогатяване на учебните програми.
          И така, могат ли да бъдат опознати, съществуват ли в действителност и какви са генетичните зависимости и еволюционните връзки между начина на човешкото възникване и начина на днешното разпредметяване на неговите сили и способности, между проточовешката примитивна оръдийна дейност и съвременното разгръщане на съзидателния му потенциал?
          Част от необходимата аргументация се съдържа имплицитно в своеобразната оперативна информация, в описанието на пътя до постигането на този теоретичен резултат. Получава се така, че хронологията и логиката на изложение на тезата, която ще бъде защитена тук, неизбежно опират до определени автобиографични елементи. Надявам се подобни субективни уточнения да не отклоняват излишно вниманието от съществената материя.
          През 1974 год. спечелих конкурс за асистент и започнах работа в катедрата по философия във Философския факултет на СУ “Св. Климент Охридски” (тогава катедра по диалектически и исторически материализъм във Философско-историческия факултет на Софийския държавен университет “Климент Охридски”). Първата задача на всеки млад асистент бе да започне да пише кандидатска (днес “малка” докторска) дисертация. Започнах и аз.
          Човекът винаги е бил в центъра на моите научни интереси. Целенасочено търсено е и наличието на термина “човек” (включително с всички граматически и някои от езиковите му разновидности) в заглавията на поне две трети от сериозните ми теоретични изследвания, пък дори и на много от публицистичните опити. Съвсем естествено работното заглавие на първата ми (от общо трите) проектодисертации гласеше “Проблеми на модерния човек”. Зад това работно заглавие плискаше морето от т. нар. глобални проблеми – престъпността (преди всичко немотивираната), наркоманията, алкохолизмът, сърдечно-съдовите заболявания, замърсяването на околната среда, отчуждението, ирационализмът, мистицизмът, автомобилните катастрофи, самоубийствата, какво ли не.
          Темата бе модерна, актуална, интересна. Пасваше изцяло на теоретичните ми пристрастия. Работих усърдно, написах близо 80 страници, публикувах една студия и няколко статии и накрая се отказах. Стана ми ясно, че не мога да прибавя нищо ново, нищо оригинално, никакъв действителен принос към съществуващите дотогава стотици изследвания и още толкова интерпретации. Колкото за формална защита, ставаше – една от многото сиви, подплатени с обилна литература, дисертации. Пък може би и малко по-добра от многото. Но това не можеше да ме удовлетвори.
          Вярно, направих дребен теоретически (или по-скоро идеологически) “принос”. Разбърках леко мътилката. Естествено, никой не го забеляза. Става дума за специфичното отношение на цензурата и автоцензурата по онова славно “социалистическо” време към изброените по-горе проблеми. От една страна, признавахме ги за глобални и използвахме свободно съответната терминология. От друга страна, извършвахме ловка идеологическа регионализация на глобалността им, като твърдяхме, че те засягат само капиталистическото общество, че само човекът отвъд “желязната завеса” е отчужден, болен, алкохолик (при публично известното наличие на почти изцяло алкохолизирани “социалистически” нации), наркоман (виж, тук имахме сериозни основания, доколкото наркоманията трудно пробиваше в тоталитарно охранявани общности), самоубиец (въпреки първото място на “социалистическа” Унгария в респективните класации), жител на замърсени ареали, жертва на ужасяващи пътно-транспортни произшествия, сърдечно болен пациент, мистик и пр.
          В студията “Човек, наука, техника” посмях да се опълча срещу цензурата (с автоцензурата вече се бях разправил категорично!) и реабилитирах “глобалността” на глобалните проблеми, като аргументирах твърдението, че нашето общество изобщо не е имунизирано срещу тези проблеми и че само наличното при двете обществени системи разминаване на етапите на усъвършенстване на техниката и технологията отчасти смекчава (и то временно, разбира се) прякото въздействие на някои от тях и до известна степен редуцира техните отрицателни последици. Тази теоретична “фриволност”, честно казано, не ми донесе никакви отрицателни последици. Предполагам каква е причината. Студията бе публикувана в “Годишник на Софийския университет”, а отдавна е известно (положението не се е променило, впрочем, и до днес), че това авторитетно издание никой не го чете.
          Започнах работа върху друга тема. Този път посегнах към естетиката. И съвсем не случайно. Тази област също ме интересуваше (явявал съм се на държавен изпит по естетика). В средата на 70-те години проблемът за миналото, настоящето и особено бъдещето на изкуството (като специфична форма на отражение и създаване на действителността) мобилизираше усилията и способностите на мнозина популярни и сериозни изследователи. Помня даже, че един от световните конгреси по естетика бе проведен под мотото “Умира ли изкуството?” Помня и че Хегел бе привличан най-често да подпира една от “катастрофичните” тези. Колебанията ми между положителния и отрицателния отговор на гадаенето относно близката разруха на царството на красивото определиха и неутралното работно заглавие на втората ми проектодисертация – “Съдбата на изкуството”.
          Изкуството, слава Богу, оцеля. Издържа не само на вътрешните си противоречия, но и на напъните на анализиращите го пророчици и прогностици. Аз лично, така поне смятам, не съм го притеснявал много. Написах само около 60 страници с мъдри разсъждения за неговата съдба, публикувах 4-5 статии и го зарязах да се оправя самó. Причината бе същата като при предишния опит – убедих се, че не ставам за автор на някакъв действителен принос към въпросната тема, че не мога да добавя нищо интересно, нищо оригинално (нито като теза, нито като структура, нито като аргументация) към множеството дотогавашни трактовки. Защитата на подобна работа, както и в предишния случай, фактически не бе проблем. Проблем бе неотстъпчивата самовзискателност.
          Тук не мога да се сдържа да не добавя един мемоарен фрагмент, показателен за условията, в които бяхме принудени да творим обективна наука, за “ведрата” атмосфера на денонощно воюващия идеологически фронт. През 1978 год. съвсем случайно (просто поради липса на други мераклии) се добрах до важна четиримесечна специализация в Копенхагенския университет. За пръв и последен път отивах на Запад. Последен, защото отказах да пиша доклади за Държавна сигурност и в качеството на неблагодарен и ненадежден кадър бях закрепостен в границите на българската държава до 1989 год., в продължение на 11 години, реално “унищожавайки” най-творческият и най-ефективен период в научната ми кариера. Но това е друга опера.
          Научен ръководител (или консултант) ми бе един от видните световни естетици шведският професор Теди Бруниус. Бе мъдрец с чувство за хумор, общителен, активен, пълен с енергия. Фундаментален естетически релативист. Никакви аргументи не можеха да разклатят убеждението му, че естетическата оценка е 120-процентово субективна, че няма никакви обективни критерии за красиво и грозно, че именно ние, хората, решаваме кой обект ще бъде произведение на изкуството и кой – утилитарна битова вещ. Не бях съгласен с него, но и той не бе съгласен с мен. Преди да си тръгна от Дания, реших да взема интервю от него. Би било интересно за българските читатели – все пак един от международно признатите колоси на естетиката.
          След завръщането си в родината отнесох интервюто във вестник “Народна култура” (излизащ и до сега, само дето културата вече не е “народна”). Главен редактор му бе, ако не ме лъже паметта, Георги Найденов, баща на днешния медиен ас Валери Найденов). Отказа да ми го публикува със следните две забележки. Първо, в него липсвала здрава марксистка критика на релативистичните естетически възгледи на един буржоазен професор. Напразно се мъчех да му обясня, че това е интервю, че смисълът на всяко интервю е в адекватното представяне на възгледите на интервюираната персона, че ако става дума за статия, точно там би било мястото на по-задълбочените анализи, на критиките и съгласията и т. н.
          Второ, ме съсече окончателно вестникарският шеф, в интервюто личала симпатия към един буржоазен професор. Ужас! Симпатия! Към буржоазен, представете си! И то професор, моля ви се! Тук съвсем закономерно трябваше да се гръмна, но ме съвзе утешението, че не съм уникален случай. Нас всички ни гърмяха по този начин. Бяхме, с други думи, гърмяни зайци. Пардон, не всички бяхме гърмяни зайци. В интерес на справедливостта и коректността трябва да призная, че част от нас бяхме гърмяни, останалите бяха зайци.
          Та така със симпатиите и антипатиите на идиотизираната идеологизация.
          А човекът, какво да правя, наистина бе симпатичен.
          Както и да е, да се върна към целта на изложението. На четвъртата година от асистентстването бях изправен пред изключително неприятната ситуация не само да не съм защитил кандидатска дисертация (нещо, което моите колеги бяха постигнали в стандартните срокове), не само дори да не разполагам поне със сравнително готов дисертационен текст, но и да нямам представа каква би могла да бъде темата на бъдещата ми заявка за присъждане на съответната научна степен.
          Исках да се върна към проблемите на модерния човек. Това бе проблемната област, на която желаех да се посветя. Предполагам, философско-антропологически вирус. Всеки философ го носи в себе си, няма начин, само че някои го преболедуват и насочват евристичната си енергия към фундаменталностите на трансценденталностите, суспензията на субстанцията, нищостта та другоячието и пр. На такива като мен обаче спираловидно-гадамеризиращите антибиотици очевидно не действат. От Сократ насам европейската философия е заслужила да бъде непрекъснато (независимо дали превантивно или терапевтично) очовечавана.
          Сериозна пречка пред тази научна авантюра бе убеждението, че изминалите няколко години не са добавили нищо оригинално, нищо интересно и ново към вече апробираното в няколко публикации предъвкване на трафарети. Реално съществуваше опасността да повторя неудачния експеримент с първата проектодисертация. Тогава отнякъде (неизвестно откъде) ме нападна “прозрението”: а не би ли било възможно да потърся и намеря корените на проблемите на днешния човек в далечното минало, в епохата на неговата поява и оформянето на първичните му човешки характеристики; не е ли адекватното обяснение на механизмите на неговата социална реализация скрито в обяснението на механизмите на възникването му?
          Както е известно от наследството на мъдреците, неправилният отговор най-често се дължи на неправилно зададен въпрос. И обратно. В случая се оказа, че въпросът бе зададен правилно. И правилният отговор не закъсня. Правилен и положителен отговор. Да, точно така, механизмите на социалната реализация на днешния човек са аналогични на механизмите на неговото възникване. Да, точно така, корените не на всички, но на много от проблемите на днешния човек са заровени в далечното минало, преди 4,5-5 милиона години, когато по етиопската долина Хадар се е заклатушкало на два крака съществото, класифицирано като Австралопитекус афарензис и интимно назовано от откривателите му Люси.
          Докато стигна до този отговор, прерових тонове антропологическа и биологическа литература. Първата стъпка към развръзката бе именно преосмисляне и смяна на въпросите. Структурата и съдържанието на традиционната антропология (предимно във вариант “учебник” или “учебно помагало”) биват изграждани върху основата както на пристрастно интерпретираната фактология (археологическите и палеонтологическите находки), така и на отговорите на четири фундаментални въпроса: “Кога?”, “Къде?”, “От кого?” и “Как?”
          “Кога?” – действителната възраст на човечеството.
          “Къде?” – географската прародина на човечеството.
          “От кого?” – прекият генеалогичен предшественик на човека.
          “Как?” – факторите и условията на очовечаването.
          По коловозите на горните въпроси нямаше да стигна доникъде, т. е. щях да стигна до вече известни банални резултати, щях да вървя по вече извървени направления. Трябваше ми друга изследователска стратегия. Началото на пътя към оригиналната антропогенезисна хипотеза бе положено със задаването на въпроса “Защо?” Защо е възникнало това странно “чуждо тяло”? Защо се е появило и е защитило правото си на съществуване това извънприродно и надбиологическо същество? Защо революционната промяна на типа жизнедейност и основните метаболични параметри се е оказала жизнено необходима за него? От отговора на въпроса “Защо” логично произтичаха както оригиналните интерпретации на фосилния материал, така и отговорите на въпросите “Кога?”, “Къде?”, “От кого?” и “Как?”
          Точно тогава, във времето, когато елементите на хипотезата постепенно заемаха полагащите им се места в сложния антропогенезисен пъзел, по някаква щастлива случайност бе извършена радикалната промяна в учебните ни програми и по друга, още по-щастлива случайност, освен лекциите по философия на историята за студенти философи, поех лекционния курс по антропология пред студентите първокурсници от специалност психология. Така до днес. От философия към антропология. От антропология към философия. До формулирането на някой от най-важните положения на философията на антропологията.
          Държа да уточня, че на езика на европейската научна традиция “Антропология” означава “Физическа антропология”, докато културната, социалната и другите чешити антропология (без философската, която фактически не е антропология, а философия, едно от основните философски направления) обикновено биват обединявани под названието “Етнология”. В съответствие с това диференциране биват обозначавани и организираните международни форуми – като конгреси (семинари, симпозиуми) по антропологическите и етнологическите науки.
          Каква е същността на новата антропогенезисна трактовка и каква би могла да бъде специфичната интерпретация на проблемите на модерния човек, позволяваща прокарването на обяснителни аналогии през времева дистанция от няколко милиона години, за да сме в състояние да аргументираме силния еволюционен смисъл (от гледна точка на чистата философска рефлексия) на механизмите на човешката поява и на утвърждаването и усъвършенстването на човешкото?
          Общоизвестна и почти общоприета (със задължителни, според мен, корекции на традиционно внасяните елементи на протослучайно начало на оръдийната активност) е картината на възникването на човека. Именно защото природният свят се е оказал враждебен и неадекватен спрямо прекия ни предшественик (а не по предполаганите от мнозинството антрополози естествено-еволюционни причини), именно защото параметрите на заобикалящата го природна действителност съвсем не благоприятстват оцеляването му, още от своето възникване човекът започва да създава условията за собственото си съществуване, да изгражда изкуствен, несъществувал дотогава на планетата свят. Този свят (т. нар. “втора действителност”) той издигнал като “предпазна” бариера между себе си и природата, превръщайки го в необходимо и перманентно функциониращо опосредстващо звено във взаимодействието му със заварената, дадената реалност (и това “сливане” чрез “отграничаване” всъщност е другото обозначение на акта на възникването му).
          Така започва вечното изграждане и разрушаване на дълга поредица от бариери. Неудовлетворен (по конкретно-исторически различаващи се, но в определено отношение сходни за всяка цивилизационна епоха причини) от актуалните форми на битието на този – измислен, създаден и укрепен от самия него – свят или заплашен от закономерно разгръщащи се непредвидени и трудни за контролиране тенденции в тяхното развитие, човекът винаги се е стремил и продължава да се стреми да ги променя: да ги усъвършенства или да ги разрушава, изкуствено надграждайки конструкцията от своите извънположени същности (при по-нататъшното аргументиране на тезата тук може да се потърси, но на този етап от работата не съм сигурен доколко ще е полезна аналогия с естественото наслагване на културните пластове в кората на големите полукълба).
          В определени обстоятелства при някои личности и социални групи въпросната неудовлетвореност, често в комбинация с демонизирани опасения и страхове, води до болезнена самоизолация (вкл. до аутизма като патология) и окончателна творческа стерилизация като крайна изява на активното или “пасивно” създаване на нереален свят, на илюзорна действителност, играеща ролята на допълнителна предпазна бариера между хората и “втората действителност”. На равнището на масовата реакция, характерна по принцип за всички представители на човешкия род, отсъствието на посочените по-горе крайности донякъде трансформира и модифицира, но изобщо не елиминира влиянието на неизбежно издиганата бариера на илюзорните светове като социализиращ и социално обогатяващ фактор.
          Със спецификата във формирането и функционирането на безкрайно разнообразните илюзорни светове могат да бъдат изцяло или поне до голяма степен анализирани, обяснявани, контролирани, прогнозирани много от вече наречените или още ненаречени “глобални” проблеми на съвременния човек – алкохолизма, наркоманията, престъпността (особено немотивираната), разкъсването на генетичната връзка с природата, самоубийствата, парадоксалните прояви и “рекорди” на глупостта, безделието и пресищането (записани в справочниците на “Гинес”), нарастващия афинитет към мистицизма, ирационализма и модерните (пък и не само модерните) форми на религията, аполитичността и социалната пасивност изобщо, консумативната жизнена стратегия и т. н.
          Антропологизирането на света започва тогава (според мен, преди около 5 милиона години), когато пред една от хоминидните форми се е изправила невъзможността от непосредствено асимилиране на адекватните й условия за живот, т. е. когато условията за нейното съществуване са преминали (по причини, чието разглеждане е предмет на други, далеч по-обемисти изследвания) към стадия на опосредстваната наличност. С други думи, първоначално природата се е превърнала в НЕживотински свят за нашия пряк животински предшественик. Това е било тъждествено с превръщането на прекия животински предшественик на човека в човек (независимо от примитивността на проточовешкото битие), а на природата – в НЕчовешки свят: свят, от който човешките условия за съществуване трябва да бъдат “изтръгнати”, “извоювани”, за да бъде трансформирана биосферата в техносфера, природната система в система от особени, изкуствено създадени условия, осигуряващи разгръщането на човешкия тип жгизнедейност чрез осигуряването на съществуването на човешкото същество като биологичен организъм.
          Още от самото му възникване (обозначил фактически самият акт или процес на това възникване) изкуствено създаденият от човека свят играе ролята на задължително (невъзможно, а и непрепоръчително за елиминиране) опосредстващо звено във всички негови основни взаимодействия, а в определен смисъл – ролята на “предпазна” бариера между него природата (дори между него като социално битие и биологичните функции на собствения му организъм).
          Ако пристъпим към интерпретация на въпросните процеси от друг ъгъл на зрение, ако се опитаме да осмислим другите техни аспекти, ще трябва да изследваме обстоятелството, че не всички основни и неосновни характеристики на непрекъснато усложняващата се обществена действителност благоприятстват в достатъчна степен (нерядко в каквато и да било степен) разгръщането на човешкия жизнен потенциал, динамичната самореализация на човека, пълноценното опредметяване на неговите същностни сили и способности.
          Това обстоятелство лежи в основата на възникващия стремеж към компенсаторно доразгръщане на този жизнен потенциал в необятните простори на илюзорните светове, в основата на възникващата необходимост от създаването на подобни светове и от всекидневното укрепване на техните структури.
          Различен от описания по-горе, но също толкова ефективен и също толкова широко разпространен механизъм за формиране и “експлоатиране” на илюзорни светове действа при случаите на социално успешна, но личностно едностранчива (и закономерно неудовлетворителна) реализация, при хиперболизирането и съответното “глобализиране” на само един от предполагаемите елементи на възможното цялостно човешко саморазгръщане и т. н.
          Оценъчното отношение, удовлетворението или неудовлетворението на човека от едни или други компоненти на социосферата играят определяща мотивационна роля в изграждането на един или друг тип илюзорна действителност. Системата от съответните условия, фактори и стимули е изключително сложна, с динамично променящи се съотношения между обективното основание и субективната рефлексия, между действителното и приеманото за действително положение на нещата. Във всяка конкретна ситуация се разгръща неповторимо богатство от специфични социални условия и обстоятелства, специфични мотиви и стимули за тяхното утвърждаване или тяхната промяна, специфични принципи на социално действие или бездействие, изграждащи – в своето органично взаимно преплитане – конкретните човешки съдби. Тук допълнително въздействие оказват механизмите на социалната “мимикрия”, изискванията на “социалната желателност” и на поетите “социално-ролеви” функции, гражданската позиция (активна или пасивна) на отделните хора, дори темпераментът, волята, другите характерологични особености.
          Преодоляването на природния свят бива наложено като жизнено необходимо от неочакваната трансформация на характеристиките му (спрямо прекия ни животински предшественик само, не и по отношение на собствените му биологични компоненти), от функционирането му като (вече!) НЕчовешки свят. Но възможно ли е новосъздаденият човешки свят (социалната действителност, ноосферата) да започне да функционира като НЕчовешки свят (обстоятелство, което да породи поредната необходимост от издигането на поредната “бариера”, поредната необходимост, този път – от неговото преодоляване)? Възможно ли е изобщо човешкият свят да съдържа и да развива в себе си тенденции, които да не благоприятстват съществуването на неговия създател? Или тенденции, които даже да застрашават фактически живота на човешкия род? Нали светът на човека – това е самият човек, това са опредметените същностни сили и способности на всички живели до днес поколения?
          Да, на практика нещата стоят точно така. Много често за някои и почти винаги за други ноосферата функционира като НЕчовешки свят, коригира, субординира или просто елиминира важни принципи и норми на човещината, разгръща потенциала си във вътрешно противоречие с фундаментални хуманистични традиции. Много често за някои и почти винаги за други човешкият свят развива в себе си тенденции, които безспорно вещаят по-близката или по-далечната, но във всички случаи неотвратимата физическа гибел на вида Хомо сапиенс. Това е забелязано и анализирано в хилядите страници на твърде популярните (особено в прогностичните аспекти) сред непредубедените читатели автори на т. нар. антиутопии.
          И не би могло да бъде другояче. Човекът създава сам себе си и условията за своето съществуване, но създава по мярата на собствената си историческа ограниченост, по вярата на собствената си еволюционна незавършеност, по мярата на собствените си знания и заблуждения, светли идеали (с неизбежно преобладаваща илюзорност) и примитивни предубеждения, творчески пориви и мухлясали стереотипи. Това е сложен, в редица свои измерения автономен спрямо човека и неговата воля, обективно обусловен и обективно ограничен процес, чиито междинни и крайни резултати са също толкова сложни, ограничени, противоречиви.
          Човекът е онзи, който създава условията както за по-нататъшното си усъвършенстване и продължително съществуване, така и за евентуалната си собствена гибел, за своята възможна собствена деградация и възможно самоунищожение. Човешкият свят не е някаква външна, субстанциална, абсолютно властваща над хората сила. В “огледалото” на създадената от самия него социална действителност човекът вижда (и не би могъл да види нищо друго освен) своя собствен, все още далечен от мечтаното съвършенство образ, вижда своята собствена ограниченост, вижда неразвитостта и незрелостта си.
         Така е в по-общ исторически, по-скоро философско-исторически план. Допълнителен анализ при конкретизиране на рефлексията изискват естествено отделните конкретни случаи на окончателно бягство (назовавано при изследването на други аспекти на проблема “искейпизъм”) или временен отдих в илюзорната действителност.
          В началото на своя съзнателен живот всеки отделен човек заварва и разпознава определени социални структури, икономически отношения, преобладаващи поведенски стереотипи, система от културни ценности и нравствени норми и т. н.; спрямо него те излизат в ролята на наследени обективни обстоятелства, чиито същностни черти и начини на функциониране могат да съвпадат, но могат и да не съвпадат (както се случва обикновено) с предпоставения и търсения от самия него жизнен смисъл. В процеса на своята социализация всеки човек възприема изцяло (теоретично допустимо, практически нереално), възприема частично (в различна степен) или не възприема изобщо като адекватни на собствената му човешка същност предлаганите му материални и духовни ценности. В зависимост от това той се стреми (така се реализира процесът на ювентизация на обществото) да ги утвърди, да ги промени в определена степен или да ги разруши. Теоретично допустимо е впрочем да се предположи преобладаващата тенденция в живота на всеки човек – в последователност от разрушаването през творческата промяна към утвърждаването на статуквото – в зависимост от неизбежното преминаване от детската възраст през юношеството, младостта и зрелостта към възрастта на вдетиняването.
          Това по отношение на заварените социални конструкции, социалното наследство. Как стоят обаче нещата със сътвореното, надграденото, добавеното, коригираното – отговаря ли то на изискванията на човека, който го е сътворил, надградил, добавил, коригирал, удовлетворява ли неговите житейски принципи и норми? Едва ли. Идеалното “метаболично” равновесие между човека и извънположената му същност е практически невъзможно. Създаваната по времето на неговия собствен живот (включително и с прякото му участие) нова социална действителност не би могла да покрива стопроцентово очакванията му, не би могла да отговаря задължително на неговите лични стремежи и предпочитания.
          Първо, тя закономерно претърпява известни деформации в процеса на “наслагването” си, “надстрояването” си над завареното социално наследство, повтаряйки линията на повечето от неговите очертания, прилягайки сравнително плътно към исторически формирания “релеф” от общовъзприети материални и духовни ценности, приемайки до голяма степен (независимо от форморазрушителните или формокоригиращите стремежи) неговия образ и подобие.
          Второ, тя бива изграждана и утвърждавана като оперативна резултантна от усилията на всички хора, на всички действащи в съответната социална ситуация и в съответния времеви период исторически субекти. Естествено, при това положение не всеки отделен човек може да намери себе си в нея и не всеки отделен човек може да положи пълноценно себе си в нея. Тук се получава обективно неизбежен сблъсък между множество най-разнообразни (често дори категорично противостоящи си) исторически интереси, потребности, чели, идеали (личностни, групови, класови, професионални, корпоративни, държавни и т. н.).
          Напълно закономерно поради това всеки конкретен човек може да изпита (и по правило изпитва, точно защото е човек) неудовлетвореност, дискомфорт, страх, нетърпимост спрямо заобикалящата го социална действителност и по отношение на своето място в нея, на отреденото му функционално “предназначение”; неговата реализация като човек може да бъде затруднена, застрашена или променена в нежелана от него посока от социалната действителност като цяло или от отделни нейни компоненти, страни, тенденции.
          Социалната действителност преодолява природата, фактически оказала се “неудобно” неорганично тяло на човека, и се проявява, от една страна, като единствено възможното и сравнително “удобно” (принципиално адекватно) неорганично тяло на човека, тъй като запазва и гарантира неговото съществуване. В своите конкретно-исторически “кройки”, от друга страна, социалната действителност не може (и, убеден съм, не трябва!) да задоволи напълно изискванията на изоставащите от нейното развитие, изпреварващите развитието й или същностно разминаващите се с това развитие отделни личности. Оттук нататък започва пътят на обременения с тревогите, съмненията и проблемите на своето историческо време човек към мамещите брегове на илюзорната действителност.
          Модификациите на илюзорните светове са толкова много на брой и толкова разнообразни по същностни характеристики, че обхващането им в една достатъчно кратка и задоволително синтетична дефиниция е почти невъзможно. Първите възможни стъпки към глобалното определение са илюстративният подход плюс идентификацията на определен брой конкретно-исторически разновидности. Чисти случаи са религията (отчасти в магически оцветените, изцяло в традиционните теологизирани, както и в някои от модерните й форми), наркоманията, пристрастяването към хазарта, битовият алкохолизъм.
          Преди да продължа изброяването, трябва да направя едно пояснение, свързано главно с посочената преди малко група (общност) илюзорни светове. При нея и прилежащите неосновни разновидности е очевидно възможното (не само възможното, но и необходимото, макар и недостатъчно, но важно като част от общата интерпретационна конструкция) включване на обяснителния потенциал на психологията на зависимостта. В евентуалната бъдеща теория на илюзорните светове обаче неминуемо ще опрем и до принципиално пренебрегвани в психологията на зависимостта акценти: примерно, напълно осъзнатото, целенасочено създаване на индивидуални илюзорни “ниши”, в които някои личности разгръщат жизнената си активност не само и не толкова като “роби” на определени порочни навици, колкото като “господари”, като “творци” (пък било то и на собствените си илюзии).
          Списъкът може да бъде неизчерпателно допълнен с:
          - доведените почти до маниакалност хобита (имащи нещо общо с хазартното пристрастяване);
          - болезненото интравертно “потапяне” в света на изкуството (в масовите случаи, когато художествената рефлексия подменя и “компенсира” изцяло реалното съпричастие към житейските радости и скърби, а “сънищата наяве” – невъзможните или смятаните за невъзможни професионални и любовни успехи);
          - откъснатата от законово регулираното социално пространство и противостояща му (чрез своите собствени закони, норми и правила на функциониране) “територия” на престъпността;
          - социално-пасивното доброволно “затворничество” в “килията” на еснафската суперконсумация;
          - родените от всекидневния лукс, безделието и пресищането парадоксални прояви (като при част от “рекордите на глупостта” може да бъде открита все пак различна смислова доминанта);
          - компютърният свят (създаващ в последно време собствената си метаилюзия – т. нар. “виртуална реалност”) и още много, много други.
          Коректно би било да вметна в скоби информацията, че няколко страници от това изложение повтарят разгърнати в други мои публикации разсъждения (разбира се, тук те са редактирани и обогатени). Но това, за съжаление, е неизбежно. Без вплитането им в този наистина необичаен научно-мемоарен формат защитата на тезата би придобила фрагментарен характер. Бих могъл, разбира се, да кажа същото с различни думи, но се страхувам, че не е по силите ми да възпроизведа в неизползвани преди термини същата убедителност и същия стил.
          По-задълбоченият анализ на историческата съдба и вероятните перспективи на човечеството добавя към разглеждането на тезата някои неосветени и неосмислени от традиционния пейоративен подход към мнозинството от изброените по-горе илюзорни светове нюанси. Съвременният човек е отчужден от обективно господстващите над него продукти на собствената му дейност. Но това го поставя в особено, двойнствено отношение спрямо света, ако анализираме ситуацията от гледна точка на стимулите и механизмите на създаване на илюзорна действителност.
          От една страна, човечеството все още не е извървяло (и никога няма да извърви докрай) безкрайния път към своето (условно казано) съвършенство. Разгледан в този аспект, измерен на кантара на собствената си историческа ограниченост, натоварен с неизбежните заблуди и предразсъдъци на конюнктурната пазарна реализация на своята същност, човекът може да бъде характеризиран като едновременно реален и илюзорен. При това положение не може да има нищо по-естествено от стремежа на илюзорния човек към създаването на илюзорен свят (като единствено възможна реалност за собствената му илюзорност) или от фактическото съществуване на илюзорно-реалния човек в рамките на един илюзорно-реален свят.
          Защото, от друга страна, светът, в който човекът съществува и действа, по някои от основните си характеристики се оказва (точно толкова, колкото и своя създател) едновременно реален и илюзорен. Реален, доколкото е единственият свят за човешко съществуване “наоколо”, единственият даден в непосредствена наличност човешки свят, чиито ограниченост и едностранчивост в никакъв случай не надхвърлят самите човешки ограниченост и едностранчивост, а им съответстват в напълно достатъчна степен. Илюзорен, доколкото е населен с реално действащи илюзорни форми на човешкото битие (тоест с исторически квазисубекти), доколкото опредметената човешка същност властва над самия човек, доколкото на световната “сцена” произнасят своите съдбовни реплики не хората, а своеобразно очовечените социални “фантоми” – парите, вещите, властта и т. н.
          Илюзорният свят представлява реална, а съвсем не илюзорна ценност в живота на модерния илюзорно-реален човек. Всичко, което е невъзможно в реалния свят, е напълно възможно в илюзорния свят. Там всеки намира онова, което му е отнето или чието достигане е максимално затруднено: стандартизираният човек – своята уникалност, “модулният” човек – своята цялостност.
          Тук сме изправени пред универсалната значимост на задвижваните от илюзорните светове и придаващи им дълбок жизнен смисъл компенсаторни механизми. Чрез илюзорните светове всеки от нас досъздава себе си, постига своя интегритет (обективно илюзорен, но, което е същественото, преживяван като реален от съответния човек), доосмисля своето земно предназначение (такова, каквото го вижда самият той в огледалото на собствената си житейска философия). Тогава, когато са използвани в качеството на илюзорни светове:
          - религията дарява на човека илюзията на вечното съществуване след преминаването в отвъдния свят и сигурността на споделящата твоите принципи общност; тя освен това успокоява страха от смъртта;
          - изкуството ни омайва и приспива, въодушевява и разбужда с илюзията на пълноценния живот и пълноценното общуване;
          - престъпността носи в себе си илюзията на силата и властта в прилагането на особеното надчовешко “законодателство”;
          - мистиката захранва обсебените души с илюзията на висшето познание (достъпно единствено за малцина достойни “избраници”).
          Разбира се, те даряват не само това, но главно това.
          По своята същност взаимодействието на човека с извънчовешките реалности (фактически с продуктите на собственото му разчовечаване) е винаги опосредствано. Привържениците на класическите антропогенезисни трактовки изобщо не се съмняват в това, че човекът взаимодейства с природата само чрез (и през) “бариерата” на социалната действителност. Предстои преодоляването на съмненията в (или по-скоро възприемането на познанието за) обстоятелството, че човекът взаимодейства със социалната действителност само чрез (и през) “бариерата” на илюзорния свят. Системата (поредицата, веригата) от “бариери” бележи пътят на човека към самия себе си чрез непрестанно извънполагане на себе си и напластяване върху извънположеното себе си на теоретично безкрайни по количество и качество опосредстващи реализацията му реалности.
          Без никаква доза условност може да се твърди, че създаването на илюзорни светове е същностна характеристика на човека. Да издига “бариери” между себе си и всичко онова, което го заобикаля (включително и продуктите на собствената му опредметеност), е не само определящ елемент от единствено възможната стратегия на оцеляването му; то е също така неговото уникално и дълбоко по своя еволюционен смисъл предназначение.
          Тук вече интерпретативният кръг е затворен и стойността на антропологизираните философски познания – като че ли достатъчно аргументирано изяснена. Възприемането на новата антропогенезисна трактовка фактически позволява да обединим, да подредим около една трансцендентално значима ос всички съществени етапи (стъпки, периоди) на разпространението на човешкия разум върху планетата – от появата му през първите цивилизационни миграции до модерните форми (заплашени от изострящите се глобални проблеми) на неговото съществуване.
          Това е възможно поради съдържателно-оперативното съвпадение (и генетичното обвързване) на принципите на възникването и принципите на съществуването на човека и човешкото – обстоятелство, подпомагащо извънредно много паралелното издигане и укрепване на древните антропогенезисни и съвременните глобално-проблемни обяснителни конструкции.
          Техносферата (социосферата, ноосферата, антропосферата) представлява система от предпазващи и отграничаващи от НЕчовешката природна действителност “бариери”, издигани и защитавани от проточовека, от реално неприспособимия към изискванията на НЕчовешката природна действителност първи представител на човешкия род.
          Престъпността, наркоманията, алкохолизмът, религиозната (особено в днешните секти) обсебеност, ирационализмът, суеверията, мистиката, автоагресията (към живота и здравето, главно самоубийствата), фобиите на космическата самота, както и всички останали разновидности на илюзорния свят представляват предпазващи от изискванията на конкретната социална реалност “бариери”, издигани и защитавани от неприспособимия, трудно приспособимия или отказващия да се приспособи към общовъзприетите норми на съответните социални структури човек.
          Като страничен извод от досегашните разсъждения изпъква тезата за началото на човека като поредица от начала и оттук пътят до разглеждането на човешкото възникване (човешкото ставане) като непрекъснат и никога недовършен процес е символичен. Издигането на първата “бариера” (между проточовека и неадекватната спрямо приспособителните му ресурси природна действителност) означава акта на възникването (по-скоро началото на процеса на възникването) на човешкото същество. Издигането на всяка поредна “бариера” (от поредицата илюзорни светове между човека и неудовлетворяващата го социална реалност) означава актовете на всяко поредно възникване на човека (поредните начала от продължителния процес на възникване и оформяне на човека).
          Възникването на човека не е еднократен акт. Човекът непрекъснато възниква или не възниква. Ще си позволя да използвам илюстрация, която, без да се отдалечава от частицата истина, е може би предизвикателство към чувството за хумор на читателите. Достатъчно е да се огледаме около себе (да се опрем на елементарните показания на обикновения наглед), за да се убедим, че някои от заобикалящите ни хора са възникнали (до максимално възможната на конкретния етап от усъвършенстването на цивилизацията степен), други са в процес на усилено възникване, на трети им остава доста да се потрудят до относително задоволителното си възникване, четвърти са направо безнадежден (с антропогенезисни противопоказания) случай. Или ако говорим за ставането на човека, някой става, друг – не.
          Съзнавам рисковете от неразбирането, удивлението, досадата и кой знае какви още реакции срещу необичайния формат. След предизвикателството на вплетената в теоретичен текст мемоаристика и след предизвикателството към чувството за хумор, ще си позволя още едно предизвикателство, този път към традиционните изисквания на задължително прозаичното строго научно изложение. Поетичното разсъждение за ставането на човека обаче е в пълен синхрон с традицията на римуваните философски размишления на китайски и римски мъдреци:
 
Човек се ражда. Късче месо.
В килограми измерват човека.
“Покварено животно” го кръщава Русо,
а “Животно мислещо” – Сенека.
 
Човек се ражда. Няма човек.
Човекът фактически става.
Животното в него от векове
мъчително се очовечава.
 
          Очовечаването на човека, дори в качеството на продължителен процес с предполагаемо, но съвсем не сигурни позитивни резултати, е възможно единствено чрез очовечаване на условията на неговото съществуване.
          Признаването на досегашния хуманизиращ условията за човешкото съществуване принос на либералната демокрация не бива да ни пречи да идентифицираме нейните безспорни пороци, функционалните й недостатъци, изострящите се проблеми.
          Дошло е времето да мислим върху нейното усъвършенстване.
 
Ноември 2007

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.