Петко Симеонов

Социалната промяна

Социалната промяна

СПОДЕЛЕНАТА ПРЕДСТАВА

1. Ще обърна внимание, че като социално същество човек в буквалния смисъл на думата не живее в реалния свят, а в споделяната представа за него. Самото споделяне е споделяне на символи. Споделяната представа е идеалният образ, породен и фиксиран от символите. Това е неделим тройствен свят: нещата такива, каквито са; символите, с които ги означаваме; идеалният образ на нещата в субективното съзнание.

Човекът живее в и чрез своя идеален образ за Света, като предпоставя, че живее в и чрез нещата, такива каквито са, за което получава символни и сетивни потвърждения.

Човекът излиза от споделяната представа и попада във физическия (природен) свят при катастрофа или бедствие, при които загубва социално-културната си специфика и става само физическо тяло. Също така при болест, в зависимост от нейната тежест, човекът излиза отчасти или окончателно от споделяната представа и става организъм.  При екстремални условия, лишен от възможността да задоволи базовите си потребности от храна или вода, също може да излезе от нея и да стане животно. Или с други думи - диференция специфика на човека е, че той не живее в средата такава, каквато е, а в представата за средата, живее в споделяната представа за Света...

Споделяната представа, ако използваме външно сетивни определения, има много измерения и равнища. Тя е цялост, изградена от безкрайно множество различаващи се и различавани "елементи", "предмети", обединени от общото си свойство: те притежават  социологически значения.

Социологическо значение притежава всеки елемент, предмет, "нещо" - идеално или материално, което се задвижва, използва в индивидуалната дейност - изпълнена индвидуално или съгласувано с други индивиди. Вън от дейността, невключени в нея, нещата нямат значение. Предметът, елементът, нещото е най-малката съставна единица, до която разчленяваме раздвиженото в конкретната инидивуална дейност. 

Предмет е кимането с глава за "да" или "не" при дейността разговор, предмет е самодивата в дейността разказване на народна приказка, предмет е сърпът в дейността жътва. Същото "кимане" с глава на паралитика е без значение, вън от дейностите самодивите ги няма, затрупанията в праисторическите пластове сърп е без значение, докато археологът не стигне до него и прочие. 

Социологическото значение на един предмет, елемент, "нещо" определя неговото обективно социално съществуване независимо дали той е, или не е обективна, в смисъл на външна на съзнанието, реалност. Значението на предметите се мени от една дейност в друга (значи при различните индивиди може да бъде различно), от едно историческо време в друго, то е различно в различните общества.

Споделяната представа е споделеното разбиране за  социологическите значения на предметите, на нещата в обществото. Тя е рефлексията върху дейността и нейните елементи: вещи, организми, норми, знаци, ценности, фантазии и прочие безкрай.

Но казваме, че инидивидът живее в споделяната представа. Животното, според Ницше, пребивава в точкообразен хоризонт, човекът - остава във фината мрежа на своите истини. Бих прибавил: на своите социологически значения. Понятието за човешко живеене означава пребиваване в "мрежата" - в споделената представа за Света.

Живеенето не е живост в биологически смисъл. В народната поговорка се казва: "Жив без място и мъртъв без гроб не остават."  И "мястото" за живия и гробът за мъртвия са разположени в споделяната представа. Мъртвият в гроба е социално пребиваващ, докато този гроб е елемент в дейностите на живите. Стихът на Ботев, известното лого за героичен живот - "тоз, който падне в бой за свобода, той не умира", не е само красива фраза. Героят продължава да "живее" (има значение) в дейностите на живите. Изразите в некролози и надгробни слова по повод кончината на обикновени хора ни убеждават все в същото - за особено, надприродно социално живеене на индивида след физическата му смърт. Вечно ще го помнят, той е жив в сърцата им и други подобни, т.е. човекът, споменът за него, името му, делата му са останали в споделяната представа. Те имат значение в дейностите на хората.

Съзнанието за надиндивидуалния характер на споделяната представа е повсеместно. Споделяната представа е ценност. Тя е разказът за Света.

Изразът "животът продължава" не означава, че след случилото се събитие, предизвикало репликата, продължава да има живи организми, не означава, че произнеслият репликата е просто жив, а че продължава живеенето на хората, т.е. продължава тяхното активно пребиваване в споделяната представа. Споделяната представа е като водата за рибата - дали в аквариума, или в океана зависи от нагласата ни да придадем нищожност или величие на обществото, за което говорим.

"Всяко живо същество - пише Ницше - може да стане здраво, силно и плодотворно само в рамките на един хоризонт."  Ако хоризонтът е променяща се линия, границата, при която нещата са ту осветени, а след миг затъмнени, ту исторични, ту неисторични, споделяната представа е мястото, теренът, пространството, където хоризонтът се мести като слънчево зайче.

В нормалното живеене човекът пребивава в споделената представа и се стреми да изглежда както трябва  според представата, като върши неща, които трябва, пак според нея.

Четенето, писането, говоренето, мисленето са дейности, чрез които се възпроизвежда и променя представата за обществото и Света. В този смисъл не е възможно да бъде изолиран човек, който не е в бедствие, здрав е и задоволява редовно първичните си потребности, стига да чете, пише, мисли и разговаря. Той пребивава в представата за Света и следователно остава в него. В Света!

И тъй като всички, абсолютно всички здрави хора, живеят в споделената представа, може да се окаже така, че Онзи, Чуждият, изолиран от властите човек, в зависимост от това какво чете, мисли, пише и говори, да го кажа и така: в зависимост от това каква информация приема и каква информация излъчва (по вербален и невераблен път), може да стане център на събитията  в споделената представа. Нелсън Мандела беше 28 години в затвора - от 1962 до 1990 година, това не беше пречка да остане през цялото време символ и водач на борбите против расизма в ЮАР.

Споделената представа е предисловие на дискурса и негов продукт. Тя е скрития предмет на дискурса.
Споделената представа   за България, каквата е била в средата на ХVІІІ век,  е предпоставката на Пайсиевата книжица, от която начева националния български дискурс . Този дискурс във всеки следващ момент  излъчва нова  споделена представа за България и това е една от основните му цели, ако си представим дискурса като целеви процес. От трета страна, предмет на националния български дискурс е споделената представа за България.

 

*     *     *     *

2. Животното е адекватно на средата си, благодарение на своите инстинкти и зоопсихика, в която вероятно има някакви образи (животните сънуват!), изграждащи  система, за чието съществуване можем да градим хипотези, които сега не могат да бъдат нито доказани, нито опровергани. Животното има представа за средата, в която живее – познава и разпознава полезното за себе си, безвредното и опасното. Благодарение на тази представа, прикована към инстинктите, животното оцелява.

Роденото и живяло в клетка диво животно трудно може да оцелее  на свобода в природата. То има инстинктите на своя вид, но няма представа за природната среда. Казва се, че то не е обучено. Неговото обучение означава (1) формиране в психиката му на представа за природната среда и (2) система от навици (рефлекси), които ще му позволяват да оцелява. То не може да има рефлекс, ако не разпознава сигнала от средата, който го задейства, т.е. ако не знае, без да съзнава, че сигналът е външнен на него и може да се очаква. Щом като може да го очаква, то за него (животното) заобикалящото го (природната среда), без да го съзнава, е пространство с определени характеристики или: животното има представа за средата, но нямаме данни да смятаме, че съзнава това.  По подобен начин, казваме че крушката има опашка, което е абсолютно вярно, макар че крушката е във вечно мълчание по въпроса. А фактът, че животното с успех може да бъде преселвано от човека от едно място на друго, например при строителство, което разрушава неговия хабитуат, подсказва, че представата за средата, която е формирана в обученото животно, е от структурен тип.

На новото място то се адаптира, като изпълва с нови реалии формираната в него несъзнавана  структура. Затова представата за среда в животното е променлива, динамична. Ако мислим разделено животното - като физика, инстинкти, придобити реакции и представа за средата, то можем да построим верига на взаимодействие: физика - инстинкти - реакции - представа - природна среда. Въздействията вървят в двете посоки по веригата и така животното еволюира, променя се.

В тази верига, както се вижда, представата „отделя” животното от средата. И ако то няма представа, няма какво да го отделя от средата и мигновено ще се адаптира към среда, която е подходяща за неговото оцеляване. Мухата, попаднала в колата, предполагам, без проблеми сменя местоживеенето си от София във Варна, дъждовният червей, по неволя загребан с кофа оборски тор, мигом се заема с градинарския си занаят в чуждата градина.  Адаптацията на животно, което има представа, към нова среда може да се погледне като хармонизация на елементите на посочената верига.

Доколкото физиката, инстинктите и реакциите са статични, статична е и природната среда, и ако предпоставим, че природната среда е подходяща за оцеляване на животното, то процесът на неговата адаптация към новата среда е изцяло в зависимост от динамичния фактор във веригата: представата за среда. Тъй като адаптацията към нова среда, протича по различен начин при различните животни, от това следва, че различните животни се различават по представите си за средата. И ако редом с физиката, инстинктите и реакциите, елиминираме емоционалния фактор, животните имат емоции, то процесът на адаптация ще зависи 1. от структурната диференцираност на представите им за среда (по-висшите животни имат по-диференцирана представа), където диференцираността може да ускори или забави адаптацията, в зависимост от 2. структурното съответствие на представата с новата среда. Един лъв, живял в клетка, без проблеми ще се адаптира към нова клетка.

Прачовекът е бил очевидно далеч по-интелигентен от останалите животни. Имал е развита структурно дифиренцирана представа за средата. Той вероятно е различавал не само полезно, безвередно и опасно. Бил е по-осведомен за знаците на средата. Схващал е по-голям брой причинни връзки.

Благодарение на тези свои качества той е използвал острия камък, за да раздроби костта на плячката, ако вярно се датират находките – правил е, могъл е, разбирал е да прави инструменти, като обработва камък, кост, дърво и прави въжета.

Значи при него във веригата физика - инстинкти - реакции - представа - природна среда, има още един динамичен фактор – реакции (прави инструменти).

Но всичко за него е все още тук и сега, както при животните. Предполагам, не толкова точковидно тук и сега, както при животните – имало е сигурно представата (очакването) за различни степени на „после”, „близо” и „далеч”.

Неговата находчивост го води до овладяването на огъня. Отначало е само използавене на природно възникнали огнища, а сетне – сам да предизвиква огън, да го поддържа и контролира.

Както по-горе казах – с този акт, човекът попада в нова, създадена от него среда.

Ще повторя: тази среда е топла, осветена, защитена.

Тя има свой категоричен център – огъня.

Появил се е всъщност материален обединителен център на семейната група.

Те седят или лежат около него. В денонощния бюджет на времето се е появила нова дейност „седене около огъня”, която в следващите векове и хилядолетия ще се диференцира, специализира и модифицира. Отначало, предполагам, би трябвало да седят около огъня, така както животните се припичат на слънце или просто лежат. Но тук те са заедно в своята нова среда (топло, осветено, защитено), с лице един към друг, всеки ден, хилядолетия, стотици хилядолетия наред, милион и половина години... Те общуват.  На мястото на представата за средата, която има животното, пасящо или дебнещо наблизо, постепенно възниква нова представа, родена около огъня, където е новата среда – тази представа ще нарека споделената представа.

Тя е принципно различна от представата на животното за средата, защото в нея наред с реалното полезно, безвредно и опасно, има място за фиктивно полезно, безвредно и опасно. Системно, постоянно, пряко или косвено тя е обсъждана и развивана. Придобива изключителна динамика. Ражда се дискурсът.

Тази споделена представа е структурирано мисловно пространство, където са подредени в едно фазово поле представите за природни реалии, цикличности и артефакти. Възниква усещането  за редно (нормално, необходимо). Еволюция на вроденото очаквано поведение на другия представител на вида. Известно е, че животното има очакване за поведението на другото себеподобно при дадена ситуация. Възникването и развитието на споделената представа е неделимо от развитието на представата за нормално в собственото и чуждото поведение.

Това е полето, върху което възниква и се разполага културата – създадената от човека среда: материална, социална, духовна. Може да се предполага, че в своето начало тя е форма на реакция и има инструментален характер. Създават се: оръдия необходими за лов и събиране; предмети на култ, които помагат за призоваване на помощ свръхестествените сили; типове социални интеракции, облекчаващи оцеляването – реално или въображаемо.

Веригата на взаимодействието е вече същностно променена: организъм – инстинкти - култура - споделена представа - природна среда. Въздействията вървят в двете посоки по веригата. Динамичните фактори са два: култура (създаването на инструменти  и знаци на култа, ритуализиране на типове социални интеракции); споделената представа. Започва да действа така наречената генно-културна еволюция .

Психо-генетичните структури (физика - инстинкти - реакции) определят откритието да се използва огънят и да се правят инструменти, което създава условия за преминаване на представата за средата на животното в споделената представа на човека и възникването на културата. От своя страна, споделенета представа и културата оказват влияние върху адаптацията на човека, при което най-успешно справилите се, по-успешно оцеляват и се възпроизвеждат.

Процесът продължава хилядолетия. При 20-годишна норма на генерация – на всеки хиляда години 50 пъти се е извършвал отбор на най-справилите се, а като приемем, че огънят започва да се използва преди 1,5 милиона години, тогава сметката е зашеметяваща – около 75 хиляди поколения са отбирали  най-успелите...

Дори да се приеме логиката на генно-културната еволюция, тя обяснява само как се е развивал възникналият вече човек. Въпросът за неговия произход си остава открит. Не е ясно защо и как  четирикракият предшественик тръгва на два крака, става голокож, опитомява огъня и започва да прави сечива. Защо и как става така?

 

 *     *     *     *

Стремежът за рефлексия върху онова, което става, е стремеж за попадане в една нова позиция, при която индивидът е осведомен и разбира, следователно осветява с ума си своето положение, с което добива усещане за контрол върху него, т.е. има инициатива върху случващото се.

Homo sapiens има неотстраними потребности от това да е: 1. информиран за своето положение; 2. да си го обяснява; 3. да има усещане за контрол върху него; 4. да има инициативата в живота си. Стремежът да се задоволят тези потребности е всекидневие и проява на психична норма. То е съзнаване на себе си.

Дори човек, намиращ се в тежко положение – безизходно бедният, нелечимо болният, умиращият, има потребност да назове случващото с него, за да остане разбиращ, следователно контролиращ, макар и само като наблюдаващ, и така притежаващ инициатива.

Ще повторя: потребностите от информираност, разбиране, контрол и инициатива са фундаментални за човека. Когато отпаднат и са невъзможни контролът и инициативата, остава разбирането. Последният рубеж на човека.

Вебер пише:

„Слоевете с ясно закрепено притежание на социална чест и власт поддържат съсловната си легенда за някакво присъщо им особено качество, най-често асоциирано с кръвта: тяхното (действително или приписвано им) съществуване е онова, което подхранва чувството им за достойнство. Социално угнетените или съсловно негативно (или пък: непозитивно) оценяваните групи, от друга страна, поддържат своето чувство за достойнство най-вече благодарение на вярата си, че им е поверена особена „мисия”: тяхното етическо дълженстване (Sollen) или тяхното (функционално) постижение гарантира или конституира присъщата им ценност, която по такъв начин препраща към нещо отвъд тях, към една поставена им от Бог „задача”.”

„Разбирането” не е субективистично, то извежда съзнанието от рамката на индвидуалната ограниченост, не на последно място, защото думите, с които би могло да бъде изразено то (във вътрешния мир или изказано, или изписано), не са субектно притежание, но не само заради думите, а и заради предхождащото ги символно съдържание, което извежда съзнанието в тоталност, в която може да има, но може и да няма Бог. Във всички случаи тоталността, която обединява символността,  се усеща като извънвремева и извънпространствена, тя се възприема от вътрешното сетиво като вечна и господстваща, поради, което „разбралият” може да мисли, че има „мисия”, т.е. неговото съзнавано положение става не само обяснено и оправдано, но то добива задача (цел), тъй като - като разбрано то е част от тоталността, с което сетивната наличност (положението на разбиращия) тук и сега става свързана и обусловена от тази тоталност. Тоталността по природа е вечна и крайна причина.

Но дори човекът да не мисли, че има „кръвно право” или „мисия”, или такива мисли да са му безразлични, или да го плашат със своите последствия, тъй като условностите, оковаващи „избрания”, в моменти на големи социални кризи (независимо защо е избран, дали по „произход” или „принизеност”), могат да бъдат реално плашещи, дори – подчертавам го, да не мисли, че има „мисия” или че „по кръв” е задължен с нещо, човекът може да бъде натоварен с такова разбиране от социалната  среда, защото механизмът на разбирането и последствията от него са надличностни.

Мотивациите за разбирането не са компесаторни, те не са от рода на съзнавания или несъзнаван поток: „понеже съм болен, беден, изоставен, умиращ, дай да разбера, за да се утеша”. Разбирането и попадането по този начин в тоталността не е ситуативно обусловено бягство, ако въобще е  бягство, макар че всяко пребиваване „някъде” може да се мисли като бягство от „другаде”, разбирането, с което се попада в тоталността, носи наслада и тя е причината човек да се стреми да разбере, ако приемем, че думата „наслада” е подходяща за онова състояние на волност и яснота, което настъпва, когато човек си обясни онова, което е пред вътрешния му взор. Стремежът към разбиране освен че е самоценен, е присъщ на човека, както е присъщ стремежът му към храна, тъй като от разбирането пряко зависи оцеляването. На първо място то ориентира неговите действия и поведение, прави ги ефективни.

На второ – човекът освен че е биологична цялост, която има нужда от храна, сигурност, секс и прочие потребности на млекопитаещо, е АЗ. АЗЪТ е рефлексия на индивида върху себе си, рефлексия, утвърждаваща тази индивидуалност по отношение на съзнаваната тоталност. Тоталността от своя страна е рефлексията върху споделената представа, установяваща нейната подредба, цялостност, пълнота и завършеност. Защото споделената представа е мозайка от конкретности и абстракции, която има свой алгоритъм. Него, алгоритъма, наричам тоталност. Това не е Богът, ако в споделената представа има бог, тъй като Богът е елемент от нея. Ключов, важен, върхов, но елемент. Затова е възможен атеизмът, както и смяната на Вярата, без да се променя тоталността.
Споделената представа е динамично, променящо се множество от назовавани неща. Тя може да бъде илюстрирана с поредица от букви, където всяка буква е назована реалия (нещо) със строго определено място:

 

УЕИШЩКСДЗЦЬЯАОЖГТНВМЧЮЙЪЭФХПРЛБ

В общността съществува съгласие, че реалиите са точно там, където трябва, и тази подредба е нормална. Това е редът на буквите в стандартната клавиатура. Нейният алгоритъм е прост: при бързопис клавишите на буквите да не блокират. Клавишите са подредени по времето на механичната пишеща машина в зависимост от честотата на употребата и съседството на отделните букви в думите. Ударните лостчета на съответните клавиши са поставени така, че при бързопис да успяват да се върнат на мястото си, за да може лостчето на следващата буква безпрепятствено да удари по фиксиращата лента. Ако си представим, че това е една особена клавиатура, създадена за особено динамичен език, то  когато се появяват нови букви и отпадат стари, ще се променя и честотата на тяхната употреба и съседство в думите, тогава няма да имаме проблем - алгоритъмът на тази променяща се клавиатура ни е известен и ще знаем къде да поставим новите букви и как да преподредим старите.

Давам примера с клавиатурата само като илюстрация за разликата между споделената представа и тоталността (алгоритъма). А тоталността (алгоритъмът) подлежи на емпирично изучаване. Хеерт Хофстеде я нарича софтуер на ума. В неговите сравнителни изследвания в повече от 50 страни, сиреч култури, той концептуализира тоталността в няколко параметъра – властова дистанция, колективизъм - индивидуализъм, женственост - мъжественост,  избягване на несигурността... С това не се изчерпва съдържанието на неговия труд, но подсказва за какво става дума.

Неволно засягам междуетническите отношения в една държава. Гражданите на държавата споделят една и съща споделена представа. Но малцинствата и мнозинството се отнасят към различни тоталности, имат различаващ се софтуер. Всички жители на София знаят, че Витоша е южно от града, но за едни тя е туристически обект, за други само част от пейзажа. Когато Алеко в края на ХІХ век отправя призив за масово изкачване на Черни връх, той иска да промени алгоритъма (тоталността, софтуера) на софиянци и те да излязат от задушните кафенета и видят природните красоти около себе си.

Търсенето и откриването на онези дейности (норми, знаци или ценности), които променят тоталността, а не просто споделената представа, е задачата на реформатора.
Това е един от пътищата към социалната промяна.

За да бъде нещо означено, трябва да има към какво да бъде отнесено. Тоталността е посоката, към която индивидът позиционира своите Аз измерения.

В един аспект тоталността е част от споделената представа, в друг – рефлексия върху нея. Аз-ът е самоозначен в споделената представа. Споделената представа изчерпва Света. Всичко, абсолютно всичко, познато и известно, е в споделената представа, а в междуличностната комуникация, която винаги протича на терена на споделената предстгава, се доуточнява кое присъства в нея - неговата таксономия, и с какви налични в представата средства ще бъде описана неговата морфология. Отвъд представата няма нищо!

Чуждото на представата, което се появява в реалния свят, се включва в представата, не според своите обективни качества, а според пейзажа на самата представа. Група испански авантюристи стъпват в Мексико и са обявени от местните за чаканите богове – което е съответно на тяхната споделена представа за Света, а не на „собствените” качества на Кортес и неговите войници. През 1989 година българите искаха демокрация и пазар според споделената представа за тях, а не според реалните характеристики на либералния капитализъм.

Вебер пише:

„Интересите (материални и идеални), а не идеите, непосредствено ръководят човешките действия. Но сътворените от "идеи" "образи на света" много често, подобно на железопътни стрелки, определят коловозите, в които динамиката на поведенческите интереси тласка действието. Според образа на света се формира и ориентацията: "от какво" и "в името на какво" човек иска и – да не забравяме - може да бъде "спасен". Дали от политическо и социално робство в името на земно месианско бъдещо царство. Или от опетненост с ритуална нечистота, или с нечистотата на заключеността в човешкото тяло изобщо в името на чистотата на душевно-телесно красиво или на чисто духовно съществуване. Или от вечната безсмислена игра на човешките страсти и копнежи в името на тихото спокойствие на чистото съзерцаване на божественото. Или от едно радикално зло и от робство под бремето на греховете в името на вечно свободното добро в лоното на бащински грижовния Бог. Или от поробеността под астрологически изтълкувана детерминираност от звездни констелации в името на достойнството на свободата и на участието в същността на скритото божество. Или от разкриващите се в страданието, тегобата и смъртта граници на крайността и на заплахата от наказанията на преизподнята в името на вечното блаженство в едно земно или райско бъдещо съществуване. Или от кръговрата на преражданията с тяхното неумолимо възмездие за извършеното в отдавна отминали времена в името на вечния мир. Или от безсмислеността на мечтанията и на пребиваването в събитията в името на сън без съновидения. Възможностите са много повече от изброените. Зад всичко това винаги се крие отношение към нещо, възприемано в реалния свят като специфично "безсмислено", откъдето и изискването: устройството на света в неговата цялост да представлява или пък да може и да трябва да стане смислен "космос".

 

*     *     *     *

3. Споделената представа, възникнала, според моята хипотеза край огъня, но и да не е там възникнала, тя е претърпяла многохилядолетна еволюция. Общността изгражда споделена представа и става общност, което дава основание на нейните членове да се самоопределят като „ние”.

Да си представим споделената представа като триъгълник. Триъгълникът в случая е образ, метафората за споделената представа, която дава основание на общността да бъде „ние”. Споделената представа освен образ за Света съдържа и самопредставата на общността за себе си – структура, йерархия, функциониране и пр. Всеки индивид, принадлежащ към тази общност, самоозначава себе си, определя своето Аз, чрез и в споделената представа. Аз-ът е неизбежно ролево дефиниран. Чист Аз, вън от общност (реална или въображаема), вън от споделена представа (която винаги е на общност) - няма.

Последвалият (или синхоронно протичащ) процес на самоозначаване или на Аз-формиране (може да се нарече и социализация) ще наподобява динамичен фрактал.

Неговата динамика изразява гледна точка върху социализицията: образът за Света (той може да бъде затворен в рамките на една махала, селско землище и/или род) се повтаря и конкретизира на всяко равнище на общността, докато стигне до индивида, където се възпроизвежда в аз-форма. Споделената представа е основен инструмент на социализацията: всеки индивид възпроизвежда представата за Света в себе си. 

Същата мисъл може да бъде изобразена със статична фрактална фигура.

Можем да си представим - в горния край е споделената представа на обществото, следват - споделените представи на региони, селища, родове, семейства... накрая е аз-равнището.

 

 

  

 

 

Но фигурата може да бъде интерпретирана и в обратна посока: аз-ът възпроизвежда себе си и дава живот на всяко от следващите равнища.

 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.