Петко Симеонов

Социалната промяна

Социалната промяна

СРЕЩАТА НА КУХНЕНСКАТА ДЕМОКРАЦИЯ С КАБИНЕТНАТА ДЕМОКРАЦИЯ

 
(Наброски за идейния багаж на българския преход)
 
 
1. КУХ­НЕН­С­КА­ТА ДЕ­МОК­РА­ЦИЯ
 
По времето на тоталитаризма, у нас, в България, спонтанно възникна една специфична представа за демокрацията, която наричам - кух­нен­с­ка­ демокрация. Тя се раж­да­ше в мно­го­го­диш­ни спо­ро­ве с при­я­те­ли в за­ди­ме­ни ка­фе­не­та, в кух­ни, къ­де­то се пус­ка­ше чеш­ма­та да те­че и тран­зис­то­ра да сви­ри, „за да не мо­гат да ни под­с­луш­ват“, в без­к­рай­ни раз­ход­ки из пар­ко­ве и пла­ни­ни, в широко разпространяваните политически вицове, в ежедневни реплики по опашки и в претъпкани автобуси и трамваи. Тя беше резултат от обговарянето на онова, 1. което се случва, 2. на спомените от миналото, 3. на сведенията за събития и факти от Съветския съюз и другите социалистически страни, 4. на достигащите до страната предмети от Запад и информация за тамошния живот.
Обговарянето беше нецензурираният и независим от властта поток на споделяните сред народа мисли, с други думи обговарянето беше битието на дискурса на всекидневието. 
Твърдя очевидни неща - 1. че такъв дискурс съществуваше; 2. че той беше независим и нецензуриран от властите; 3. че неговите актьори не преследваха цел; 4. че беше ценностно рационален.
Той беше основен интегративен фактор на неструктурираното и незаявяващо себе си гражданство. В случая под "тражданство" разбирам онова особено множество от индивиди при тоталитарната система, които официално бяха свободни, но всичките им проявления бяха в разрешителен режим. Можеха да вършат всичко, което е разрешено.
Въпреки че участниците в дискурса не преследваха цел, те (по-често неосъзнато) допускаха възможността, макар и абстрактна, за друг социален ред, където във фактите на живота биха могли да бъдат реализирани ценностите, които се възприемаха като неопровержими, включително и за официалната власт (тя не би могла да ги опровергае).

Неконтролираният и нецензуриран от властите дискурс препотвърждаваше ценностите, върху които претендираше, че се основава тоталитарният комунизъм...

 

*    *    *
Принуден съм да припомня, че тоталитарният комунизъм възниква на базата на прастари мечти за идеално общество и идеален човек. Във всеки средноразвит индивид има, по различен начин осъзнавана и изразявана, мечтата за безсмъртие[1], вечност, всесила, вседоброта и всеможене. Мечта, която от началото на историческото време създава образа на боговете. Колкото и да се различаваме, мечтата за социален ред, съответен на азовостта, т.е. мечтата за добро общество, където личното пребъдване се реализира безконфликтно, е всеобща. Мечтата става Вяра в Рая – буквален или приземен в "практически възможното" и "научно обосновано общество".
Приемам прастарата теза, сравнително цялостно развита от Тейлър (2003), че доброто в човека има онтологичен, природен произход. Човекът е добър по природа. Добротата му не е въпрос на конвенция или на възпитание.
При някои то е свързвано с Отвъдното. Основната молитва на християнина Отче наш[2] представлява цялостна морална платформа за доброта:
 
"И когато Той беше на едно място и се молеше,
след като свърши молитвата, един от неговите ученици Mу рече:
Господи, нaучи ни да се молим, както и Йоан[3] научи учениците си. А Той им рече: Когато се молите, казвайте:
Отче наш, Ти, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля,
както на небето, така и на Земята; дай ни днес насъщния хляб, прости ни дълговете, както прощаваме на нашите длъжници, не ни изкушавай и ни спаси от сатаната; защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин. "[4] 
Основната молитва е:
-призив за всеобхватно тържество на Бога, който е не само всесилен, всемогъщ и вечен, но и вседобър и милостив, а ние сме негови чада - родени по негов образ и подобие;
-молба към Бога за насъщния, защото без насъщния не може да се оцелее;
-самопоставяне и самосравняване с всички хора пред Божия съд;
-отхвърляне на липсата на мяра, т.е. стремеж към норма, нормалност, в придобиването, потреблението, ѝмането;
-приравняването на липсата на самоконтрол със Злото;
-отхвърляне на злото.  
Върху тези извечни стремежи към добро се градеше комунистическата идеология.
Комунистическата партия официално претендираше, че е възможно постигането на абсолютното добро в обществото, стига от него да се махне частната собственост, т.е. материалният мотив на егоизма, и то да се ръководи ценностнорационално (ръководната роля на партията и централното планиране).
 ...

Надявам се, че след тези думи ще стане по-ясно какво имам предвид, когато казвам, че неконтролираният и нецензуриран от властите дискурс на всекидневието препотвърждаваше ценностите, върху които претендираше, че се основава тоталитарният комунизъм. 

 

*    *    *

Ще отбележа, че рисуването в "кухните" на мечтаното общество не бе свързано с по-обща представа за социалното развитие – дали то е циклично (начало, развитие и край), или е прогресивно-безкрайно (относителна безкрайност: докато съществува Земята, Слънчевата система и пр.)

Цикличността може да се интерпретира по различни начини: 1. Общочовешката, всеобхватна цикличност, която е еднократна. Има сътворение, развитие и край. Преди и след социалното не съществува. 2. Цикълът на конкретното общество (държава) – възникване, развитие и край, цикъл, предхождан и следван от друго общество (държава). 3. Циклите в развитието на елементите на обществото или държавата (институции, партии, стопански структури и пр.). 4. Циклите на индивидуалния живот.
Макар да нямаше дискусия за това дали мечтата за ново общество е част от цикъл, или етап от безкрайността на прогреса, несъзнателно се предпоставяше, че цикълът на комунизма е приключил, за да продължи безкрайността на общественото развитие.
„Безкрайността на развтието” се приемаше по начина, по който се приема смяната на деня и нощта - без мисъл за началото и края на Слънчевата система. По подобен начин хората се надяваха да живеят и решават текущите проблеми, а къде са локализирани проблемите в развитието - дали възникват поради особеността на цикличност, или са част от безкрайна възходяща линия, често наричана спирала, беше толкова маловажно, че за него не се отваряше дума.

Тук аз се спирам върху Всекидневието на промяната, а не върху Логоса на промяната. 

 

*      *        *

Ние[5]се де­лях­ме на ус­пе­ли и не­у­с­пе­ли. На бед­ни и бога­ти. На вклю­че­ни в сис­те­ма­та на власт­та и изо­ли­ра­ни (или са­мо­и­зо­ли­ра­ни). На яв­но и скри­то мра­зе­щи сис­те­ма­та. На под­маз­ва­щи се и кон­ф­рон­ти­ра­щи се с влас­т­ни­ци­те. На сме­ли и страх­ли­ви. Де­лях­ме се на хо­ра с вра­тов­ръз­ки и хора без вра­тов­ръз­ки. Вся­как се де­лях­ме. Но на ед­на основа бях­ме един­ни: об­щес­т­во­то тряб­ва­ше да бъ­де свобод­но, де­мок­ра­тич­но и спра­вед­ли­во.

Това беше светла извисена представа, която виждаше бъдещето като Свято, като един реализиран Град божи. Знаците, че е така, бяха дадени при първата открила се възможост за свободна изява.
 

СВЕЩЕНОТО

 

Ще започна с паленето на свещи по време на митингите на СДС от зимата на 1989 до лятото на 1990.
Още при първите митинги, често спонтанни, възникна практиката да се палят църковни свещи. Това беше осъзнато като знак, подкрепящ и синхронен на лозунгите за свобода и демокрация. На втория голям митинг, проведен на 10 декември 1989, обявихме, че започваме  двуд­нев­ни бде­ния със све­щи на пло­щад „9 сеп­тем­в­ри“. (Така се казваше тогава площад "Батенберг".) На­ри­чах­ме тези бдения „мъл­ча­ли­во при­със­т­вие“. Сто­е­ше се по ча­со­ве – сут­рин от 10 до 11 ча­са и ве­чер от 17 до 18 ча­са. За­поч­ва­ше пле­нум на ЦК на БКП.
Тези бде­ни­я­ ве­чер пред­с­тав­ля­ва­ха пот­ре­са­ва­ща глед­ка. Все­ки със за­па­ле­на свещ в ръ­ка, ня­кои - сло­жи­ли све­щи­те във ви­со­ки плас­т­ма­со­ви чаш­ки. Дър­жа­ха све­щи­те в мълчание меж­ду дла­ни­те си и из­вед­нъж с мис­тич­но единство ги из­ди­га­ха ви­со­ко над гла­ви­те си. Из­ди­га­ха ги с ли­це към Пар­тий­ния дом – мъл­ча­лив вик за про­мя­на. Фотогра­фи­я­та на ед­но от бде­ни­я­та ста­на пла­кат-ка­лен­дар на из­бор­на­та ни кам­па­ния. Глав­но дейс­т­ва­що ли­це в тези бде­ни­я бе­ше от­че­то Хрис­то­фор.

Свещи бяха запалени и при прочутата „жива верига” около Народното събрание на 14 декември.

 

 
Свещи бяха палени и на следващия ден. На пло­щад „Св. Алек­сан­дър Нев­с­ки“ те­че­ше пер­ма­нен­тен ми­тинг. То­зи път се го­во­ре­ше за „обек­тив­на те­ле­ви­зия“. Раз­б­ра се за смъртта на Са­ха­ров. За­поч­на­ха да ку­пу­ват све­щи от хра­ма. Па­ле­ха ги – Бог да прос­ти, Бог да прос­ти. Кой­то си тръгваше, за­бож­да­ше свещ­та в мръс­ния сняг, раз­с­т­лал пет­на­та си под ели и без­лис­т­ни дър­ве­та. На­си­ти се сне­гът и плъз­на­ха све­щи­те по пер­ва­зи­те на про­зор­ци­те на Академия­та, по улич­ни­те бор­дю­ри, по стъ­па­ла­та на „Св. Алек­сан­дър Нев­с­ки“. Хо­ра­та вмес­то поз­д­ра­ви си каз­ва­ха – Са­ха­ров по­чи­нал, Бог да го прос­ти. Блик­на­ла­та свет­ли­на от хи­ля­ди­те за­па­ле­ни све­щи прев­ръ­ща­ше Со­фия в све­то­вен град, над­мог­нал страс­ти­те си.
В последните дни на декември вече на всички митинги се палеха свещи. Митингът се превърна в събиране заради съкровеното, изява на висше разбиране, себеразкриване пред непознатите. Пречистване и самоутвърждаване. 
Това продължи и в следващите месеци. На 20 февруари 1990 година Хрис­то­фор Съ­бев из­ле­зе в „Де­мок­ра­ция“ с някол­ко ре­да, ко­и­то каз­ва­ха всич­ко за нас­т­ро­е­ни­я­та сред устремените към демокрацията граждани: „От 18 до 20 ч. все­ки ден пред рус­кия храм „Св. Ни­ко­лай“ и до Художестве­на­та га­ле­рия се свик­ват мир­ни ре­ли­ги­о­з­ни (курсивът е мой – П.С.) мъл­ча­ли­ви бде­ния със све­щи, за да не се ба­ви про­це­сът на де­мок­ра­ти­за­ци­я­та. До­ка­то не излязат 1 000 000 ду­ши на пло­ща­да, ня­ма да се оп­ра­вят неща­та в Бъл­га­рия. Бог да бди над всич­ки.“
И започнаха бдения - със свещи. На 26  и 27 фев­ру­а­ри  на пло­щад „9 сеп­тем­в­ри“ (сега "Александър Първи" или "Батенберг"). След ка­то из­пя с мно­жес­т­во­то „От­че наш“, отчето Христофор пре­ми­на към гла­су­ва­не. С гла­су­ва­не преи­ме­ну­ва пло­ща­да на „Де­мок­ра­ция“, с вто­ро гла­су­ва­не обя­ви 3 март за офи­ци­а­лен праз­ник. Не пом­ня да­ли с отдел­но гла­су­ва­не не нап­ра­ви офи­ци­а­л­ни праз­ни­ци Великде­на и Ко­ле­да­та, или ги про­ка­ра за­е­д­но с 3 март. Цяла­та та­зи сце­на мо­же да бъ­де въз­п­ри­е­та и ка­то ко­мич­на, но ко­га­то ми­тинг-бде­ние-ли­тур­гия взе­ма по­ли­ти­чес­ки реше­ния, той ан­га­жи­ра с уп­рав­лен­с­ки въп­ро­си хи­ля­ди хо­ра и е етап във фор­ми­рането на политическа СИ­ЛА. Све­щи­те го­ря­ха и се пееше "Отче наш" през зи­ма­та и про­лет­та (1989-1990) на все­ки ми­тинг, за­що­то с ми­тин­ги установявах­ме връз­ка­та с веч­ност­та.
Ще спомена една върховна картина - на митинга на 7 юни, на многохилядния митинг на Орлов мост, при невероятната възбуда от предстоящите свободни парламентарни избори, в карето на че­ти­ри­те ор­ли, по­нес­ли на кри­ле­те си амбицията на въз­ро­дения на­род, идещ от хи­ля­до­ле­ти­я­та, бе сътворен не­ви­дим храм. Пе­е­що­то мно­жес­т­во за­па­ли све­щи и запя "Отче наш".
Формираната политическа сила (СДС), се свързваше със Свещеното, Крайното, Върховното добро. От тази сила се очакваше Всичко, на нея се възлагаха всички надежди на онези, които имаха причини да искат още и още от живота.
 
Паленето на свещите и пеенето на "Отче наш" извеждаха политическите вълнения от руслото на обичайното, където хората са задвижвани от мотивите за лично оцеляване и напредък. Манифестно се преживяваше единението на индивида с Върховното, Вечното, Великото, Всеобщото, Крайното; дали ще бъде наречено Бог, Дух на нацията, общочовешка Същност или нещо друго, е без значение. За да бъде възможно това манифестно единение, всеки от държащите запалена свещ го беше многократно преживявал скришно, тайно – в самота или сред близки. Там, в „кухнята”, бяха мислени и разбирани житейските, общностните и историческите факти, мислени и разбирани свободно в хоризонта на Върховното, Вечното, Великото, Всеобщото, Крайното, като напълно се загърбваше йерархията на тук и сега. Беше дошъл мигът, когато всеки можеше да заяви, че за него е валиден този мисловен хоризонт, а не споменатата йерархия.
Мигове на катарзис.
Защото десетилетията на тоталитаризма могат да се интерпретират и като трагедия за социализирания индивид, който без вина и съд беше лишен от възможността да играе ролята на свободен човек; трагедия, тъй като в модерно време отъждествяването на индивида с ролята на свободен човек е базово за неговата идентичност.
„Кухнята” е килия от самозатвор. Господстваше обща нагласа, настойчиво утвърждавана от властта, че в „кухнята” ще се пребивава доживотно. Но стената се срути, самозатворът загуби смисъл, индивидът разбра, че сюжетът на играната социална драма е изчерпан, представлението е свършило.
Но! Той беше преживял драмата.
Тепърва щеше да си отговаря на въпроса „как”. В обществото, както е известно, такъв разговор не се състоя.
Да се върнем на запалените свещи и митинговото скандиране на "Отче наш".
След изборите за Велико народно събрание, недоволните от резултатите студенти започнаха окупационна стачка, която през юли се изнесе от Университета и се превърна в Град на истината.
 

ИСТИНАТА!

Истината се превърна в понятие на Вечното, Смисъла, Народа, Върховното.

Вече се действаше в нейно име.

Срещу комунистическия тоталитаризъм - конкретен политически ред, се изправяше Истината, която според контекста беше Върховна и Непобедима Сила. За Истината се провеждаха митинги, шествия, бдения, събрания, конференции, издаваха се вестници. Нейните привърженици, предимно преподаватели от Университета, научни работници и популярни артисти, се бяха организирали в Общонационално движение. Те имаха свой Изпълнителен комитет и за няколко седмици бяха в центъра на обществено-политическите събития в страната...
Паленето на свещите, общото скандиране на "Отче наш", както и изявилата се с различни акции и формирования вяра в Истината бяха спонтанни прояви. Чрез подобна спонтанност се реализират митовете на колективното подсъзнателно. Между вярата в Истината, непобедима, неоспорима, непреходна, и вярата в Бога – всесилен, вечен, всемъдър, няма граница – това е една Вяра с две имена.
Темата е с хилядолетна история във философията и теологията. Ще посоча само две фрази от Евангелието на Йоан: Христос казва: „Аз съм пътят и истината и животът.”[6] И после: „Духът на истината, който изхожда от Отца...”[7]
През зимата и пролетта на 1989-1990 година чрез спонтанните акции на атеисти и слабо религиозни хора оживяваха митовете на християнската цивилизация. Христос беше слязъл на Земята и се разхождаше из София.
Ще цитирам Юнг:
„Няма как да не говорим за Христос, тъй като той е живият още мит на нашата култура. Той е героят на нашата култура, който независимо от историческото си съществуване олицетворява мита за божествения прачовек, за мистичния Адам. Той заема центъра на християнската мандала, той е господарят на тетраморфоса, т.е. на четирите символа на евангелистите, които означават четирите колони на трона му. Той е в нас и ние сме в него. Царството му е скъпоценната перла, заровеното в нивата съкровище, семето, от което ще поникне голямо дърво, и небесния град. Както Христос е в нас, така е в нас и неговото небесно царство”[8]
А какво е Небесното Царство освен мечтата за уреден, правилен, истинен Град, в който живеят физически въплътени ангели, разбира се с човешки потребности, но умни, разумни, единни, всеобщи. Постига се екстазно единение в името на Истината.
 
 

ГРАДЪТ

За да бъде картината пълна, след изборите за Велико народно събрание, през юли 1990 година, възникна Градът на истината. С палатки или без палатки, насядали, налягали по паветата на площада, жени, мъже - всичките образовани, елитни: професори и студенти, артисти и художници. Част от духовния връх на страната, елит без кавички и ирония. На снимката "се виждат" стотици книги, хиляди статии, десетки титли, ордени, медали и поне един милиард в евро.

Бяха създали Град. С кмет, общинска управа, църква... 

Градът на истината тепърва ще се развива - това е първият му ден. На снимката е групата на АСП, където се виждат един до друг различни, но много интелигентни хора.

 

 
*      *      *
 
ГРА­ДЪТ е сим­вол на мощен архетип, това е лицето на Царството божие. Царството божие е вътре в човека, който познае себе си, ще познае него. То е доброто, светлото, чистото, истинното в душата на човека. Но както несетивният Бог добива сетивност чрез земния живот на своя Син - с Назарет, яслата, чудесата, проповедите, Голгота, Божия гроб, така несетивното Царство божие намира своя видим образ в Град. Доброто в индивидите поотделно, Царството божие у всекого поотделно, се организира и обединява в Град.
Град особен, свят и свещен. Вечно възобновяващия се Йерусалим. Той е крепост на Духа, на Вярата, на Истината. Доказателството, че Доброто е възможно, е осъществимо.
Два примера от българската култура.
Ботев изпраща телеграма до Парижката комуна: „Братски и сърдечни поздрави от българската комуна. Да живее комуната!”[9]
Мечтата му е – комуната, т.е. Градът. „Българската комуна”, нещо не само несъществуващо, но и невъзможно в онези години, е също метафора за Града. Да си представим тогавашна България - значителни части от Северна България (и не само там) живеят в уземници. Землянки - едностайни и двустайни. Някъде редом с животните. Знаем за Копривщица и поговорката, че шоп като отиде там, покрай която къща мине се кръсти. Защо? Защото като минаваш покрай църква, трябва (това е в нормите на всекидневието на християнина) да се прекръстиш. Шопът мисли, че са църкви.
А къде е Шоплукът - територията между Ихтиман, Самоков, Дупница, Кюстендил, Куманово, Враня, Ниш, Пирот, Видин, Ботевград. Това са шопите. Те са приемали копривщенските къщи за църкви, защото техните са нещо ама съвсем не такова. Дворовете са оградени - в елитния случай с плет, а иначе, обичайно с тръни. Селищата по кърджалийско време (края на ХVIII началото на ХIX) са защитени със "крепостни стени" от плет.
Когато Ботев пише за българската комуна, Цариград - Истанбул е най-големият български град. 
Не емпиричната реалност на Града го подтиква да каже "българската комуна", а високи идеали[10].
 
Половин век по-късно Смирненски пише стихотворението Москва:
 
МОСКВА
Москва, Москва!
Ти ярко пак пламтиш, ти пак туптиш!
Ти пак си огнено сърце
и с ясна пурпурна усмивка бдиш
над братски стиснати ръце.
Че блясъкът на твоята зора
раздра световната тъма,
че ти като възторжена сестра
събра на цялата земя
и радостта, и бурната печал!...
Москва, Москва!
сърце от разтопен метал!
Москва, Москва!
Пред твоите стоманени врати
разби се вражата вълна;
звездата ти с рубинен лъч трепти
над всяка горестна страна,
където робът цял живот оре,
а мре лишен от късче хлeб,
където пролетарското море,
възвре от пламъка свиреп
на петгодишна демонска война.
Москва, Москва! -
звезда на нови времена!
Москва, Москва!
От своите площади днес мълвиш
присъда над вековен гнет.
Сред теб са Лондон, Рим, Берлин, Париж,
сред теб и целий пролетарски свет.
И горда в своя блясък и гърмеж,
с копнеж за сетната борба,
пламтиш чрез всеки старец и младеж,
зовеш кат бронзова тръба,
и твоя зов веригите руши!...
Москва, Москва!
вулкан от пламнали души!
 
Москва не е профанен град. Поетичната метафора я представя със структурата на свещеното място: оградена е със стоманени стени; в центъра има рубинена звезда; в нея гори благороден огън; тя пулсира и излъчва светлина; по мистичен начин побира в себе си останалите градове... Нейната зора раздира „световната тъма”; навсякъде по Света „пламти чрез всеки старец и младеж”, т.е. тя е подобна на Царството божие, което е във всеки човек.
За Смирненски Москва е Градът.
Градът е пространството, мястото, където (на Този свят) са реализирани чистотата, непорочността, истината, доброто, справедливото, разумното, свободата, красивото, общностното, духовното и душевното... Смирненски завършва: „ Москва, Москва!/вулкан от пламнали души!”
Вулкан от души! Общност и душевност; всесветски значимо съществуване; общение в екстаз. Метафората ни отпраща към Рая...

А тази снимка е от вече развития Град на стината. От многото лица разпознавам големия актьор Константин Коцев. Той е този, който обяснява някому нещо пред палатката, на която е поставен надпис "Артисти за демокрация".

Имаше, както споменах, палатка - Църква, друга - Община. Свещеник в така получилата се енория беше отец Амбарев. Гражданите стоят, седят, разговарят, чакат. Истината трябва да победи!  
 
В ролята на Града е другото свещено място - манастирът. Благочестивите християни, като знаят, че имат „помежду си свети обители и общества на монаси, ненапразно търпят, но пазят нещо, което е сходно със съкровище (курсивът е мой - П.С.), скрито в полето, което обилно ще обогати с духовно богатство всеки, който успее да намери достъп до него.”[11]
За Ботев сходното със съкровище е Парижката комуна, защото тя е искала "да направи човека повече от син божий и гражданин - не идеал, а същ човек, и от него да зависи градът, а не той от града"[12]. За Смирненски „съкровището” е Москва.
И при двамата Градът решава основен социален и политически въпрос: сблъсъкът между бедни (онеправдани) и богати (властници). Ботев завършва Смешен плач по повод разгрома на Комуната: „Нека сега нашата журналистика задържи сълзите си, както ще ги задържи в европейската - за да оплаче други столици, други варварства и страдания, кога робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш? Мъж ли си, жена ли, или хермафродит - звяр или риба?... И ще бъде ден - ден първий.”
Бог е мъртъв, но свещеното остава. Има свято място, време, вещи, мисли и персони. Париж е Градът само докато е комуна. Тогава и само в този период той е свещен[13] illo tempore на коспомогонията са имплициране във всяка „конструкция” и във всеки контакт с един „център”.[14] „Центърът” е Градът. Градът отново ще бъде намерен, „кога робът извика на господаря си: кой си ти?” Тогава „ще бъде ден - ден първий”, ще се положи Началото и значи ще започне Сътворението. „Премахването на профанното време – пише Мирча Елиаде – и включването в митичното
С това искам да кажа, че митовете на християнството, трансформирали митовете на предходните епохи, оцеляват в модерни времена в социалната активност и на атеистите, някои от които – воинствени атеисти. Оцеляват, защото митовете са форми на психичното, изразявани чрез различни знакови системи.
 
 
 
*            *              *
 
 
Нека се върнем отново при свещите, Отче наш, Града на истината и лятото на 1990 година, когато комунизмът си отиваше и се откриваха всички възможности най-после да реализираме на практика представата си за демокрация.

Пред­с­та­вата бе­ше ро­де­на от не­пос­ред­с­т­ве­ния жи­вот в тоталитарна България.

Това не е Градът на истината - това е началото на Студентската стачка от 11 юни 1990 г. Студентите са за демокрация и затова са тук - те не са съгласни с изборните резултати.

Социалният ред, към който се устремява народът, застинал в закони и практики на Запад, трябва да се постигне като се отрече Досегашният ред с пълното му разпадане. Улицата вече не е Улица, кръстовището не е себе си, градските комуникации са загубили смисъл. Тази непосредственост се е случила, защото има съмнение, че не са спазени правилата, към които сме се устремили.

Тези правила няма да бъдат спазени и в следващите избори. Ще се купуват гласове, ще пътуват автобуси със серийни гласоподаватели, ще пристигат екскурзианти от чужбина, дори ще се сменят цели урни и това ще бъде известно на публиката, но тя няма да блокира улици и кръстовища, защото границата ДО-СЛЕД е мината. Хаотичната система - обществото е преминало през бифуркацията, вече е в друго фазово поле.  

Ще вметна, че ние - живелите в България, си имах­ме собст­вен проб­лем, за­поч­нал с края на Вто­ра­та све­тов­на вой­на, ко­я­то си бе­ше ре­ши­ла своя проб­лем: фа­ши­зъм или ан­ти­фа­ши­зъм. Ние учас­т­вах­ме в една тре­та­ све­тов­на вой­на, къ­де­то се ре­ша­ва­ше но­ви­ят ис­то­ри­чес­ки въп­рос: демокрация или ко­му­ни­зъм. Бях­ме на стра­на­та на демокраци­я­та. Кух­нен­с­ка­та де­мок­ра­ция[15].

 

 
*            *              *
 
За да се разбере смисълът на тази бележка, ще припомня Унгарското въстание от 1956 година.
Няколко думи за него.
Под влияние на XX конгрес на КПСС (февруари 1956) и оставката на вожда на Унгарската партия на трудещите се Матиаш Ракоши (юли 1956), у унгарците възкръсва надеждата за либерализиране на сталинисткия режим.
През октомври в Будапеща започват протести против властта на компартията. На 6 октомври е тържественото погребение на посмъртно реабилитирания Ласло Райк - убит след скалъпен процес през 1949 година. Надеждите за реформи и смекчаване на режима са извънредно силни. Има всеобща възбуда. В страната тайно пристига генерал Серов - председател на КГБ. Той лично ще ръководи операцията "против надигащата се контрареволюция".
Началото е дадено от голяма студентска демонстрация на 23 октомври в Будапеща, събрала над 250 хиляди души. Участниците настояват за свободни избори, премиер да бъде издигнат отново Имре Наги (1896-1958), който е отстранен през 1955 от Ракоши. Второ - искат изтеглянето на съветските войски. Манифестацията е остро осъдена по радиото от новия партиен лидер Ерньо Герьо. Това довежда до опит от демонстрантите да завладеят сградата на радиостанцията. Органите за сигурност стрелят и убиват неколцина, което ескалира активността на гражданите - за няколко часа те се снабдяват с оръжие, разграбват оръжейни складове, работници-металурзи разбиват огромна статуя на Сталин. Започнала е революцията.
Същата вечер под съветски натиск, Герьо - първият секретар на унгарската компартия, иска "братска помощ" от Съветския съюз и съветските войски се отзовават - танковете тръгват "срещу контрареволюцията". Започват улични боеве. Под напора на събитията Герьо е заменен от Янош Кадар (25 октомври). На 28 октомври новото правителство (начело с Имре Наги) постига примирие със съветските части. На 29 октомври са разпуснати унгарските органи за сигурност. На 30 октомври е разтурена Унгарската партия на трудещите си, като на нейно място е създадена Унгарската социалистическа работническа партия начело с Кадар. Имре Наги обявява края на еднопартийната система. Руснаците дават вид, че са съгласни да изтеглят войските си.
При вестта за нахлуването на съветски войски на 1 ноември Наги обявява, че страната излиза от Варшавския договор и става неутрална. Обръща се към ООН и иска там да се разгледа унгарският въпрос. На 2 ноември Имре Наги протестира пред Съветския съюз за продължаващото нахлуване на негови войски на територията на страната и уведомява ООН. В кабинета на Наги вече влизат представители на забранените през 40-те години демократични партии (3 ноември).
Същия ден Янош Кадар, според някои под съветски натиск (Андропов е посланик там)[16], напуска Будапеща и отива в Солньок, където създава т.нар Унгарско революционно работническо-селско правителство. Руснаците продължават да имитират, че се изтеглят, а идващите нови войски са представяни като охрана на изтеглящите се. Вечерта на 3 ноември министърът на отбраната на Унгария - Пал Малетер е поканен от съветския щаб на преговори по изтеглянето на войските. В полунощ, когато преговарящите вдигат тостове за споразумението и дружбата, нахлуват агентите на КГБ, водени от генерал Серов, и арестуват унгарската делегация.[17]
На 4 ноември сутринта съветските войски атакуват Будапеща – формално по молба на “правителството” на Кадар. Андропов продължава да успокоява Имре Наги - нападението е грешка, няма такова нареждане на съветското правителство. Имре Наги се обръща по радиото към нацията и Света. Геройската съпротива на защитниците е сломена. До края на месеца е установен контрол над цялата страна. В боевете загиват над 3 хил. души, 200 хил. емигрират зад граница.
Имре Наги заедно със свои министри се укрива в посолството на Югославия. Съветското правителство и правителството на Янош Кадар гарантират безопасността им. На 21 ноември те излизат от посолството, попречват им да се качат на очакващия ги автобус и веднага са арестувани. Следват дълги месеци на разпити, изтезания, завършили със съдебен процес. Шестимата арестувани при излизането от югославското посолство загиват: един умира при мъченията, един е удушен по време на гладна стачка, другите четирима са разстреляни след съдебен процес през лятото на 1958 година.
Това е последният политически процес в съветския блок, когато подсъдимите са осъдени на смърт.[18]
Кадар започва репресии срещу участниците – арестувани са няколко десетки хиляди души, извършени са няколкостотин екзекуции. Започва т. нар. “нормализация”.
Нахлуването на съветските войски в Унгария предизвиква световен отзвук. Дори в Съветския съюз негодуванието от намесата предизвиква вълнения. Има студентски вълнения. В Московския университет се провеждат митинги с антисъветски лозунги и плакати[19].
 

* * *

  
Имре Наги е комунист. През Първата световна война попада в плен в Русия, където влиза в болшевишката партия и воюва в Червената армия. През 1921-1928 е отново в Унгария, а след това пак в СССР вече като деец на Коминтерна. През 1944 се завръща в родината си, където е министър на земеделието, впоследствие и на вътрешните работи. Член на Политбюро от 1948. Неговите политически възгледи не подлежат на съмнение. Освен това той е проруски и просъветски настроен, но е унгарски патриот.
Той се обявява против колективизацията на селското стопанство и изпада в немилост пред партийния вожд Ракоши. През 1951 е изваден от състава на Политбюро. След смъртта на Сталин през 1953 става премиер със съветска помощ. Москва разчита на него. През 1955 е отново свален от Ракоши и този път е изключен от партията.

В навечерието на Унгарското антикомунистическо въстание от 1956 е възстановен в партията. След избухването му става премиер (24 октомври – 4 ноември). Както споменах по-горе, включва в правителството си министри от некомунистическите партии и обявява Унгария за неутрална държава. Арестуван е от съветските тайни служби, осъден на смърт и екзекутиран.

 

 
*            *              *
 
Ще откроя два проблема, свързани с Унгарското въстание: отношението към съветския войник (и не само към войника) и отношението към миналото на Унгария.
От огромната литература ще използвам коментарите в албум от черно-бели снимки, правени от анонимен фотолюбител през унгарската есен на 1956 година. Албумът е издаден на български през 2000 година в Будапеща. Той е послание към българите, отправено достатъчно време след въстанието. 
На няколко снимки се виждат убити съветски войници, паднали на будапещенска улица.
 
 
 
 
Коментарът е:
"Aкo можеха дa знаят...
Но не знаеха...
Живяха някъде, yeдинени cpeд безкрайната pycкa степ, cpeд славянска печал, във византийска отврата и разбираха, познаваха, накрая постепенно дopи заобичаха погалването на бича.
Живяха в Империята, която през цялото cи съществуване зобаше хора, ядеше собствените cи поданици. Живяха - и не се превърнаха в Дocтoeвcки. Aкo внезапно се пpeкъcнe нишкaтa на разговора, aкo в eднa компания нacтъпи тишина, ниe казваме: "Ангел прелетя нaд нас": А в тaкивa случаи те промълвяват: "Някъде се е родил милицаи".
Aкo нищо не знаеш за тях, знай поне това. За дa пpоумееш нещичко от дyшитe им.
Eдин дeн може би някой от тях ще помоли за пpoшкa. Заради пpикoваните върху вpaтитe на собствените им домове новгopoдcки граждани. За Иван Ужасния, кoйтo по-късно, явно от политически подбуди, властническата воля омекоти на Иван Грозний... За милионите, хвърлени дa умрат от студ и глад. За онези, кoитo бяха нaтиpвани върху миннитe полета, защото трябвало дa се побърза с настъплението. Някой ще пoиcкa от тях пpoшкa за всичко. За неизразимото. И за всичко тoвa, че тръгнаха към Суец, а се намериха на будапещенските улици с изцъклени очи, изгорели на въглен, умряха тyк мизерно, от жизнерадостните бомби на деца, бранещи отечеството cи.
Все някой ще пoиcкa пpoшкa.
Дотогава и от нас им се полага eдно кимване от съжаление.
То все пaк е почти опрощение."
 
Руският войник е видян не просто като поробител, враг или нашественик. Той е представител на чужда култура. Но не чужда в смисъл на различна, а на изостанала, примитивна, грозна.
Бих нарекъл този тип отношение към него - "типично европейско". Подобно на онова, което имат възрожденците към османците.
Благодарността за приноса в победата над хитлеризма се смесва със съчувствие към дадените жертви от народите на Съветския съюз, които от векове живеят в условията на неприемливи за европееца нрави.
Нищо подобно, дори като намек, няма в българското отношение към съветския войник и носената на върха на неговия щик тоталитарна идея. Той е внук на руските войници, воювали за българската държавна независимост. Той е наш, свой. Съветският съюз е Русия! Русия, която ни е освободила!
Нещо повече - България като държава се самопоставя като дете, наглеждано от Русия.
 
 
 
Затова, а и поради безмерният конформизъм на българската интелегенция, в хиляди стихове българските поети възпяват Съветския съюз. Ще посоча само едно, знаково, на Орлин Орлинов – "Ода за СССР":
 

За тебе е моята ода,
за тебе е моята песен,
за тебе -
днес и завинаги...

Ти трябва всичко да можеш.
Ти трябва всичко да имаш:
танкове и ракети,
свръхзвукови самолети,
гениални физици, гениални поети,
мозъци електронни,
микрополупроводници,
станове многотонни,
океански атомни подводници,
черна металургия,
пещи доменни,
вълнуваща драматургия,
хидроцентрали огромни...
Ти си "виновен" за всичко:
че имаш още сламени хати,
че нямаш в изобилие
червени домати,
че не си в крак с парижката мода,
виновен си даже за моята ода.

Боже господи!
Матушка мила!
Кажи
откъде
си взимаш богатирската сила?
Упрека да посрещаш с ласка,
удара - с удар,
угрозата - с нахлузена каска?

Ти трябва всичко да можеш.
Ти трябва всичко да имаш:
нефт,
злато
и диаманти,
взводни командири,
маршали - таланти.
Ти трябва революцията да не спираш.
Ти трябва блудния син да разбираш,
а за да може
спасеният
от твоя солдат да се чумери -
търпение,
спокойствие в сибирски размери


А знаят ли тия
нови пророци и вехти витии,
че ако речеш
свойте отворени вени да спреш
само месец,
само година,
само една петилетка -
и ти,
като старата Белгия,
със сапунена пяна свойте черни асфалти
ще четкаш?

А знаят ли тия
нови пророци и вехти витии,
че ако ги няма твойте дула,
че ако ги няма твойте крила,
че ако ги няма твойте площадки,
разговорите с тях
ще са страшни
и кратки?
Стига!
Стига!
Стига!
Точка на тая игра.
Баста на тая мелодрама!
В тоя свят
озверен,
настървен
и зъбат -
два пътя няма!
Или тук.
Или там.
Диалектиката е ясна.
Измерена до грам.
И ние добре истината знаем:
за всяка продадена капка любов -
американски заем.
И ако ръката,
която уби
Кенеди I,
Кинг Черни,
Кенеди II,
рече да запали
земята,
водата,
небесните простори,
кой ще отбие безумния удар?
Кой ще ни защити?
Небесно знамение?
Някакво чудо?
Ти!
Ти!
Ти!
Ти!
Ти ще бъдеш първият, тоя,
който ще влезе в ада на боя,
твоя Андрюша
ще яхне катюша,
русия Ванка
ще влезе във танка,
твоя Альоша
ще мине по страшните бойни полета,
за да остане безсмъртен,
по нечии чужди тепета!
Тук няма шега.
Няма измама.
Един е пътя.
Два пътя -
няма!
И нека ни хулят.
Нека се пенят.
Такъв е законът на нашите дни:
който на теб, СССР,
измени -
той на великата правда изменя.
За тебе е моята ода,
за тебе е моята песен,
за тебе -
днес и завинаги...

 
Това стихотворение е синтетично, то изразява цялостното отношение на българската публичност по времето тоталитаризма към Съветския съюз. Тук е всичко: разделеният от Студената война Свят; ние сме Доброто, другите са Злото; ангажирането на СССР с ролята на суперсилата на Доброто; жертвите, които гражданите му дават заради това; несправедливите обвинения към СССР...
След 10 ноември 1989 година Орлин Орлинов е питан за тази ода:
 
„През 1969 г. ви правят лауреат на най-високата награда по онова време - Димитровската. Какъв беше конкретният повод за това отличие?
- Моята “Ода за СССР”.
- По поръчка ли я написахте?
- Ако сега ме попитате, защо съм написал “Ода за СССР” - не мога да кажа. Никой не ми е поръчвал. Написах я на едни дъх една нощ при една жена. Бях запален по живота, защото вярвах в една идея. Е, претърпях крушение! Тежко го преживях. Тези, които ставаха на крака и виеха, сега се спотаиха като плъхове, артистите, дето с моите оди и стихове вили вдигнаха - онемяха.”[20]
 
Няма причина да се съмняваме в неговите думи. Одата за СССР е спонтанна – тя е изблик на подсъзнателното; положителното отношението към СССР е обусловено от идентичността – СССР, това сме ние; част от българите[21]възприемаха СССР по този начин.
У нас не се намери мярата, включително и в наши дни, когато сме членове на Европейския съюз, между благодарността към Русия за Освобождението, респекта към нейната сила и елитна култура, изгодата, която бихме имали при икономическото си сътрудничество с нея и очевидния факт, че българските образци за социален ред, начин на живот и статут на личността са западноевропейски.
Велика е Русия, кат Русия няма втора, но българската мечта не е Херсон, а Виена. И това не е от днес. Десетки са примерите. Дори преди Освобождението, възрождениците и национал-революционерите, които очакват помощ от Русия за освобождението на страната, не виждат в нея и нейния социален ред пример за бъдеща България...
 
*            *              *
Да продължим с унгарския албум. След серия от други снимки и кратък коментар за комунизма следва текст:
 
"И eдин нapoд на изток от Елба peши, че сам ще си помогне.
Eдин нapoд peши дa cи възвърне живота, предците, традициите, poдинaтa cи, човешкия cи език, дa възвърне смисъла на думите cи, дa възстанови cтapитe, сънливи следобеди, свещениците cи, учителите cи, гepoитe, миналото, любимите си, бъдещето на децата си, звънтенето на нявгашните тpaмвaи, дългите разходки из Хювошвйолг, движението, с кoeтo старият селяк пpeкpъства хляба; eдин нapoд понечи дa cи върне cвoитe пpoкyдeни писатели, пoиcкa добрите граждански обноски вместо грубия, безсмислен идиотизъм на пapтийнитe функционери, бивши слугини, лумпенпролетари, мизерници московити - eдин нapoд иcкaшe живот, вместо комунизъм...
Taкa и затова избухна революцията.
И се преобърнаха автобусите, подпалиха се кaмионите, а cpeд задушливия дим разцъфнаха смътни, пpeкpacни надежди."[22]
 
Вярно, е че между смъртта на Сталин (1953) и Унгарското въстание (1956) има надигане на българския патриотизъм. По радиото по-често звучат български песни, в печата се появяват статии, които макар и приглушено, защитават патриотични тези, подражаването на съветското губи интензивност.
Но додеветосептемврийска България не е оставила аргументи, за да избухне заради нея революция против обществения модел, наложен от Русия. Многопартийната система е ликвидирана още през 1934 година. Загубени са четири поредни войни. България е сред петте победени след Втората световна война държави[23]. (И Унгария е сред победените, но нейният случай е друг.) При преговорите за мир, Съветският съюз влиза в ролята на гарант на териториалната цялост на страната. Народният съд и пропагандата са обявили за «фашисти» всички управлявали до 9 септември.
Самата идея за демокрация е станала "фашистка", всеки неин защитник е обявен за "фашист".
 
 
 
 
 
 
 
 Българските свещеници са обект на присмех[24], учителите и интелигенцията като цяло са левичари, героите или пряко или чрез създадения публичен образ са свързани с Русия. Страната живее в изолация от Големия свят...

Възникнал е

 

ОБСАДНИЯТ СИНДРОМ

В Големия свят двете свръхсили стоят една срещу друга с ядрените си арсенали. Съгласно тяхната договорка България е в съветската сфера на влияние. През пролетта на 1946 година САЩ осъзнават, че техните "шансове за влияние върху бъдещето на България са се изпарили."[25] 

 
 
*                 *                   *
 
Това са значими фактори в политическия и социално-икономическия живот на страната. И тъй като страната е малка, икономически слаба, изолирана, самосъжаляваща се, с нискочели управници, нейното положение е трагикомично: "Съзнавайки малката роля, която играят на международното поле, българите проявяват чувствителност към критики отвън. И обратно те проявяват почти наивна гордост при всяко развитие, което оставя впечатлението, че увеличава международния престиж на България"[26] Гордостта е свързана с повишаване статута на няколко чужди посолства, с посещението на чужд държавен глава от Африка, с успех на български колоездачи в Обиколката на Египет, с аплодиран фолклорен състав в някое френско провинциално градче, с одобрение на българското саламурено сирене на кулинарна изложба. Нищо никаква информация в гръцки вестник за участието на България на ХХ международен мострен панаир в Солун е преведена и цялостно публикувана в "Работническо дело", коментирана е по радиото.
Дипломатите в София започват да разглеждат като успех, ако някой "старши член на режима" има възможност да посети западна страна, за да "получи представа за различния свят, където мислите и размяната на идеи не са командвани и контролирани."[27] Такива посещения за съжаление не са в състояние да променят заченатия процес на формиране на обсаден синдром.
 
 
*                 *                   *
 
Обсадният синдром характеризира българското общество по времето на тоталитаризма. Той е резултат от езиковата, културна, икономическа и политическа изолация на страната и се изразява в обсебеност на съзнанието от българското всекидневие. Това е неспособност да се погледне отстрани на обичайното - от небрежното отношение към задълженията, до пилеенето на време и лошата хигиена. Това е неспособност да се оценяват управляващите такива, каквито са - от Георги Димитров, през Вълко Червенков и Тодор Живков до хилядите посредствени мъже и жени, озовали се по волята на случая на важни постове в столицата, по градовете и селата на незначителната балканска държавица.  
Нещо повече, не само че липсва трезв поглед върху обичайното, обсадният синдром го превръща ту в превъзходно положително, ту в нещо крайно отрицателно. Синдромът понякога е амбивалентен, но в общи линии се изразява в засилена неувереност в оценката на нормално-ненормално.
 
*                 *                   *
Обсадният синдром беше резултат от водената политика на изолация. Създадената от Сталин Съветска империя властваше чрез принципа: разделяй, изолирай разделеното и владей.
Българският народ вероятно беше най-изолираният народ в Европа. Малък език, малък народ, минимално владеене на големи чужди езици, никакъв внос на оригинална западна литература, затруднено пътуване в чужбина.
Ще посоча няколко цифри, валидни за 1986 година, на общата тема
 
"Никакво разбиране на":
 
възраст
английски
френски
немски
испански
до 17 год.
81,98
72,37
80,18
100,00
18-23
88,57
82,29
84,34
99,20
24-28
92,05
85,47
86,11
99,79
29-38
92,42
87,87
89,34
99,67
39-48
95,82
91,39
92,61
99,34
49-55
98,11
93,78
96,22
99,46
56-60
98,52
95,11
95,22
99,32
61-70
99,21
96,67
97,06
99,44
над 70 годишни
99,34
97,14
97,80
99,56
Общо
94,92
90,47
91,86
99,50
 
А свободното ползване на тези езици е:
-английския - 0,66 на сто от населението;
-френския   - 0,64 на сто от населението;
-немския     - 0,59 на сто от населението;
-испанския -  0,08 на сто от населението.
При това 58,02 на сто не бяха напускали страната по какъвто и да е повод. Под 7 на сто бяха посещавали капиталистическа страна. Едната четвърт от тях бяха над 56-годишна възраст. При възрастовите групи от 29- до 55-годишна възраст под 2 на сто бяха виждали с очите си капитализма.
В годините преди Голямата промяна съществуваше една езикова врата: руският език. Тогава руският се разбираше масово. Разбираха го както поради задължителното му изучаване в училище, така и поради всекипетъчните предавания на съветската телевизия по първи канал на националната телевизия, поради изобилието на рускоезични съветски филми и поради съветския печат, към който имаше голям интерес в годините на перестройката. Всички български специалисти надничаха в Големия свят чрез достъпните и несравнимо евтини руски книги. Но влиянието на руския език не бива да се надценява - 3,77 можеха да го говорят свободно, а далеч по-малко мислеха на него. Въпреки роднинското "братушки" ние възприемахме руснаците като чужденци. За тях ние също бяхме чужденци. Пак ще го кажа - мечтата на българина беше и си остава Виена, а не Херсон.
Надеждата в руската православна сила при мюсюлманския натиск върху народа ни; съобразяването с тази сила, когато тя се намесва във вътрешните ни работи; страхопочитанието пред нея по време на Студената война; интересът към руските суровини и пазар - вероятно с това се изчерпва рационализмът на русофилството. У нас, както и в самата Русия, образците на културата идваха от Запад.  
Вълненията на българите бяха неделими от всекидневието на нашия български живот и бяха изказвани с думите на нашия език. С тях се споделяха мисли, чиито общи идеи бяха идентични с идеите на хората от целия християнския Свят. Затова посланията, които се съдържаха в чуждите филми и книги от християнските страни, бяха разбираеми и популярни. 
 
*     *     *
Тази езикова и възприятийна изолация от Света имаше поне два ефекта:
Първо. Тя довежда до това, че новото у нас явление винаги има привкуса на уникалното. Изрази от рода на "само у нас може да стане", "българска работа", "никъде го няма" и други подобни изразяват точно този елемент на изключителност, който надявам се, ще изчезне с настъплението на интернет. "Изключителността" създава онова очакване сред българите, което е готово да квалифицира всяко наше събитие (проява), като "най-", независимо дали е за добро, или за лошо, и ако то не се окаже такова, тогава се търсят причините защо не е "най-" или пък упорито продължава да се твърди, че е "най-". Преди три десетилетия настъпи истинска национална трагедия за това, че българските футболисти бяха отпаднали от Световното първенство още в първия кръг. А в днешно време се търсят всякакви доводи, за да се подчертае уникалността на българския политически преход от комунизъм към демокрация. Всеки пример, че подобни неща са се случили и в други страни, неизбежно е съпроводено с разочарование.
Второ. Изолацията, съпроводена с въздействието на другите фактори, натрупваше напрежение, което инстинктивно търсеше нова приобщеност, т.е. ново ние. Ние, където няма изолация, няма потискаща (поради псевдоуникалност!) бедност, глупост на мнозинството, простовати взаимоотношения, безотговорност на елита... Осъзнаването на изолацията предизвикваше криза на идентичността. А преодоляването на изолацията (например - при емиграция), водеше често до нова чуждо-българска идентичност. 
 
 
 
*                 *                   *
 
 
 
Чак през 1955 година, две години след смъртта на Сталин, в България пристига първата група съветски туристи.
Започнало е отварянето. През декември 1955 година Хрушчов и Булганин посещават Индия, Бирма и Афганистан. Посещението месеци наред е основна тема на печата, радиото, кинохрониката, политическите събрания, нагледната агитация, лекционната пропаганда. Говори се за мир и дружба в Света. На 14 декември 1955 година България е приета за член на ООН.
Образът на Запада обаче продължава да се изгражда като - територия на социална несигурност и насилие. Ние сме оттук - те са оттам. Така през месец октомври 1955 година в "Работническо дело" са пуснати 6 снимки от Запада -
1 октомври - стачка на френски работници;
2 октомври - демонстрация на японски жени против американските бази;
12 октомври - английски войници са блокирали кипърско сел;
13 октомври - френски войници прочистват алжирско село;
22 октомври - млади парижани демонстрират за изтегляне на френските войски от Северна Африка;

24 октомври - стачка на немски работници в Бремен.

Западът е Злото място, от него няма какво полезно да се научи. България е важната. Георги Марков отбелязва реплика на Тодор Живков:
"А за какво писателите са хукнали да ходят на Запад? Какво интересно намират там? Какво има да научат от Запада? Тяхната работа е тука, да ходят из нашата страна, да опознават живота и да пишат за него! Писателите нямат работа на Запад!"[28]
Забележителното в тази реплика е твърдението, че осъзнаването на българския живот и българското (неговото художествено изобразяване) няма необходима връзка с познаването на Света и човечеството. Той – вождът, беше вожд на обсадена държава. Излиза, че е възможно българската художествена култура, която е съществен елемент на етносъзнанието, да съществува и да се развива като изолирано явление.
 
 
 
*                 *                   *
Значима роля във формирането на обсадния синдром играеше промененото от пропагандата съдържание на понятието патриотизъм. Установяването на тоталитарен комунизъм в България се разглеждаше като връх в развитието на страната, логичен резултат на историческия процес. Исторически събития и имена бяха съотнасяни с комунизма и съответно преинтерпретирани. Фолклорът и етнографското се превърнаха в класика на националната култура, която предхожда кулутурата на социалистическото общество. Общността на народа беше сведена до ниските страти - заетите с непосредствен изпълнителски физически труд. 
Така понятието патриот доби значението на "лоялен гражданин на тоталитарна България".
Защитата на изолацията на страната, нейната принадлежност към социалистическия лагер в световното противопоставяне, се превърна в патриотизъм.
 

МЕРОДАВНИТЕ ИНСТАНЦИИ

 

Ясно се очертава противопоставянето между свободния свят и комунизма. България е включена в сблъсъка след договореностите в Ялта и в следващите години политическият живот в страната е подчинен на логиката на този сблъсък. През 1964 година английският посланик пише в доклада си до Форин офис: "Българите са управлявани от режим, чието кредо ние презираме. Контактите, които съществуват между тях и нас, са обикновено от двете страни на едно бойно поле"[29]
Световното разделение е в синхрон с тоталитарната структура на обществото, която така получава ново оправдание - военизирана йерархия, единоначалие, дисциплина. Дихотомиите истина-лъжа, добро-зло и красиво-грозно, добиват политически характер. Истината е наша, лъжата е на другите, добрите са нашите, те са от тази страна на Желязната завеса, лошите са другите, онези - оттатък. Тук е красивото, там - грозното.
При тези условия се появяват меродавните инстанции, или инстанциите на истината - това са служебни лица и социални структури, които определят кое е истина, кое добро, кое - красиво. Ние сме във война (студена!), надпреварата във въоръжаването продължава, на няколко пъти Светът е на ръба на открития сблъсък, постоянно се редуват регионални конфликти - Корейската война, Виетнам, Близкия изток... Инстанциите на истината поддържат реда, те сплотяват обществото, повишават неговата пригодност към световното разделение. Казаното от вън е вън от системата, то не е меродавно. То се отнася за друг Свят, за друга система. То понякога е неразбираемо.
 
*                 *                   *
     
Отгоре на всичко България, която е принудена да е на едната страна в Студената война, е пренебрегвана и от "своите", и от "чуждите": "Колко важна от наша гледна точка е тази малка балканска нация с население приблизително равно на това на Лондон? - пита се английският посланик. - България е ниско в списъка на нашите приоритети. Несъмнено това е най-маловажната от страните в съветския блок и нейното правителство вероятно е най-раболепното пред диктата на Москва."[30]
Раболепието пред доминиращата над страната Велика сила е станало характеристика на държавата. В един от разговорите на Берлинската конференция (17 юли - 2 август 1945) Чърчил казва: "В тази война България почти не пострада, тя слугуваше на Германия..."[31]
Цитираните думи определят политики, които са се отразявали и се отразяват трайно върху живота на всеки българин. Ще направя една реплика: животът на всеки българин е толкова уникален и неповторим, колкото и живота на всеки британец, руснак, китаец или американец. Това не може да бъде отречено. И от тук би трябвало да следва размисъл за връзката: междудържавни отношения - индивидуална съдба...  
 
 
*                 *                   *
 
Допълнително: по времето на тоталитарния комунизъм във всекидневието господстваше личностният образец на селянина тръгнал да покори града, а в медиите - физическия работник.
Андрешко слезе от каруцата и отиде в Града - там, на място да се разправи с облечения във Вълчия кожух:
 
 
 
 
 
 
В обществото не съществуваше образецът на достолепен, независим професионалист, самоограничаващ се, целенасочен, отворен към Света. Властта елиминираше всеки независим от нея авторитет. Нямаше ги впечатляващите стилни ритуали, обединяващи род и народ. Нямаше взаимния междуличностен респект. В трудовите колективи междуличностните пространства бяха смачкани. В работническите трудови колективи се преплитаха фамилиарност и простащина. В публичното пространство не съществуват независими от властта мнения. Доминираше апологията на съществуващия ред и подражанието на съветската публичност.
Има го селянинът – в повечето случаи субективно добър човек. Във всекидневието той се стреми да добие жителство, да си купи апартамент и кола, че да си построи и вила. Въпросите на бита подавят всичко останало. Жилищният въпрос е първият през тези десетилетия. Повечето са преселници и не са задоволили основна потребност. Спомените за съборянски надпивания, тридневни сватби, коледарски или лазарски песнопения са спомени от окончателно напуснат свят. Урбанизацията и индустриализацията са отхвърлили културата на българското селско минало. Никой не иска да се върне там. Там – в калта, при добитъка, при ралото и сърпа, при огнището, софрата, дървените лъжици, общите паници, сламениците и рогозките, газените лампи, ходенето по нужда на двора - сред кокошките...
Културата на отишлото си село, т.е. на българското минало, което е преживяно - лично или родово, от мнозинство, е тема само за трапезен разговор. В името на него въстание не се прави.
Освен това погражданените селяни бяха в криза на идентичност. Градът, разбирай – тоталитарния комунизъм, предлагаше битова представа за съдба. Работи, свързвай двата края и каквото се случи. Нямаше градски вариант на селската достолепност, изградена върху отговорностите и грижите за имот, добитък, стопанство, дом, семейство... В града селянинът беше наемник – работи каквото се случи и както се случи.
Няма го престижния образ на гражданин. Няма никаква култура на анонимното гражданство.
В града не беше пренесено селското достойнство, не беше култивирана дълбоката и артистична душевност на селянина. Той беше и остана маргинал.
Така че, когато в началото на тази точка казвам, че ние - живелите в България, бяхме изправени пред соб­с­т­вен проблем, за­поч­нал с края на Вто­ра­та све­тов­на вой­на, ко­я­то си бе­ше ре­ши­ла своя проб­лем: фа­ши­зъм или ан­ти­фа­ши­зъм, имам предвид по-горе споменатото. Но и още много други неща, за които в това есе няма място. Не можеше да става дума за реставрация. Ние искахме модернизацията! Ние учас­т­вах­ме с пълно съзнание в една Тре­та­ све­тов­на вой­на, къ­де­то се ре­ша­ва­ше но­ви­ят ис­то­ри­чес­ки въп­рос: демокрация или тоталитарен комунизъм.
За нас[32] Студената война беше невалидна. Тя беше и си оставаше постановка на политическите върхушки на Великите сили от края на Втората световна война. Едно удобно положение за Сталин, Чърчил и Труман и наследниците на техните политики. 
 
*              *             *
 
 
Яс­перс пи­ше, че пре­ди по­ли­ти­чес­ка­та сво­бо­да „исторически пър­ва е би­ла ед­на... жи­ва сво­бо­да“. То­ва е сво­бо­да­та на бъл­га­ри­на в не­го­вия бит, в обър­на­та с гръб към ули­ца­та, пло­ща­да или мо­ре­то къ­ща, къ­де­то е цар или принц в своя Двор. Мо­дер­но­то вре­ме пре­со­ва и опа­ко­ва Дво­ра в па­не­ли, ка­то от­во­ри кух­ня­та ка­то прос­т­ран­с­т­во­то на пуб­лич­на­та дис­ку­сия. Да­ли ще на­ре­чем то­ва мяс­то кухня, хол, стъл­бищ­на пло­щад­ка, бал­кон – е без зна­че­ние, ста­ва ду­ма за къ­та, в кой­то бъл­га­ри­нът ви­на­ги – от началото на чо­веш­ко­то вре­ме – е бил той си. Вър­ху то­ва сво­бод­но, свое прос­т­ран­с­т­во, къ­де­то бъл­га­ри­нът е имал „жи­ва­та сво­бо­да“ да бъ­де та­къв, ка­къв­то е, се опи­ра конст­рук­ци­я­та на бъл­гар­с­ко­то раз­би­ра­не за по­ли­ти­чес­ка­та сво­бо­да, ко­е­то се раз­гър­на в сед­ми­ци­те и ме­се­ци­те след 10 но­е­м­в­ри 1989.
За съ­жа­ле­ние то­та­ли­та­риз­мът не поз­во­ля­ва­ше да се провеж­да неп­ре­ду­бе­де­но из­с­лед­ва­не на об­щес­т­ве­ния идеал, кой­то се раж­да­ше в нед­ра­та му. Та­ка че моите заклю­че­ния за кух­нен­с­ка­та де­мок­ра­ция са на ос­но­ва­та на документи – партийни, на неформалите, лични...
Особено “приказливи” са пър­ви­те до­ку­мен­ти, съз­да­ва­ни от не­фор­ма­ли­те след па­да­не­то на Жив­ков, ко­га­то де­мок­ра­ция и да ня­ма­ше, сво­бо­да има­ше. Каз­ва­ха хо­ра­та как­во мис­лят, из­пис­ва­ха го, съ­би­ра­ха се в ор­га­ни­за­ции, действаха.
Както вече казах – народът искаше демокрация от особен тип, ще стане дума малко по-долу какъв, палеше свещи, пееше "Отче наш" и строеше Града на истината. Народът и, за съжаление, неговият елит, беше за кухненската демокрация.
Самият факт, че хората от самото начало на промените разискваха по въпроса какво трябва да бъде обществото, как да се промени, означаваше, че за тях тоталитарното общество, се беше провалило. Но точно то, тоталитарното общество (!) трябваше да се променя, значи с него, а не с нещо друго трябва да се съобразяват. Не можеш да кажеш - ще строя нова къща на мястото на старата, без да вземаш предвид каква е тази стара къща и къде е издигната.
Тоталитарната система беше изградена с претенцията, че е по-добра от предишната (от първия български капитализъм), а тя 1. не винаги беше такава и 2. беше ясно и официално признато, че изграденото общество е далеч от идеала в името, на който е възникнало.
И тъй като към този идеал от самото начало (Октомврийската революция) се вървеше със средства, които винаги бяха наричани политически, макар често да бяха полицейски, административни, военни и терористични, се приемаше, че средствата за промяна също трябва да бъдат политически, още повече че промяната беше наблюдавана от Запада и съгласувана с него. Затова нямаше официални съобщения, но всички го знаеха. Западът и неговите представители бяха КАТЕГОРИЧНИ: революцията е европейска, мирна, либерална. Никакво насилие! Строго спазване правилата на публично приетите правила!
Кое тогава е нормалното в нещо, което преди това не се беше случвало - революция без гилотина?
Как се прави такава революция?
Няма кой да ти каже. Приличахме на внезапно порасли деца, които не знаят как се държат възрастните. Единственият ни реален консултант беше здравият разум[33]. Ясно беше едно - с партизанските откачености   в българския политически живот трябваше да се спре!
Преди да започне Кръглата маса, поканихме консултант от полската "Солидарност".
Какво да правим на Кръглата маса?
Дойде младежът в мазето на Института по социология, там заседаваше Националният координационен съвет на СДС, и каза: "Няма какво да преговаряте с комунистите. Смейте им се! Като кажат нещо - вие се смейте."
До мен седеше николапетковистът Крум Неврокопски. Той запремигва и рече: "Тоя е луд!"
В моята представа това е репликата, с която Крум остава трайно в българската история.
Разбирах младия поляк - знаех, че тяхната компартия - ПОРП, винаги беше имала проблем с набирането на нови членове, но нашата - БКП, никога.
За членство в БКП, както и в КПСС (според известните ми социологически изследвания и сведения не само от спомените на Горбачов) такъв проблем нямаше и нещо повече - даваха се рушвети, подкупи, за да се стане член на компартията. Партийни книжки буквално се купуваха. Тук могат да се посочат дори любопитни примери включително и с тачени днес демократи..
В Националния координационен съвет седяхме трийсетина души, зад нас нямаше работещи структури, нямахме виждания и програми за управление. Една година по-късно (1991) положението не беше особено променено.
Според мен основната причина, поради която Филип Димитров подаде оставка през 1992 г. (не съм запознат дали той някъде е писал по този въпрос), беше недостатъчният управленски капацитет на СДС.
Филип Димитров може да е бил сигурен в политическите си виждания, но зад гърба му беше доста рехаво. Той нямаше достатъчна подкрепа от компетентни хора. През 1989 година (14 декември) и през 1991 (39-те) имаше изблици на радикализъм: "Влизаме в Народното събрание и ги изгонваме" (14 декември), "Изнасяме ги!" (1991). Но това бяха несъстоятелни желания на властово и управленски неподготвени хора. Обвиненията на привърженици на Филип Димитров към Желев за така наречените Боянски ливади, където Желев публично разкритикува Филип Димитров за неумели управленски действия и даде начало на процеса на разпада на властта, както и критиките, които отправя и в днешни дни Желев към Филип Димитров, че "се бил отказал от властта", нямат нищо общо с реалните проблеми на СДС, правителството на Филип Димитров, президентстването на Желев, и общото състояние на антикомунистическите демократични сили.
Вън от мрежата на БКП нямаше структура с кадрова и информационна готовност, която може да вземе властта и да  управлява. Редуцирането на проблема до политическата воля, което следва от интрепретациите на оставката на Филип Димитров, е неразбиране, че завареният на 10 ноември 1989 г. държавен апарат не беше обязден кон, който би препускал по трасето на всекидневието, независимо от яхналия го политически екип. В държавния апарат на всички възлови места (от всяка гледна точка възлови) работеха само номенклатурни кадри на БКП. Те бяха там, на първо място, заради партийно-политическите си качества и... обвързаности. Те можеха (и го правеха!) да забавят, компрометират, провалят, изопачат всяко управленско действие.
На второ място, нямаше нормална медийна среда. Медиите бяха част от апарата на БКП. Нямаше журналисти с подготовка да работят като независими медиатори.
На трето - съдебната система и нормативната база, с която тя работеше, бяха от предишното време.
Но най-вече нямаше готовност в населението да посрещне реформата. Ще потретя – народът искаше демокрация от особен тип, ще стане дума малко по-долу какъв, палеше свещи, пееше "Отче наш" и строеше Града на истината. Народът и, за съжаление неговият елит, беше за кухненската демокрация.
 
 
*              *             *
По­ло­жи­тел­но­то съ­дър­жа­ние на то­зи иде­ал е отразен в огласените документи на СДС - учредителната декларация, "кратката" платформа, предизборната платформа, както и в десетки други документи, включително и от Кръглата маса[34].
Безспорно искахме
-избираема, сменяема и прозрачна власт;
-равенство пред законите;
-приемахме за нормално неравенството, обусловено от труда;
-отхвърляхме привилегиите;
-поддържахме демократични образците на организации (фирми, държавни институции, неправителствен сектор, политически структури);
-първият лозунг беше за премахване на бедността;
-настоявахме за честност;
-хвалехме индивидуализма...
Знаменателно е, че нашата кухненска демокрация (представата за нормалното) беше всъщност противоположна на етнокултурния ни софтуер[35]:, който предопределяше социалното ни развитие в две основни области
-социалното неравенство и отношението към властта;
- взаимоотношението индивид - група.
И в двете направления се търсеха либерални, индивидуалистични решения, докато етнокултурните представи бяха колективистични и социални.
 
*              *             *
 
Ще спо­ме­на ня­кол­ко от не­дос­та­тъ­ците на кухненската демокрация.
 
Пър­ви­ят бе­ше, че не се раз­би­ра­ше ро­ля­та на па­за­ра. Да­вам са­мо един при­мер от ед­на ре­зо­лю­ция:
„Да се от­ме­нят всич­ки нор­ма­тив­ни заб­ра­ни и ог­ра­ни­че­ния око­ло из­да­ва­не­то на пе­чат­ни из­да­ния на об­щес­т­ве­ни органи­за­ции и им се оказ­ва дър­жав­на под­к­ре­па за тях­но­то ма­те­ри­а­л­но и фи­нан­со­во ста­би­ли­зи­ра­не.“ То­ва ре­ци­ди­ви­ра и до днес[36] – сво­бо­да­та на сло­во­то, на сдру­же­ни­я­та, на пуб­лич­ни­те ак­ции, на стач­ка и про­чие се раз­г­леж­да като бю­джет­но и цен­т­ра­ли­зи­ра­но обез­пе­че­на.
Пред­с­та­вях­ме си, че чо­век сам е ку­пу­вач и це­ни­тел на свое­то сло­во, и меч­та­е­х­ме за об­щес­т­во, къ­де­то то­ва е възмож­но. Всъщ­ност меч­та­е­х­ме за сво­бо­да без гра­ни­ци, къде­то ре­а­ли­и­те на не­о­боз­ри­ми­те вът­реш­но­ду­хов­ни и мислов­ни прос­то­ри при рух­ва­не­то на то­та­ли­та­риз­ма автома­тич­но се прев­ръ­щат в се­тив­ни обек­ти, ка­то да­ват зна­чи­мост на ин­ди­ви­ду­а­л­но­то съ­щес­т­ву­ва­не. То­ва бе­ше мис­ти­ка и нас­т­ро­е­ни­е­то, че е въз­мож­но чу­до, иде­ше от­тук, от ин­те­ли­ген­т­с­ка­та без­г­ра­мот­ност, а не от лум­пен­с­ка­ просто­тия.
Сто­же­ри на Гра­да на ис­ти­на­та и съз­да­те­ли на ла­ге­ра на Трий­сет и де­вет­те бя­ха уче­ни хо­ра. По­у­чи­тел­но е, че чудотър­са­чес­т­во­то е ка­то за­раз­на­та бо­лест – прих­ва­ща спо­ред иму­ни­те­та, а не спо­ред дип­ло­ма­та.
 
Вторият недостатък беше свързан с инфлацията на марксизма. Марксизмът на основата на своята критика на капитализма през 19-и и началото на 20-и век беше предложил на обществото комунистическия проект. В края на 20-ия век стана ясно, че проектът е негоден. В умовете на хората, включително и сред учените в България, се извърши превръщане: неверният резултат (комунистическият проект) от марксистката критика на капитализма се превърна в невярна критика на капитализма.
Мнозинството беше ослепяло за недостатъците на капитализма. Отричаше се истината, създала самите думи – пролетариат, безработица, бедност, експлоатация, социална несправедливост... Гласовете, които се опитваха да обърнат внимание на този въпрос, бяха заклеймявани като комунистически.
Комунизмът беше обявен за нещо произволно, случайно в историческия процес, затова трябваше да се върнем към “нормалното” общество и държава (лозунгът на Филип Димитров[37]). Бяхме спрели да разбираме, че комунизмът е рожба на дванайсет (и повече)-часовия работен ден, на безумното потисничество на работническата класа (индустриална и земеделска), на фрапантната бедност, включително и в най-развитите страни, за която българите нямат и понятие...
Не се разбираше, че сме длъжни да изберем такъв капитализъм, който не подхранва носталгията по комунизма и не ражда неокомунизъм.
 
Третият не­дос­та­тък на кух­нен­с­ка­та де­мок­ра­ция бе­ше инфантилизирането на човека и социалните взаимодействия. Не раз­би­рах­ме, че сво­бо­да­та не означава ав­то­ма­тич­но съ­че­та­ва­не с от­го­вор­ност­та, но за­дъл­жи­тел­но от­п­рищ­ва егоцентризма, наивитета и при­ла­га­не­то на физичес­ка си­ла в со­ци­а­л­ни­те от­но­ше­ния.
Вместо властта на БКП давахме свобода на личната и групова власт. Отваряхме свободни пространства на кликите и мафията.
Първите години бяха белязани с масова алчност, арогантност, наивни претенции и глупави изяви. Разграбването на керемидите от сградите на текезесетата, изколване за месо на племенни стада и скубането на колците от общите лозя беше проява на алчност. Регистрацията на стотици хиляди частни фирми беше наивна претенция. Голяма глупост беше искането за спиране строежа на АЕЦ Белене. Физическото насилие, включително бомбени антентати и убийства стана първата проява на конкурентна борба. Нес­лу­чай­но „бор­ци­те“ за­е­ха гор­ни­те раф­то­ве на бъл­гар­с­ка­та ета­жер­ка, та­ка как­то силни­те хла­пе­та са гос­по­да­ри­те на де­ца­та в ма­ха­ла­та.
Сво­бо­да­та ин­фан­ти­ли­зи­ра бъл­гар­с­ко­то об­щес­т­во с це­лия му ет­но­кул­ту­рен бля­сък. Ще отбележа, че инфантилността съществува навсякъде в постиндустриалното общество с най-отчетливи прояви - консуматорството и развлечението. При голямата промяна се създадоха специфични условия, вероятно характерни и за другите страни от Източния блок, при които формите на задоволяване на потребностите на вдетинения народ бяха специфични (разграбване и разпиляване на държавната собственост), но лозунгът на "инфатофилията", по определението на Паскал Брюкнер, беше същият, както и в стабилния, развит Запад: "ти няма да се откажеш от нищо!"[38]
Освободеният от политическия диктат българин не беше склонен да се откаже от нещо, без да разбира нищо.
Той се оказа свой собствен водач на обществената сцена, на която по начало (научил го е от своята история) не е здравословно да се показва. Много коментираната поговорка "преклонена главица, сабя не сече" е въздигнала историческия опит в принцип на поведение. Присъствието на сцената е нежелателно. Там могат да ти отсекат главата. Но дори да се появиш, бъди в ролята на отсъстващ! Нека действието се развива без теб. Одобрявай всички и ги остави да се разправят помежду си. По време на робството османлиите викат на българите - "даживейлар". Този път, през 1989-1990 година се случва нещо странно - свободата призовава българина[39] да излезе на сцената, без той да знае как това се прави:
участниците във Възродителния процес вървяха редом с "възродените" да търсят своите права и свободи.
.....
 
Четвъртият не­дос­та­тък на кух­нен­с­ка­та де­мок­ра­ция бе­ше, де­то не се пра­ве­ше раз­ли­ка меж­ду оби­чай­но и не­о­би­чай­но за па­зар­но­то об­щес­т­во. Всич­ки ин­дус­т­ри­а­л­ни дър­жа­ви например про­и­з­веж­дат оръ­жие и спе­ци­а­л­на про­дук­ция и тър­гу­ват с тях. Всич­ки дър­жа­ви имат тай­ни служ­би. Навсякъ­де има фир­ме­на тай­на. За нас оба­че то­ва бе­ше нещо не­о­би­чай­но, не­ред­но. По­я­ви се тен­ден­ци­я­та за крими­на­ли­за­ция на все­кид­не­ви­е­то, ко­я­то, съ­че­та­на с пазара на ма­со­ва­та ин­фор­ма­ция, до­ве­де до раж­да­не­то на кри­ми­на­ли­за­ци­о­нен стил в пуб­ли­цис­ти­ка­та и по­ли­ти­ка­та. То­ва бе­ше лов­ко из­пол­з­ва­но от ан­ти­бъл­гар­с­ки елементи и тех­ни на­шен­с­ки прис­луж­ни­ци. Кри­ми­на­ли­за­ци­он­ни­ят стил и днес цъф­ти. На ча­ша ра­кия в ме­ха­на Иван склю­чил сдел­ка със Сто­ян. То­ва се съ­о­б­ща­ва: „Сред ал­ко­хол­ни па­ри Иван и Сто­ян тай­но се раз­б­ра­ха как да де­лят ба­ни­ца­та“. Всекидневи­е­то за­гу­би сво­я­та оби­чай­ност, беше неглижирано, оц­ве­ти се по­ли­ти­чес­ки и ста­на осъ­ди­тел­но. Не­и­з­чис­ли­ми са бе­ди­те на об­щес­т­во­то, при­чи­не­ни от превръ­ща­не­то на оби­чай­но­то в ло­шо.
 
Пети­ят не­дос­та­тък на кух­нен­с­ка­та де­мок­ра­ция бе­ше волунта­риз­мът. Раз­би­ра­не­то за не­о­б­хо­ди­мост­та от радикални за­ко­но­ви про­ме­ни бе­ше свър­за­но с раз­пи­ле­ни идеи, ха­рак­тер­ни за ка­би­нет­ни­те им­п­ро­ви­за­ции на тоталитар­на­та епо­ха: Кое е по-доб­ро? А, щом е по-доб­ро, та­ка да бъ­де! Нап­ри­мер За­ко­нът за зе­мя­та. Не ни интересуват па­ти­ла­та му в пос­лед­ни­те го­ди­ни.
Го­во­ря за цир­ку­ли­ра­щи­те идеи в края на 1989 го­ди­на: арен­да за ця­ла­та зе­мя; арен­да с пра­во на онас­ле­дя­ва­не; арен­да за всич­ки же­ла­е­щи; ми­ни­ма­лен раз­мер на от­дел­но сто­пан­с­т­во от хикс, иг­рек, зет де­ка­ра; мак­си­ма­лен раз­мер на от­дел­но сто­пан­с­т­во от хикс, иг­рек, зет де­ка­ра... Има­ше пъл­на ка­ша по въп­ро­си­те на пол­з­ва­не, сто­па­нис­ва­не, собст­ве­ност, онас­ле­дя­ва­не, про­да­ва­не. В то­зи сми­съл идеа­лът на кух­нен­с­ка­та де­мок­ра­ция не се от­ли­ча­ва­ше от до­то­га­ваш­на­та прак­ти­ка да се тър­сят по­ли­ти­чес­ки целесъо­б­раз­ни ре­ше­ния, ко­и­то удов­лет­во­ря­ват са­мия идеал. Идеал, лишен от всеобщност, а личен, групов, семеен...Не се дър­же­ше смет­ка, че съ­щес­т­ву­ват реалности, ко­и­то ня­мат съ­дър­жа­тел­на връз­ка с иде­а­ла, и об­щ­нос­ти, ко­и­то при­е­ма­ха те­зи ре­а­л­нос­ти ка­то опо­ра на сво­и­те по­ли­ти­чес­ки раз­би­ра­ния.
 
Шестият не­дос­та­тък на кух­нен­с­ка­та де­мок­ра­ция бя­ха апока­лип­тич­ни­те прог­но­зи за раз­ви­ти­е­то на Бъл­га­рия – глад, без­во­дие...
Все не­ща, ко­и­то се слу­чи­ха, но те се раз­би­ра­ха ка­то продукт на умишлено предизвикана со­ци­а­л­на ка­тас­т­ро­фа, а не ка­то същ­нос­т­ни (неизбежни) резултати на со­ци­а­л­ни­те про­ме­ни. Редът (комунистическият) беше разрушен. Постигането на нов ред (капиталистически) можеше да стане само с изразходване на огромни ресурси – личностна енергия, лични спестявания, държавна собственост, природни богатства. Опитът да се привлече външна помощ за покриване на тези разходи, срещна стена от общо неразбиране и целенасочена политическа съпротива.
При разместването на мебелите в една къща се изразходва сила, време, а често и пари. Какво остава за обществена трансформация, при която така се променя държавата, че индивидът се оказва в радикално различна ситуация и на тази основа самото общество става ново.
И най-болезненият процес - извършва се нов тип разделение на управляващи и управлявани, като възниква цяла нова класа – буржоазната[40]. За нейното раждане способстваха няколко мащабни процеса: реституция, приватизация, кредитиране от български банки, помощи от Запада.
Незрялото българско общество и социализираните в национална изолация (при размерите на България!) граждани, почувствали свободата, изцяло се топнаха в казана на алчност и завист. Регистрираха се много, ама много хиляди фирми[41], експериментираха се какви ли не начинания, завладяваше се, крадеше се каквото паднеше – всички бягаха във въображението си от вековната бедност към нов, потребителски стандарт, който за тях беше емпиричното доказателство, че наистина са избягали. Точно такъв беше масовият процес – трупане на богатство за сметка на декапитализация на държавната собственост и народните спестявания.
Когато се огледахме, видяхме разрушените и ограбени селскостопански постройки, разпродадените заводи, фалиралите банки, периодичните умишлени горски пожари...  
Не раз­би­рах­ме, че ние – самите, сме оръдието на нечестивеца, и сами, поради невежеството си, създадохме апокалипсиса – бедността, безработицата, депопулацията. Българите, които трайно емигрират, не напускат страната заради правителство, макар че има и такива. Те бягат от неприветливата обществена среда. А тази среда сме всички ние и никой не може да се крие зад паравана на своята професия или незнание и неразбиране.
Тогава къде е смисълът на запалените свещи, на масовото пеене на "Отче наш", на Града на истината?!

Изкушавам се и ще поместя една от снимките, която стана плакат на предизборната битка през пролетта на 1990 година:

  

Плакатът изглеждаше така. Отдолу са наредени месеците - направен е календар с начална дата 10 юни 1990 г. - първият тур на изборите за 7 Велико народно събрание, защото от тогава започва летоброенето, а завършва на 31 декември - до тогава ще приемем новата конституция и в България нещата ще тръгнат по новому в интерес на всички.

За какво се молеше този народ, който позволи да се разсипе индустрията и селското стопанство[42] и сам участваше (не само чрез изборите с гласа си) в това, без да спечели нищо, а напротив.

Към каква чистота, непорочност, истина, добро, справедливо, разумно, красиво, духовно се е стремял?

За какво се е молил със запалените свещи, за какво се е молил на Бога с "Отче наш"?

 

2. КАБИНЕТНАТА ДЕМОКРАЦИЯ 

И когато говирим за кухненската демокрация, е редно да започнем разговор за кабинетната.
Какво искаше да промени в българското общество Тодор Живков?
Какво искаше Горбачов?
А Луканов и сие?...

Как го направиха и това ли искаха да се получи. Все въпроси, вероятно по-важни от всичко казано до тук.....

...............................................

[1] Пожеланията за здраве и поздравът "здравей" модифицират във възможен вид желанието за безсмъртие.

[2] Може да бъде видяна и чута на http://www.pravoslavieto.com/molitvoslov/molitvi/gospodnja.htm
[3] Йоан Кръстител
[4] Евангелие от Матея 6: 9-13, Лука 11: 2-4
[5] „Ние” – навсякъде в този текст, хората от плебса. Онази пъстрота от управлявани от елита слоеве и малцинства: селяни, погражданени селяни, граждани (в смисъл – жители на градове, които са родени и израсли в град); цигани, турци, българомохамедани и пр; работници и интелигенция. Мечтите нямат привилигирован носител.
[6] От Йоана, гл. 14, 6.
[7] От Йоана, гл. 15, 26.
[8] К.Г. Юнг, ЕОН, Плевен., 1995, с. 47.
[9] Христо Ботев, Съч. в три тома, том трети, С., 1976, с. 202.
[10] Ботев пише „Символ-верую на българската комуна”, където описва как си я представя:
 „Вярвам в единната обща сила на человеческий род на земното кълбо, за да твори добро.
И в единний комунистически ред на обществото, спасител на сички народи от вековни тегла и мъки чрез братски труд, свобода и равенство.
И в светия животворящ дух на разума, укрепляющ сърцата и душите на сички хора за сполуката и тържеството на комунизма чрез революция.
И в единното и неделимо отечество на сички хора и обща собственост върху сички имоти.
Изповядвам единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото.
Чакам събужданието на народите и бъдащий комунистически строй на целия свят. 
Галац, 20 април 1871 г.
Хр. Ботйов[10]”
Христо Ботев, Съч. в три тома, том втори, С., 1976, с. 5.
Авторството му се подхвърля под съмнение. Виж Илия Тодоров във Символ-верую на българската комуна в списание "Летописи", бр. 1, 1991 г. Но всеки запознат с творчеството на Ботев, разбира, че автор или не, в Символ-верую са развити убежденията на Ботев, видни в творчеството му.
[11] Древни монашески устави, Света гора, Атон, Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф”, 2002, с. 12.
[12] Христо Ботев
[13] Свещеното като метафора на върховното, последното, крайното добро, велико, желано, важно, значимо. Може да е Бог, богове, светци, църква, но може да е идея, разбиране.
[14] Мирча Елиаде, Трактат по история на религиите, С., 1995, с. 419.
[15] В дните след 10 ноември 1989 в множество изказвания на активисти на неформалните организации се правеше признанието, че в своя стремеж за промяна се основаваме на себе си, на идеите, до които сме стигнали в размишления насаме или в разговори "при спуснати пердета". Тези идеи бяха за нормален живот, за естествено, за нормално общество. Имаше претенция, че знаем какво е нормалното.
[16] Кристофър Андрю, Олег Гордиевски, КГБ: поглед отврътре, С., 1992, книга втора, с. 440-441.
[17] Кристофър Андрю, Олег Гордиевски, КГБ:.поглед отврътре, С., 1992, книга втора, с. 441.
[18] Кристофър Андрю, Олег Гордиевски, КГБ: поглед отврътре, С., 1992, книга втора, с. 442.
[19] Ф. Д. Бобков, КГБ и властта, С., 1996, с. 183.
[20] В. Женски тайни, № 10, 7 март 2006, с. 6-7; цитирано от http://bulpress.net/index.php?p=view&r%5Bid%5D=1786
[21] Колко голяма е била тази част, не може да се каже, защото няма непредубедени емпирични изследвания.
[22] Пак там, с. 58.
[23] Финландия, Италия, Румъния, Унгария -
[24] Във фолклора има многобройни укорителни, присмехулни изрази, приказки и песни за поповете. Една пословица от сборника на Петко Р. Славейков: „Аврам, Исак, пълен дисак”, Славейков добавя обяснение за нея: ”Върху лесния поминък на поповете”. (С., 1972, с. 54) В същия сборник с думата „поп” започват 51 пословици, от тях 33 са укорни, присмиващи и/или пренебрежителни, 9 могат да бъдат определени като неутрални, 6 са неясни (свързани с тогавашни реалии, но явно не са положителни), две са буквален превод на турски поговорки (не положителни) и само една би могла да се приеме за положителна: „Попа са не избира по брадата, ами по главата.”. Отрицателните са два основни типа – за паразитен начин на живот и за лицемерие. Ще припомня, че пословиците на Славейков са събирани през втората половина на ХІХ век, когато традиционното общество е още живо. Дори в късното Възраждане свещеникът не е безспорен авторитет в българската народностна среда.
[25] Майкъл Бол, "Студената война на Балканите 1943-1947", С., 1999, с. 35.
[26] "Съветска България", книга втора, 1964-1966, Из архива на Форин офис по времето на първия британски посланик Уйлям Харпъм, С., 1999, с. 64-65.
[27] Пак там, с. 65.
[28] Георги Марков, Задочни репортажи за България. С., 1990, с. 404.
[29] "Съветска България", книга втора, 1964-1966, Из архива на Форин офис по времето на първия британски посланик Уйлям Харпъм, С., 1999, с. 13.
[30] Пак там, с. 17-18.
[31] Берлинската конференция, 17 юли - 2 август 1945, С., 1987, с. 111.
[32] Тук имам предвид хората, които инициираха и създадоха СДС и другите независими организации през 1988-1989 г.
[33] В семейството на родителите ми, където съм роден и израсъл - четирима убити (от двете страни) и десетина репресирани от 1923 година докъм 1980, без да броя убитите и репресираните, с чиито родственици бях свързан по брачна линия и сватовство. Подобни неща можеха да разказват поне неколцина от първия Координационен съвет на СДС.
[34] Всички споменати документи могат да бъдат намерени в http://www.omda.bg. Протоколите на Кръглата маса са поместени в сборника стенографски протоколи, издаден от фондация Желю Желев, както и във http://www.omda.bg. Тяхното разглеждане на този адрес може да стане като се започне с един от файловете - например http://www. omda.bg/bulg/k_masa/0301oborg/1.html
[35] "Софтуер" в смисъла на Хеерт Хофстеде в "Софтуер на ума", С., 2001.
[36] 1995
[37] http://www.omda/bulg/news/personal/Dimitrov_f.htm
[38] Паскал Брюкнер, Изкушението на невинността, С., 1998, стр. 9
[39] Имам предвид всички съставки на българския народ - християни и мюсюлмани, славоезични и тюркоезични.
[40] Марксистката терминология съдържа в себе си онези морални и емоционални натрупвания, които я правят подчертано най-подходяща за анализ на прехода, където бившата номенклатура (слоят, който експлоатираше марксизма половин век) беше главно действащо лице. Номенклатурата стана буржоазия, като измами "работническата класа, трудовото селячество и народната интелигенция", че ще гради някакъв "демократичен социализъм". Периодът на първоначално натрупване на капитал, т.е. преходът се превърна в "епохата на буржоазията." Нейната епоха "се отличава с това, че е опростила класовите противоположности. Цялото общество се разкъсва все повече и повече на два големи враждебни лагера, на две големи, изправени направо една срещу друга класи: буржоазия и пролетариат." Буржоазията, т.е. номенклатурата и нейните протежета в процеса на прехода смъкнаха "свещения ореол на всички видове дейност, смятани досега за почетни и гледани с благоговеен трепет. Тя превърна в свои плащани наемни работници лекаря, юриста, попа, поета, човека на науката." Цитатите, както се досеща читателят, са от Манифеста на комунистическата партия - в това отношение можем да продължим до безкрайност. 
[41] В края на 1989 година - около 20 хиляди.
[42] Приказките, че тази индустрия била остаряла и селското стопанство неефективно, са за наивници. Нашето производство беше конкурент. Мощни пазарни субекти с наши политически механизми унищожиха своите конкуренти. 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.