Петко Симеонов

Социалната промяна

Социалната промяна

СОФРОНИЕВИЯТ ЧОВЕК И ЕЛИТЪТ

 
"Кириакодромион сиреч Неделнк" на Софроний Врачански, известна в българската среда като Софронието излиза от печат в Нови Сад през 1806 година в 1000 екземпляра. Тя "е посрещната с ентусиазъм от просветените българи – отбелязват неговите изследователи. - Отношението към нея личи от старателно подвързаните с кожа или плат екземпляри, открити на различни места.Книгата има няколко ръкописни преписа и множество издания, появили се след смъртта на автора."[1]
В случая изразът "няколко ръкописни преписа" означава, че до наши дни са стигнали "няколко". Следователно в своето време Софронието е имало много ръкописни преписи. А хилядата екземпляра на първото печатно издание и в днешно време е респектираща цифра. Макар че Софронието е компилация, която е направена с цел "и простии чловеци да разумеют православную веру нашу"[2], редица автори, смятат, че това е първата новобългарска книга, която придобива изключителна популярност.
Второто нейно издание е в Одеса през 1844 година. Третото - 1856 година, с 1021 предварително записани абонати. Друго издание пак от 1856 година, само че в Букурещ. Пето издание през 1868 година в Белград. От списъка на абонатите става ясно, че то е предназначено предимно за Македония. Повечето броеве заминават за български домове в Куманово, Прилеп, Битоля, Скопие и др. Шесто издание от 1881 година. През 1899 година следват две издания в Одеса. През 1901 в Свищов се появява ново издание, и пак в същата печатница през 1912, 1919, 1923 - още три. Междувременно във Варна през 1905 година излиза друго издание. Не остава по-назад Стара Загора - тамошното издание е от 1914 година. А пловдивското издание е от 1937 година, следва софийско издание[3]...
Шестнайсет издания за повече от век - всички в условията на пазар. Това не е книга, останала вътре в храма. Тя е важен текст във всекидневието на милионното множество на българите-миряни.  
Спомоществователи, абонати и купувачи дават (заплащат) пари в брой, като определят кога да излезе и в колко екземпляра всяко следващо издание. Те решават, че си струва. Рядко са книгите от български автор с такова трайно и значимо присъствие в българската духовност. Книгата е верска, нравоучителна, тълкува свети и църковни текстове, съдържа слова и поучения. Тя е богослужебна, купувала се е най-вече, за да бъде ползвана. Неслучайно авторовото обръщение е "слишатели мои". Хиляди са я чели, стотици хиляди са я слушали, милиони са присъствали при четене на текстове от нея.
Повече от век нейните истини са преповтаряни и преповтаряни в размисли, молитви и обредни практики на българските християни. (Предполагам, че и днес има свещеници, които посягат към нея при подготовката на своите служби.) Изкушавам се да цитирам един пасаж от нейното предисловие:
"Четири евангелия подал нам Бог, понеже от них се научаваме ний четири соборнии и верховнии доброде­тели, сиреч: Мъжество, Мъдрост, Правда и Чистота. Мъжество ест каквото дума нам: "Не убойте ся от убивай­щих тело ваши, понеже душу не могут убити". Мъдрост ест, що поучава нас: "Бъдете, рече, мъдри яко змии и цели яко голуби". Правда ест, що учи нас: "Каквото хочете да учинят вам чловеци, така и вий да учиняте им". А Чистота ест, каквото заповядано ест: "Кой погледне на жену, като да вожделей ю, той ето скурвил ест в сърдце свое"."[4]
Мъжество, Мъдрост, Правда и Чистота - това са паролите към българите, подадени от най-изтъкнатия по това време техен лидер.
Той е на сцената и говори "слишатели мои". Там със своите книги са вече Партений Павлович, Христофор Жефарович, Йосиф Брадати, Пайсии... Редом със Софроний, макар и с далеч по-малка известност са поп Вуче, Янкул Хрельовски, протопоп Велко, Алекси Велкович, Никифор Рилски, поп Тодор Врачански, Йоан Врачански, Теофан Рилски, Данаил Рилски, даскал Тодор, поп Стоян Кованлъшки, Дойно Граматик, йеромонах Спиридон и много други. Ще завърша това изброяване с поп Пунчо, който е оставил превъзходни автопортрети: седнал, пише с паче перо[5].
Всички те, доколкото има запазени сведения, не крият своята личност, макар да се представят с щрихите на традиционната християнска смиреност и скромност. Те се обръщат със слово към християнското население (раята): разказват историята, квалифицират настоящето, поучават, чертаят бъдещето. Раята е тяхната публика и тук е главната им заслуга: превръщат населението в единна публика, т.е. правят го народ.
Повече от век, в условията на робство, едни и същи книги се четат в Тулча, Силистра, Петрич, Сяр, Одрин, Ниш, Охрид, Котел и Враца – навсякъде, където живеят българи. На хиляди събирания (църковни служби и нарочни събрания, където един чете) се повтаря една и съща интеракция: четец, българска книга, българска публика.
До този момент славоезичните християни са публика в религиозни (християнски и езически) ритуали и обряди, в различните актове на всекидневието (седянка, тлака, раздумка и пр.), в труда. При четенето на книгата, тъй като в нея става дума за минали, далечни и нерелигиозни неща, публиката започва да се трансформира в народ, която ще запази своята отвореност към различните, другите.
 
Четците са първите протограждански лидери. Това са грамотните. Те застават с лице пред своите съселяни. Отделят се от тях. Напускат досегашната си роля и влизат в ролята на посредници, "слишателите”. Книгата е господстващата медия. Едни и същи думи се изричат навсякъде по етническата територия. След книгата, на местата, където публиката, е вече подготвена, идва вестникът...
 
От многото произведния на Софроний Врачански ще взема само текста на Неделника[6] и на основата на ключовите думи, ще нарисувам рефлексията върху Споделената представа за софрониевия човек.  
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Транцедентално равнище
-Бога[7] или Господа, Отец, некоего страшнаго царя, велий и страшен ест Бог[8],человеколюбиваго Бога, предоброму хитрецу Богу...
-Светаго Духа
-Христос
-царството небесно
-ангели
-архангели
-небе
-благодат
-небесний хляб
 
 
 
 
 
 
 
 
-дявол
-зло
-демони
-лукавии духи[9]
-силу вражиу
 
 
 
 
 
 
 
 
Видимият Свят
 
-здание Божие
Реалиите от Библията и повторените в поученията:
-солнце
-земля[10]
-луна
-звезди
-дъжд
-град
-село
-дом
-палат
-царство
-съкровище[11]
-световние сладости[12]
-свине
-змию
-скорпию
 
 
 
 
Земя и народ
Реалиите от Библията и отделно в поученията:
-болгарской земли
-отечество
-простий болгарский народ
-болгарский краткий и простий язик или язик наш[13]
-нашей обичай[14]
-греческаго пространнаго язика
-язическое безчеловечие
 
 
 
 
 
 
 
Човекът
-человек[15]
-гнило тело наше
-другии человеци
-всякий человек
-вси человеци
-простии чловеци
-християни или любезнии християни, братия мои, возлюблении християни
-братия наши
-немощни людии
-разумнаго человека
-праведнии (человеци)
-ум наш
-помислим или мисъл нашу
-души наши[16]
-грешнии человеци
-беззаконнния людие
-немилостивий человек
-окаяний человек
-гневливаго человека
-зависливий человек
-лукавия человеци
 
 
Календарът[17]
-година
-Нова година
-седмица
-неделях и праздницех
-неделний ден или в седмицу первий ден, светий ден, великий ден, благословений ден
-всякий ден
-час
-минута
-утро
-зима
-пролет
-пост[18]
 
 
 
 
Идеален тип за човешки живот
"Да оставим обядение и пиянство, да оставим курварство, завист, гняв, гордост, неправда, грабление и сребролюбие, понеже вси тие работи темни сут. А да возлюбим пост, воздержание, моление, чистота, любов, милостиня, смирение, покаяние и изповедание. Ето, вси тия работи светли сут." (пак там, стр. 217)
 
"да проминем живение наше мирно и безмолвно, и да постигнем оная неизказаная радост и блажения жизни наслаждения" (пак там, стр. 207)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Социални категории
Реалиите от Библията и повторени в поученията:
-цар
-богат[19]
-сиромах[20]
-свещеници
-стар
-немощни
-млад
-великий
-малий
-мъж
-жена
-роби
-воини (воиници)
-митар
-доктор[21] (лечител)
-орач
-торговец
-сиротиня
-убогим
 
-фарисеи
-курвари
-грабители
-разбойници
-блудници
-сластолюбци
-книжници
 
 
 
 
 
Микросреда
Реалиите от Библията и повторени в поученията:
-отец (баща)[22]
-матер
-чада
-син
-дщер
-брат
-сестра
-роднина или сродници
-познаваемий
-ближний
-слуга
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Социални взамимодействия
Реалиите от Библията и повторени в поученията:
-церкви или матер наша
-молитва[23]
-труд
-работа[24]
-баталия (война)
-потопление морское
-оране
-търговия
-заем
-лихва
-полза
-имение свое[25] (имане, собственост, притежание)
-слава и богатство[26]
-собрание церковное
-милостиня давали по сиромаси
-пойдем у церква
-милостиня
-изповедание
-заим давали без лихви
-роби освобождали
-да прощавамя от всея средц
 
Идеален тип на социално взаимодействие
"кога някой богат богато подава милостиня и учиня милост с беднии человеци или някой майстор научи с майстория своя много ученици - или священик с хорати, с работа, с учение учиня много добродетели - това все умножение таланта ест." (пак там, стр. 256)
"И още, телесно на скорбних помагат, бедних милват, чуждинци приемат, болних навеждат, обидимих покриват, сироти и вдовици милват, добро учинят на рода своего и на ближнии свои, на людие и на град свой" (пак там, стр. 256)
 
 
 
 
Идеален тип на социална среда
"да имаме любов между нас и смирение, кротост, правда, воздержание, чистота и истина и да пазим заповеди Божие, тогива бива Бог нам помощник и милост свою изливает на нас." (пак там, стр. 210)
 
А лошите неща:
"безчетния лошавини: мерзост между ближни братия, неверство между приятели, убийство между дружина, хиляди грижи, молви, смущение приноси и най-после душупогубление и от царствия небеснаго отпадения." (пак там, стр. 245)
 
Митове
-Блудният син[27]
-(света) Параскеви Терновская (Света Петка Българска)
-светаго великомученика Димитрия Мироточиви
-первия плод
-первородния агънца
-приносили жертву Богу
-Страшният съд[28]
-заплата и милост от Бога
-царство вечное[29]
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Морални норми и ценности
-съкровище[30]
-Божията заповед
-страх Божий[31]
-страх и вера
-пост
-незлобие или беззлобие
-човеколюбие
-правда[32]
-истина[33]
-чистое сердце
-любов
-милост[34]
-смирение[35]
-смиреномудрие
-праведен
-праведници ("землении, що живеят йоще на земли.")[36]
-премудър
-благороден
-разумен
-покаяние[37]
-спасение (духовно)
-високая слава
-добро
-долг
-добродетели
-ревност душевную
-разумеют православную веру
-Библията[38]
-прошката[39]
-грях[40]
-гордост[41] ("първий грях" - от смъртните грехове)
-сребролюбство[42] (вторий ест)
-курварство (третий ест)
-гняв (четвертий ест)
-обядение и пиянство (пятий ест)
-завист (шестий ест)
-ленивство[43]
-неправда
-хуление
-псувание
-укорение
-праздния хорати (празни приказки)
-лукавое промишление
-високоумие
-плотское
-сладострастие
-крамола
-убийство
-скупост
-похвали себе (самохвалство) или кичение, да ся хвалиш, да ся превозносиш, ся похвали...
-виновен
-осуждени
-клетва (проклинане)
-пореч (противоречие, кавга)
-вражда
-лицемерния нрави
-клевети
-лъжи[44]
-мресния мисли
-срамния работи
-праздноседания
-обядение (преяждане)
 
 
 
 
 
Страшният съд[45]
 
-пришествия Христова[46]
-праведних[47]
-книги[48]
-прощение грехов
-наследие царство небесное
-заборавяме
-оня свят
-веселаго рая
-вечний живот
 
 
 
 
 
-грешних[49]
-время немилостивое
-в огън[50]
-вечния муки
-злое семе
-скорб
-мука[51]
 

 

Бих се опитал да дефинирам Софрониевия човек като: вярващ християнин, добър, сдържан, сантиментален, подозрителен, натоварен с виновност за плътските си желания и своята алчност, като постоянно се стреми да компенсира тази вина. Той е претоварен от комплекси (вини) за себе си и импулсите си. Но знае, че всички хора са като него, той е равен с другите и те са равни нему - с импулси и вини. 

 

Годината е 1806.

Това са маркерите на споделената представа за Света, в която живее масовият българин. Неговата духовност. Неговият осъзнаван и проблематизиран на цялата народностна територия Свят. Потокът на народностния български дискурс.
Вън от дискурса е невидимото всекидневие на обичайното - годишен селскостопански цикъл, цикълът на празничната система, цикълът на държавните повинности - данъци и служби (воинушка, мартоложка, дерведжийска и пр.).
Както казах, годината е 1806.
Най-лесната асоциация, която тутакси локализира мястото на първата новобългарска печатна книга в християнския свят, е да изброим кои книги излизат от печат по същото време:
1781 - "Критика на чистия разум" на Кант.
1808 - първата част на Гьотевия "Фауст"...
...Всъщност не е нужно да изброявам.
За да оценим правилно какво значи Неделникът в социологически план, ще си позволя едно отклонение, което, надявам се, читателят ще оправдае.
 
 
ПРОВИНЦИЯ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ
 
Османската империя... Без нея не може да се разбере съдбата на България и българския народ.
Няма да се спирам на военните действия по време на Завладяването. Зверствата са шокиращи и за тях има достатъчно достъпна литература.
На 29 май 1453 година, вторник, пада последната крепост на християнството на Балканите - Цариград. Българските земи са превърнати в Османска провинция.
Поданиците на султана са разделени на аскер и рая. Аскерът се бие, раята произвежда. Почти изцяло българският народ е рая. Рая в Империята са около 80 народности - мюсюлмани, християни, юдеи, но всички те са интегрирани, пряко или чрез редовни и извънредни данъци, към военните акции.
Освен спахийската войска, другата основна част на османската армия са еничарите. Те са съставени от мъже, които са родени християни[52]. Еничарите са кул (капъ куларъ, т.е. роби на Портата). Те излъчват значителна част от елита на Империята и заемат високи длъжности. Еничарите, важно е да го подчертая, са не само военни, те са на различни държавни служби. Това личи от властовия връх на Империята - везирите. От 1453 година до 1623 година от 47 велики везира, а великият везир е упълномощеният от султана изпълнител на върховната власт, само петима са от турски произход (бащите им са били приемани за турци). Останалите са кул (роби на султана), бащите им са от другите народи на Империята.
По-късно делът на еничарите сред висшите управници намалява за сметка на увеличено присъствие на техните потомци, на потомците на старата османска аристокрация, на потомците на аристокрацията от завладените народи[53]
В султанското семейство, което според тогавашните представи, е легитимният носител на властта, често са се раждали синове и дъщери на помюсюлманчени християнки. 
Така че елитът на Империята на всички равнища е мултиетнически по произход. Империята, ако използваме днешен термин, е космополитна държава.
Зад популярния образ за "турското робство", наложен от образователната система, образ, който е бил нужен по време на национално-освободителните борби за консолидация на народа, се крие прозаичният факт, че с крушението на Търновското и Видинското царство, със завладяването на останалите български княжества, бедните слоеве или селското производително население, се сдобива с османски господари. На мястото на болярина-българин и християнин застава спахията-войник на султана, който в първите десетилетия невинаги е мюсюлманин, а случвало се е да бъде същият този болярин, само че преминал на османска служба.
Елитът на България - владетелски и княжески семейства, аристокрация, военни, духовници и книжовници или са избити, или емигрират, или постъпват на османска служба. Живите от тях в следващите векове са окончателно и безвъзвратно претопени в масата на други народи[i]
Терминът "поробване" за онова, което наистина е последвало след включването на българските земи в Османската империя, се нуждае от обяснения.
Ако пренебрегнем, че завоевателите са измаилтяни, както са ги наричали тогава, и приемем, че в онези векове вътре в етносите има едно най-общо деление на простолюдие и аристокрация, то тогава случилото се би означавало, че аристокрацията и чиновниците са започнали да служат на Империята, като редовете им са били попълнени от иноверци. Ще излезе, че простолюдието чисто на просто е загубило своята народностна аристокрация.
 
Да, но това не е цялата истина. Българите са лишени от държава (институции), духовна власт, интелигенция, стопански и граждански права. А събитията по завладяването са свързани с ограбване, насилване, разселване, поробване на същото това простолюдие във варварска доза, необичайна дори за ония векове. 
Овладели властта на земите ни, османците се нуждаят от податно население. Население, което да им работи и издържа държавата. Мотивът на владеенето в онези векове изключва власт над безлюдна територия, мотивът е владеене на земя, населена с работещо население в устойчив социален ред. Базата на социалния ред в Империята е противопоставянето - правоверни (мюсюлмани) - гяури (християни).
Обикновените правоверни имат предимства - по отношение на данъчното облагане, в търговските и еснафските организации, при придвижването на територията на страната, при заемането на административни длъжности, в присъствието на обществени места, в облеклото, в носенето на оръжие и др. Но не тези предимства, а общата постановка, при която правоверните са висши, богоизбрани същества, а гяурите са нисши, редовно наричани "свине"[54], подхранва господарско самочувствие в османците и дава интелектуалната и морална основа за възникването и възпроизводството на паразитстваща общност мюсюлмани, чиито маниери на взаимодействия с гяурите ирадиират в другите общности.
Любен Каравелов отбелязва:
"Сичките тия чалмоносци са сиромаси хора, които немат никакво занятие, които носат название градски чапкъне и които са хранат из неизвестни източници! Тия развратни до самите кости турски граждане немат земя, а ако да би я имале, то и в такъв случай не би я обработвале, защото считат почти сека работа унизителна за правоверния ага; тие не знаят никакъв занаят, защото гледат на секи честен труд като на нещо неприлично само за гяурете; най-после техните най-главни занятия са обирите, убииствата и насилията, защото тие художества са считат даже и от турските управители за бабаитлък или за юначество."[55]
От самото начало на османската власт се формира агресивна паразитна общност от родени мюсюлмани и потурнаци от първо поколение, която е истинската опора на Империята, независимо от нейното икономическо състояние, военни успехи и вътрешни междуособици. Тази общност, а не мирните мюсюлмани - непосредствени производители или включени в държавната йерархия, е истинският инструмент на робството. Тя излъчва башибозука, тя събира такси от рода на "диш хакъ" - парите, които плаща домакинът на своите неканени гости, задето си протрили зъбите, докато се хранили в неговия дом. Тази общност се нуждае от специално разглеждане, защото тя създава двойствената представа за държава: официалният закон, ред и йерархия битуват едновременно с произвола и безнаказаността на силния...
В следващите векове будните, интелигентните, устремените към успеха, но родени гяури,  са имали две стратегически възможности. Да останат на народна, българска сцена, като се примирят и потънат в средата в ролята на махленски и селски водачи - чорбаджии, свещеници, монаси, търговци, даскали, зографи. Пределът на тяхната власт и влияние е очертан: дотам, докъдето се простира непосредственият личен контакт. Те, макар и в расо, остават неофициални - зад гърба им стои селска черквица, по чудо оцеляла, малък манастир. Те са онова, което представляват сами по себе си, ролята им няма подкрепата на йерархия, институция и писан закон. Ролята е сътворена от тях.
Но ако роденият гяурин е искал да се издигне, да надскочи границата на личното познанство, да влезе в социална роля, включена в йерархия, чийто връх е невидим от равнището на бита, зад него да стои институция и закон, е имал два ясни пътя: интегриране към османската държавна система и последвало потурчване или отдаване на духовна служба и приобщаване към гръцката църква. Пътищата са два, но са водели до едно място: пълно скъсване с българската народна среда.
Постоянно съществува и трети поток - енергични, буйни и будни младежи, които не могат или не искат да се реализират в официалния социален ред, поемат пътя на хайдутството. Неразличими от разбойниците, на локално равнище те отхвърлят официалната власт и установяват своя частична власт, обикновено в постоянно съперничество с държавната йерархия. Те са огледално отражение на "чапкъне и които са хранат из неизвестни източници".
Те са нелегитимни съперници във властването на легитимните господари - военни, собственици и чиновници и техния дубъл - чапкъните. Те са само деструктивна сила, защото не са носители на култура и не отправят послание. Постоянно, редом с четите на християните-хайдути, в същата роля, със същите средства действат и разбойници-мюсюлмани...
Съществува и четвърти поток - бунтовете и въстанията. Но и тук е важно да се отбележи, че редом с християнските бунтове, въстания и метежи са и мюсюлманските. Размириците са част от историята на Империята...
През ХVІІІ век започва процес, чието изследване не е предмет на моето есе, при който будните младежи, прозлезли от средата на раята-българи започват да разпознават своя народ, да осъзнават и отстояват своята етническа идентичност. Те вече не стават по естествен път турци или гърци. Започват да търсят, виждат и подчертават различията си от сърби и руси. Остават българи и един от тях, въпреки присмеха на околните, се провиква:
"О,неразумний и юроде..."
Реплика на актьор, който е застанал пред публиката и желае да прикове нейното внимание!
Век на Просвещението. Тъй като не може да има социален процес, ако няма индивидуална мотивация в изпълнението на дейностите, реализиращи  процеса, то вероятната причина за Просвещението е потребността на грамотния да намери своята публика.
Учеността вече е разпространена до степен, при която учените (с други думи - високообразованите, будните за своето време), които до този момент заемат социално място в йерархиите на светската и църковна власт, т.е. включени са в драматургията на  двете йерархии, което ги е задоволявало, начеват  да търсят своя публика. Намират я в простолюдието. Образованите и талантливите от началото на историята осъзнават, че тяхната ученост, постигната по силата на потребностите от истина, знание, разбиране и себеактуализация, е ресурс, който може да се използва за придобиване на средства за задоволяване на останалите потребности - храна, сигурност, любов, признание (богатство, власт, слава), която им осигурява властващият и богатият. До този период само властващият и богатият са актьорите, които имат правото да играят своята роля пред анонимна публика.
Във века на Просвещението до идеята за такова право идват образованите и талантливите. Те искат и застават на социалната сцена пред анонимната публика.
Възгласът на Паисий проформа е отправен към простите орачи и копачи, които по това време (средата на ХVІІІ век) пък и в следващите три века са приковани към базовите потребности - храна, сигурност, секс и принадлежност. Сиреч техният ум е ангажиран с проблемите на физическото оцеляване. Те са във фазата - "податно население". Прозводители, които плащат данъци.
Със своята книжица, Паисий структурира по нов начин социалното пространство на славоезичното население в Румелия: 1. създава ролята на водача (има послание, отправено към всички; изразява се на разбираем език; стъпил е на общото минало; поощрява индивидуалното достойнство и чест.); 2. формира сцената (невидимото място, където пребивават водачите); 3. трансформира податното население в публика и то започва да става народ, обитаващ единна територия, която е съседна на други народи; 4. провиква се към публиката и там сред нея го чуват и разбират - природно будните и умни момчета и момичета, мъже и жени. Пайсий йерархизира публиката и по този начин утвърждава новосъздаденото социално пространство;   5. разбралите го въздействат на другите и така възниква работният консенсус между публиката и актьорите на сцената. Възниква българското общество.   
Един от чулите го и разбрали е момчето Стойко Владиславов,  бъдещият Софроний Врачански.    
Скъсването с народа, за което споменах по-горе, е ставало при пропастно саморазличаване между християни и мюсюлмани независимо от добросъседството в бита. Разделянето между християни и мюсюлмани е доминирало така силно, че е размивало границите както между християните - българи, гърци, сърби и власи, така и сред мюсюлманите - турци, юруци, българи, татари, черкези, араби, албанци, бошняци. 
Когато поп Стойко (не е само той!) "чува и разбира" Паисий, т.е. когато възниква народът, обществото и новата социална структура (водачи, сцена, публика), започва краят на "петвековното робство".
Един етнос, лишен от елит, в процес на няколко века създава свой, нов елит. Българското Възраждането може да се види като мащабен процес на социална регенерация. Така, както на гущера израства откъснатата опашка, така нашият народ, българското простолюдие, образува елит.
Представителите на този елит, независимо от семейния си произход, са от средата на "орачите и копачите". Те идат предимно от публиката, не от актьорите на сцената. Повечето от тях със собствени сили се интегрират към елита на балканските народи, познават високата култура - световна и регионална инородна.
Без да се разпростирам по темата, по която има изобилна книжнина, ще обърна внимание само върху Софроний Врачански. Роден в Котел в семейство на търговец. Учи четири години в килийно училище. За онова време - високо образование. Запопва се. Владее гръцки, турски, руски; познава и ползва най-авторитетните автори за тогава - Йоан Златоуст, Василий Велики, Климент Охридси, Презвитер Козма, Константин Преславски, Нифон, епископ Теодор, папа Григорий, св. Пафнутий, Григорий Двоеслов, монах Исай, Агапий Критски, Дамаскин Студит, Никифор Теотокис, патриарх Калист, патриарх Филотей, Йоан Калека, Акакий Диакрусис, Иван Фьодоров, Гедеон Криновски и много други[56]. Изброяването на тези имена подсказва за духовната среда, в която пребивава и живее умът на Софроний. Шест месеца специализира (такава би трябвало да бъде днешната дума) в Света гора - интелектуалния център на Православието. Два пъти преписва историята на Паисий - 1765 и 1781[57]. Превежда басните на Езоп и философска проза. Пише трактат за трите вери - християнска, юдейска, мюсюлманска. Превежда Амвросий Марлиан - папски каноник, хуманист, който дава съвети на просветения господар[58]. В Неделника в защита на въздържанието пише: "Нахождаме на елинскии книги, како и они по-много постили, тако и святии отци наши, и други философи не яли били многоценния гозби, но токмо хляб и травное зелие, и освен вода другое питие не пили, заради да придобият световная философия"[59]
Изказът на Софроний не е изящен - за нас, днес. Но той е от създателите на новобългарския език. Това е началото на нашето публично говорене. Там, на сцената.  Започва изграждането не само на езиковата норма, но и на ценностната база, върху която ще се крепи смисълът на думите...
Софроний се вълнува от "световная философия"! Не би споделил своето вълнение с хора, които не го разбират. И за неговите "слишатели" "елинские книги" и "световная философия" са били ценност. "Философ" е определение за важен човек. Софроний пише за първите си обиколки по врачанските села през зимата на 1794-95 година: "И ме приеха християните радостно и ходех по църквите в неделни дни и в празници и им казвах поучения на нашия български език. А ония християни, като не чували от друг епископ такова на наш език поучение, имаха ме за философ."[60]...
Такива думи стоят в началото на нашето говорене. Те са импулсите и целите при формирането на нацията: християни (НИЕ!), църкви (НИЕ!), наш език (НИЕ!), българско (НИЕ!), философ подобен на старогръцките, което ще рече пак - НИЕ!... Укрепналото НИЕ започва да търси своята независимост - първо църковна, после държавна.
Нацията е податното население, което е преминало през фазата "народ" и вече иска и може да се самоуправлява и да носи отговорност за своя социален ред, т.е. нацията е народ, който има или се стреми към своя държава. Но нацията, която има държава, може и е длъжна да включи в самоуправлението си и отговорността за социалния ред, представителите на всички други етноси, станали граждани на държавата. (Това вече е днешна тема!)[61]...  
Софроний издава книгите си в Нови Сад, Букурещ, Одеса, Римник, Варна, Свищов, Стара Загора, Пловдив, София... Повечето време от последните десет години на живота си прекарва в Букурещ...
Всичките ни възрожденци имат подобен живот - дейността им е свързана с градове и села по целите Балкани, сътрудничат си с гърци, сърби, румънци... Всички те са частици от вълната на Балканския ренесанс - "национално чувство и национално самосъзнание, исторически оптимизъм, обществена активност, вяра в образованието и просветата."[62]
Така че социалната регенерация - сдобиването на българския народ (орачите и копачите) с елит е
процес, при който част от приобщилите се към християнската (предимно православна) култура и културна традиция представители на народа и станали по този начин "елит", разпознават своя народ, идентифицират се с него и формулират неговата идентичност.
Те стават български елит, защото за разлика от най-будните представители на предишните генерации не стават (само) членове на наднародностен или инороден елит, а се идентифицират с народа (публиката!), от чиято среда произлизат и остават интегрирани (на сцената!) в неговата социална общност. При тази идентификация влизат в съюз с местния елит - попове, монаси, учители, зографи, чорбаджии. Йерархията систематично се препотвърждава.
Народът е съзрял за тази историческа среща. Една от причините Софроний да напише своя Неделник е "Понеже по нашей болгарской земли много и свещеници, и простии человеци нахождат се, що четут и не разумяват от свещеното писание словенскаго, ради глубокаго язика. Того ради аз потрудих се и преписах сию свещенную книгу на болгарский простий язик, понеже вси простий болгарский народ да разумеют сказуемая, и всякий да наставит себе на пут правий и истинний."[63]
Има констатация: езикът[64], на който са написани свещените текстове, вече е неясен.
А сред народа, оставайки в неговите редове, има прослойка от будни хора "и свещеници, и простии человеци", които имат потребност от разбиране на Вярата и на собствения си живот, за да вървят в "пут правий и истинний". От думита на Софроний следва, че точно тази прослойка ще позволи "вси простий болгарский народ да разумеют сказуемая".
През ХVІІІ век, век на Просвещението, рязко нарастват - интересът към образоваността, езика, книжовността, любовта към книгата. Появяват се
-дидактични книги, поучаващи в любов към книгата; учебници (някъде са сръбски буквари); граматики; речници (знаковият е българо-гръцки-албански-арумънски -- отпечатан в началото на ХІХ век - Даниилов речник); писмовници...
Езикът, книгата, образоваността са интегриращи сили. Те уеднаквяват еднаквоезичния народ, превръщат обживяната от него територия в единно пространство, където се осъзнава, че представата за Света е споделена. С непознатия другоселец може не само да се комуникира, той е разпознаван като свой, независимо че продължава разликата в облеклото, в песните, в обредите, в доминиращите готварски рецепти и пр. Той е свой, защото своето е поставено на друго равнище - еснафите си правят шеги с попадналите на чаршията селяни, но шегата е вътре в народа, тя е вътре в него.
Единението на народа е разбиране на единството и идентифициране с него.
Така българското общество от гледна точка на етническата идентичност на хората в началния момент на Възраждането може да бъде видяно като съставено от гудили (гърчеещите се българи, наричани още лангери)[65], потурнаци (или турчеещи се или потурчени българи), помаци (ислямизирани българи),  българи (българеещи се българи). От гледна точка на стратификацията българите от своя страна са общ елит[66] (духовници, книжовници, зографи, учители, богаташи), местен елит (духовници, книжовници, зографи, учители, старейшини, еснафи, чорбаджии), простолюдие (орачи, копачи, работници, бедняци)[67]...  
 
"Пут правий и истинний" е ключова фраза в цитирания по-горе абзац. Тя изразява първата и фундаментална социална потребност на индивида - потребността да знае правилното!
Тук е точката, където се срещат и уравновесяват волята за живот или егоизмът, свободната воля, разумът и предписанията на социалния ред. Всеки миг за индивида е миг на избор, в който трябва да се постъпи "правилно". Какво е "правилното"? За всекиго то е различна фигура, свързваща, според вродености и социализация, в една равнина многобройните точки: нормалното, естественото; целесъобразното, ефективното, ефикасното; импулсивното, привичното, заповяданото; полезното, приятното; доброто, хваленото и пр. и пр. Затова Софроний пише своята книга - да обясни на "простии человеци" на разбираем за тях език кое е правилното. Обяснява го на целия "простий болгарский народ" - независимо дали живее в Македония, Тракия, Мизия или Добруджа. Привежда в една норма разкъсаното тяло на народа. Нормата е общовалидна независимо от местоживеене, теренни условия, поминък, пол, възраст, семейно положение. Единната норма пресъздава народа, той наново се ражда и става нация.
Нека си представим ситуацията в 1806 година, като естествено ще имаме предвид събития от предходни и следващи десетилетия. Потокът на живота не се съобразява с нашето летоброене.
Териториалното разширение на Османската империя е вече далеч в миналите векове, от столетие върви процес на видимо разпадане на социалния ред. Децентрализацията е съпроводена с постоянни междуособици. Борбата за власт и богатство е безмилостна. Главните актьори са аяни, паши, еничари, сепаратисти, кърджалии... Централната власт пада до дъното - двама султани са свалени от власт и обезглавени (1807 и 1808), водят се губещи външни войни (с Австрия и Русия), вътре в Империята се воюва срещу национално-освободителните движения на Гърция и Сърбия...
В Империята господства ислямът - мюсюлманите превъзхождат християните, неверниците са плячка, новостите са "гяурски", европеизацията е отказ от истината. Човешният живот нищо не струва. Няма легитимно насилие, силата е легитимна. Побиването на кол ("надълго" или "напреко"), качване на ченгел, печене (от надяване нажежена пиростия на главата до въртене на шиш над жарава), бесенето, посичането, застрелването, ограбването, опожаряването, изнудването, отвличането, затварянето за откуп...
Картината няма нищо общо с днешните представи за държава и човешки отношения, поради което е важно да се съзнава. Това е базата. Кота нула, от която тръгва податното население - простите орачи и копачи, за да поемат отговорността за себе си чрез своя държава...
 
По-горе споменах, че не може да бъде разбрана България без Османската империя, но още по-малко може да бъде разбрана българската духовност без Гърция и гърците. Ние се формираме като отделен народ на територията на континентална Европа, делейки поля, планини, реки, градове и села с новогръцкия народ, който се самоидентифицира при световно признание като наследник на антична Елада[68].
Османците никога не успяват да завладеят цяла Гърция. Все остава някакво парче от нея под християнска власт. Ту стъпват на някой остров, ту ги прогонват, ту пак отиват и отново са прогонени... Един от островите винаги остава под властта на Кръста - Корфу в Йонийско море - 58 километра дълъг, 27 - широк, 593 квадратни километра. Колкото една днешна българска област. През османските векове е венецианско владение, в 1807 година влиза в състава на Наполеоновата империя, от 1815 до 1864 година е британски протекторат, след което е присъединен към свободна Гърция. Да прибавим към това, че:
- гърците като народ в Османската империя остават наследници на Византия. Те са рум милети. Вселенският патриарх е с ранг на везир като лидер на рум милети. Той представлява и другите християни, тъй като и те изповядват „гръцка вяра”.;
- гърците запазват своята Църква, която администрира и българите - православни християни. Те имат своя легитимна йерархия;
- гърците и тяхната история винаги присъстват в европейското съзнание.
Няма как да не отбележим, че Гърция и гърците за разлика от България и българите, колкото и разликите в бита и живеенето между простите "орачи и копачи" при едните и другите да са несъществени, са в съвършено различен смисъл под османска власт.
В началото на ХVІІІ век те имат две печатници - на Патриаршията в Цариград и в Москополе (днешен Воскопоя в Албания). Ако направим аналогия със сегашни реалности - би трябвало да ги сравним с две ефирни телевизии с покритие на целите Балкани, Егея, Мала Азия, Южна Русия...
През първата четвърт на ХVІІІ век излизат от печат 107 гръцки книги, а до средата на века те са вече 317. Близо една четвърт (73) от тях не са свързани с Църквата и теологията[69]. По обясними причини тези книги освен из гръцките земи, се разпространяват най-бързо и масово по българско. От началото на ХVІІІ век до Освобождението[70] в България проникват около 2500 гръцки заглавия, при запазени до днешни не по-малко от 3000 броя. Тази бройка далеч не е пълна, защото не отчита гръцките книги, съхранени в по-малки църкви, в частни сбирки, а и многобройните непълни екземпляри, на които е трудно да се установи заглавието[71].
Какво е тяхното влияние, колко са четени, е практически невъзможно да се установи, но могат да се градят хипотези, които засега ще заобиколя.
По-горе стана дума, че през ХVІІІ и ХІХ век будните българи[72], сред които дотогава има тенденция да се идентифицират с гърците или турците и са потъвали сред чуждия етнос, започват да разпознават своята народностна среда и да са разпознати от нея. Индикатор за такъв процес е наличието на установими днес имена на българи, работили в гръцката книжнина.

-Христофор Жефарович (поч. 1753)

-Атанас Богориди (1790-1826)
Внук на Софроний Врачански. Не може да пише на български, слабо владее говоримия български. Основно работи на гръцки, но владее и пише на френски и немски. Няма българско самосъзнание.[73]
 
-Никола Пиколо (1792-1865)
Не може да пише на български и слабо го владее. Участник в националните борби на Гърция, но радетел за права и независимост на българите.[74]
 
-Петър Берон (1795-1871)
Лекар и търговец. Основно работи на френски и гръцки. На български издава Рибния буквар.
 
-братята Михаил и Симеон Христови (родени в края на ХVІІІ век)
Не могат да пишат на български и слабо го владеят. Учители и книгоиздатели. Добиват известност като гърци.[75]
 
-Емануил Васкидович (1795-1875)
Първите му книги са на гръцки, после работи за българското просвещение.[76]
 
-Константин Фотинов (роден 1790)
Отначало пише и издава на гръцки, после работи на български. Посвещава се на българската национална кауза. Издава първото българско списание "Любословие", като използва едно гръцко списание. Превежда от гръцки "Общое землеописание" (1843) и "Душесловие" (1852), работи по превода на Библията.[77]
 
-Иван Симеонов (Балабанов) (1780- 1860)
 Учител в Търново, издава книги на гръцки език.[78]
 
-Антон Киряков Цанков (брат на Драган Цанков - ХVІІІ-ХІХ век)
Търговец. Заедно с брат си издава просветно помагало по български език на немски. Превежда от немски на гръцки.[79]
 
-Иван Димитриевич (монах Йоаникий) (ХVІІІ-ХІХ век)
Превежда от гръцки "Первоначална наука за должностите на человека" (1844). Издава граматични съчинения на гръцки[80].
 
-Неофит Рилски (1793-1881)
Организира първото модерно българско училище. Работи по речник на българския език, който остава в ръкопис. Съставя "Христоматия славянского языка" (1852), издава пособие за изучаване на гръцки, има многобройни преводи от гръцки на български.
 
-Григор Пърличев (1830-1893)
Печели литературен конкурс в Атина с поема на гръцки език. Посвещава се на просветна работа сред българите. Участва в борбите за църковна независимост.
 
-Киряк Даржилович (ХVІІІ-ХІХ век)
Не може да пише на български, но има българско самосъзнание. Книгоиздател, печатар и книжар на гръцки книги. Участва, заедно с брат си Константин, в гръцките освободителни борби.[81]
 
-Гаврил Кръстевич (1817-1898)
Турски съдебен служител. Участва в църковната борба. Пише и издава на гръцки, в защита на българската кауза.
 
-Александър Павлов Куртович (1842-1917)
Не може да пише на български и слабо го владее. Няма българско самосъзнание. Сменил си името и приел гръцка фамилия - Зоирос. Издигнал се в османскта йерархия, придобил звание и станал Зоирос паша.[82]
 
-Григорий Немцов (Русенски митрополит) (поч. 1898)
Пише на гръцки в защита на българската независимост[83].
 
-Марко Балабанов (1837-1921)
Участва в борбите за църковна независимост. Издава на гръцки, за да защити българската независимост пред гръцкото общество.[84]
 
-д-р Стоян Чомаков (1819-1893)
Участва в църковните борби. Пише на гръцки в защита на българската независимост.
 
-Иван Горанов (р.1820)
Не владее писмения български. Издава разъжденията си по търговски въпроси на гръцки.[85]
 
-Параскева Бояджиев (1819-1873)
Български учител. Издава книга на гръцки[86].
 
-Димитър Паничков (1810-1909)
Издател на български, гръцки и румънски книги.[87]
 
 
Този списък може да бъде продължен до стотина известни имена. Още веднъж ще подчертая - в предните векове такива като тях са потъвали в гръцкия етнос без българска следа. Но в новите десетилетия те остават при народа, като се съюзяват с местния елит[88]. Усилва се динамиката между елитите - преходът на отделни лица от единия в другия.

Чрез този съюз народът се сдобива със свои водачи, посредници и представители. Водачи, формулиращи целите на народа. Посредници, обясняващи народните потребности пред Османската власт, Патриаршията, другите държави и Великите сили. Представители, даващи лице на народа пред представителите на Централната власт и Великите сили.

 

 
*                      *                         *
 
 
Социалната интеракция - църковна служба, е единственото позволено от османската власт събрание на гяурите-българи, свиквано и провеждано редовно (сутрин и вечер) на цялата обитавана от народа територия. Простолюдието е в ролята на публиката, представителите на местния елит - актьори, водещи и доминиращи действието. Интеракцията протича на неразбираем за публиката, а често и за актьорите, език - остарял или чужд.
Църковната служба, в която публиката (орачите и копачите) отдава почит на своя всемогъщ Бог, значи в тази смътно разбирана драма, се препотвърждава и развива споделената представа за Света (нарисувана в Неделника), представа, в която живее и се възпроизвежда масовият българин (православен българин), който поради числената си доминация сред простолюдието формира нормата за правилно, нормално, т.е. създава модел на човека[89]
 
 
*                      *                         *
 
 
През Възраждането елитът, излъчван от народностната среда, разпознава своя народ и се съюзява с него. Народът - става темата за елита. Левски, един човек, който с живот и смърт е заслужил своято митологизация, отбелязва прочутата фраза в бележника си с четири въпросителни: "Народе????", с нея той формулира всичките си вълнения. Но не "народът" проваля неговата организация. В практическия живот, на дело повсеместно, с изброими изключения, елитът се занимава със себе си...
Проблемът - онова, за което заслужава да се говори и пише, не е народът, онези прости орачи, копачи, кираджии и прочие, които непрестанно някой иска "да събуди", "да поведе", "да вдигне". Проблемът - онова, за което трябва да се мисли, дискутира, пише, засяга и е разбираемо за малка социална група, състояща се от няколко десетки (вероятно "десетки" през ХV, ХVІ,ХVІІ век) или стотици (вероятно "стотици" през ХVІІІ и първите десетилетия на ХІХ век) или хиляди през ХІХ век или десетки хиляди през ХХ век образовани, духовно отличаващи се, предприемчиви българи.
Истинските проблеми на "народа" са проблемите на общия и местен елит и са достъпни, и са решими пак от елита...
Софрониевият човек е идеалният тип на човек, тип, конструиран от новопоявилия се елит и разпространяван в народната среда от елита с българско самосъзнание, поемащ отговорността за народа. 
Използвам думата "конструиране". Нещо се конструира, подрежда, оформя, придобива цялостност и функционалност, като се използват налични елементи. За своята "конструкция" Софроний използва произведения на християнските езици, писани векове преди това. Но истинските елементи на конструкцията са релевантни на всекидневието на българина. Софрониевият човек е постигнатият в историческото живеене на народа образец.
 
 
[1] Софроний Врачански, съчинения в два тома, С., 1992, том втори, с. 548 (цитатът е от бележките на съставителите на двутомника).
[2] Софроний Врачански, съчинения в два тома, С., 1992, том втори, с. 179
[3] Виж подробно в "Софроний Врачански. 1739-1913. Био-библиографски указател." Издание на Народната библиотека "Св.св. Кирил и Методий" С., 1989. Също Софроний Врачански, съчинения в два тома, С., 1992, с. 552-554.
[4] Софроний Врачански, съчинения в два тома, С., 1992, том втори, с. 177
[5] Автопортретът е в негов сборник и се съхранява в Народната библиотека. Може да бъде видян на адреса http://www.omda.bg/bulg/common/whoarewe.html
 
[6] Информацията в Софронието е достатъчна за целите на моя анализ. Такова ограничение не би било оправдано, ако трябва да се разглежда софрониевото разбиране за християнската вяра, както и проповядвания от него морал. 
[7] "Опасно изпитва Господ святий свои, а грешнии милва и аджисва их. Знай премудри Господ, понеже ако подаде страх на грешници, упаднат во отчаяние, ако ли похвали праведнии, разслабят себе от добротворении. Того ради грешнаго милва, а праведнаго устрашава." (пак там, с. 188)
[8] "И на всякий ден поучава нас со различними притчами и показаниями, и возбуждая нас на покаяние." (пак там, с. 188)
[9] "Но ето лукавии духи тие сут: един дух курварний ест, а другий лакомия, другий сребролюбие, а другий гордост и тщестлавие, и още другии таковни пакости, що ся повдигат вси на человеческое погубление." (пак там, с. 190)
[10] „Колико отстоит небо от земли, толико отстоит сокровище небесное от земленое." (пак там, с. 204)
[11] "ядение,одежда,сребро,злато, камение, ала наветно ест, почто крадут его татие. Ето вещи земление!" (пак там, с. 204)
[12] "Человек, кога навикне на световниея сладости, он всякоги непрестанно упадва у зло и на всякий ден ищи да наслади плот свою и да изполни желание ея." (пак там, с. 190)
[13] "да не гледаме другии язици, да ся не прелестяваме со них ний" (пак там, с. 201)
[14] "не да ходим по другии чуждия обичай, но да живейм спроти ветхий нашей християнский обичай." (пак там, с. 263)
[15] "Понеже Бог человека создал ест самовластен и самоволен, кой какво хоче тако да живей - зло и добро в руце его ест. Того ради всякиму человеку подобно ест да живей добре и богоугодно, понеже человек има разум и самовластие и кога учини добро от своя воля, то ест похвално и богоприятно, а зло, що ся с нужда оставя, то мало полза има." (пак там, стр. 189) и на друго място: "Я помисли твое естество и посмотри, и вижд - что ест человек? Человек яко трева и дние его яко цвят - изсъше трева и цвят ея отдаде! Ами я вникни у гроб и вижд - что ест человек? Человек ест гной и смрад. И още, обърни очи твои у внутренняя твоя и посмотри глубини совести твоей. Тогива хочеш да разумееш нечистоти ума твоего и мресоти сердца твоего и да видиш колико удалечен еси от християнския потреби!" (пак там, с. 187)
[16] "человеческая душа, докле не потерпи скорб, изкушение и теснота, не може да процветне и да принесе плод добродетелний и да приемни духовная красота." (пак там, с. 218)
[17] "всякое время има своя нужда" (пак там, с. 216)
[18] "Ето, братие, отворя се нам днес святий четиридесятний постний пут." ( пак там, с. 200)
[19] "да речем ли, како богаство учиня нам препятие на совершение добродетели и не може да спаси богатий себе? Не! Богатство само по себе си ни добро ни зло ест. Бива от него и добро, и зло, ала от произволение наше бива." (пак там, с. 349)
[20] "всякий сиромах, що е православен, он брат ест господен - понеже и Христос в сиромашество и в убожество живял на земли." (пак там, с. 198) Но на друго място Софроний добавя: "Напсусто думаме ний, како сиромашество бива на добродетел причина. Ала сиромашество само по себе ни добро, ни зло ест. Все на произволение человеческое ест, а не на богатство или в сиромашество стоит спасение или осуждение." (пак там, с. 251)
[21] "перво да ся помолим Богу и после да позовем доктора" (пак там, с. 210)
[22] "да почитаме отца и матер нашу, и свещеници, духовния отци наши, и да ся покоряваме на учение их, почто ний от тях ся просвещаваме и наставяме на правий пут." (пак там, с. 274)
[23] "Прочее, слишатели мои, да не просим от Бога невозможная и неподобная вещ." (пак там, с. 210)
[24]  "всякая работа, кога хоче да начене человек, изперво скорб и тегота има, а последи радост и веселие, и почивание душам ест." (пак там, с. 212)
[25] "да не собирамя имение с неправда, почто кой собира имение с неправда, он не е богат, но много сиромах ест пред Бога." (пак там, с. 274)
[26] "кой има страх Божий и живей по закону Божиу, у дома его ест слава и богатство - он давает и разточает, и правда его пребивает во веки." (пак там, с. 190)
[27] "Господ гледа грешника да покаже токмо сокрушено сердце с покаяние и той час приема его с радост." (пак там, с. 192) и по нататък "Бог ся омилосердява на того человека, кой достоен ест за милост, почто, ако ся покай като блуднаго сина, тогива приема совершено оставление грехов и Божественое дарование. Но потребно ест тому да прииде на изпаведание сам у себе и да собере разточений свой ум, що е разнесъл его по плотские пустошнии сладости, и да изпести слези от очи свои, и да рече в себе: "Да востану и да поиду к отцу моему." Сиреч, к духовнику. И да рече: "Отче, согреших на небо и пред тобою и не съм достоен да ся нарека син твой. Ала ако смотрим с каковая скопост приходим ний на покаяние, толико разделеност нахождаме помежду истинноие покаяние, колико ест от небо до земли.
Я, речете ми, кой от нас сега седне перво да посмисли все грехи свои, щое учинил? Или кой от нас оставя един час ум и с мисъл свою от световния молви и да изпита добре совест свою, и да размисли: що е прегрешил на Бога - или с работи, или с хорати, или с помишление, и какот с това прегрешение учинил себе недостоен за цалство Божие, но достоен за вечную муку!" (пак там, с. 193-194)
[28] "Сега тука ни моление минува, ни слези ползуват, ни покаяние приятно ест." (пак там, с. 200)
[29] "полза приемаме, кога положим на небо сокровище наше. Тогива наместо земленая наченем да мислим небесная и станваме небеснии человеци, и нахождаме ся ІнеІ на земли со человеци, а на небо с Бога, и наготвяме себе царство вечное. Ами како можем да вдигнем ний сокровище наше на небо? Учи нас богочовек Христос - да положим ний на сиротинскии руце хляб, одежда, сребро! И от руце их приема его Исус Христос." (пак там, с. 204)
[30] "кой положи сокровище свое на небо, то тамо стои славно, нетленно и ненаветно, понеже где буде сокровище наши, тамо буде и сердце наше и желание наше и вся грижа наша" (пак там, с. 204)
[31] "Почто, где не има страх Божий, тамо голямий глад ест." (пак там, с. 190)
[32] "по-добро ест мало да придобиемс правда, а не световное богатство да спечилм с неправда." (пак там, с. 269)
[33] "кой люби истина, он Бога люби" (пак там, с. 238)
[34] "Бог по естеством милостив ест, ала и правосуден ест. Безчетно има милост, ала безчетно има и правда." (пак там, с. 210)
[35] "Смирение ест добродетел голяма и славна, и спасителная. Смирение ест просвещение ума, наставление души, изсцеление греха и столба небесная." (пак там, с. 187)
[36] "всякоги праведний гневат ся за спасение грешнаго и не хочут да внидут в радост Господа своего" (пак там, с. 192)
[37] "Ала разумний человек, ако и да согреши нячто, а он той час тече на покаяние и на изповедание." (пак там, с. 190)
[38] "владика Христос повелява нам со опасное изпитание на всякий ден да прочитаме Священое писание и от него да найдем душеспасителния ползи, каквото и истина ест." (пака там, с. 257)
[39] "ако имаме на някоего человека гняв или карес, да оставим и да ся простим с него." (пак там, с. 288)
[40] "Сиреч, человек, кога се отдалечи от Бога, тогива начене да не слуша заповед Божия, ни на молитву да прилежава, ни на покаяние и на изповедание да приближава, ни святих таин да ся причастява. Ето това ест удалечение от Бога - и безрасудност разточава все дарование Божие, у много ядение и у много питие, и у плотское сладострастие и все крепост и здравие свое разсипва, и самое тяло свое, почто кой курварство учиня, он в свое тяло согрешава" (пак там, с. 189)
[41] "гордост ест погубление и тяло, и души" (пак там, с.187)
[42] "сребролюбец никога насищение не има и колико стока и имение придобии, неблагодарен ест, но всякоги неситное желание има, но гледа и труди ся по-много да собере у себе, макар и все световное имение да придобии, паки не е доволен - не смирясва сердце его от желание, очи его всякоги гладни биват за имение." (пак там, с. 264)
[43] Седмият смъртен грях "що са леним за нашей душевная полза, а за нашей телесное наслаждение, що е привременное, не са леним." (пак там, с. 251)
[44] "кой ся радва на лъжа, он дяволска воля учиня." (пак там, с. 238)
[45] "Перво отлучава Господ грешних от праведних и поставя праведнии о десную, а грешния - отлево себе, понеже сега ся размешени и праведнии, и грешнии." (пак там, с. 197) Страшният съд е "ден ест гнева и ярости" (пак там, с. 199)
[46] "Страшен ест оний ден пришествия Христова, слишатели мои!" (пак нам, с. 195)
[47] "Овци нарича Христос праведнии за кротости и смирение их, и като овци они плод принесли на Бога." (пак там, с. 197)
[48] На този Свят всичко се пише. И като се изправим пред Страшния съд "с коликий срам хочем тогива да ся покрием ний грешнии, кога ся отворят книги работи нашей пред всех человецях и при приятелей и при врази нашей." (пак там, с. 199)
[49] "А грешнии козли нарича, почто като козли ходили по стремнии места, по беззаконство и по нечистота, и като козли неплоднисут."(пак там, с. 197)
[50] "Огън вечний и неугасимий, що е приготвен за дявола и за слуги его." (пак там, с. 200)
[51]  "грях за малое время сладок ест, а напоследи приноси вечная мука."(пак там, с. 190)
[52] Подбираните момчета за еничари са на възраст от 7 до 20 години.
[53] БИБЛЕР, В. С. Исторический факт как фрагмент действительности (логические заметки) в сборника Источниковедение: теоретические и методологические проблемы. М., 1969, с.312.
 
[54] Поради мюсюлманското хранително табу да не се яде свинско, което християните не спазват.
[55] Любен Каравелов "Записки за България и за българите", С., 1930, с. 114-115
[56] Виж Софроний Врачански, съченения в два тома, том І, С., 1990, том ІІ, С., 1992
[57] История на България , т. 5, С., 1985, с. 147
[58] "Театрон политикон, сиреч Гражданское позорище.", 1809 (излязъл на латински в Рим през 1631 г. - виж История на България , т. 5, С., 1985, с. 158, а подробно в Киселков, В: Софроний Врачански. Живот и творчество. С., 1963 г.)
[59] Софроний Врачански, съчинения в два тома, С., 1992, том втори, с. 211
[60] Софроний Врачански, Житие и страдание на грешния Софроний, изд. Български писател, С., 1979, с. 35
[61] По-нататък в текста използвам думите народ и нация като идентични.
[62] Старобългарска литература, енциклопедичен речник, изд. Петър Берон, С., 1992, с. 313, Цитатът е от статията за Пайсии Хилендарски, но с пълна сила важи за всичките ни Възрожденци.
[63] Софроний Врачански, съчинения в два тома, С., 1992, том втори, с. 179
[64] старославянски, среднобългарски, русифициран църковен и пр.
[65] Константин Моравенов пише за 1870 година: "Градът Пловдив се населява от турци, българи, гудили, арменци, евреи, цинцари, арнаути, лангери, от няколко гърци пришелци и от цигани." - това в "Паметник на пловдивското население", Пловдив, Хр.Г.Данов, 1984, с. 15.
[66] Под "общ елит" разбирам елита, чиято дейност има значение за целия народ.
[67] И сред гудилите и потурнаците има същото разслоение.
[68] С гърците не делим само природна среда, защото ние пък сме преки наследници на античното минало на обитаваните от нашия народ земи. Това вече е друга, твърде обширна, тема.
 
[69] История на България , т. 5, С., 1985, с. 29
[70] По наличните книги в сбирките на обществените библиотеки към средата на ХХ век.
[71] Маньо Стоянов, "Стари гръцки книги в България", С., Народна бибилотека "Св.Св Кирил и Методий", 1978, с. 8
[72] В случая с израза "будни българи" означавам не-раята от първо и следващо поколение. Рая са селяните. 
[73] Маньо Стоянов, "Стари гръцки книги в България", С., Народна бибилотека "Св.Св Кирил и Методий", 1978, с. 14 и 455-456
[74] Маньо Стоянов, "Стари гръцки книги в България", С., Народна бибилотека "Св.Св Кирил и Методий", 1978, с. 14, 456-458.
[75] Маньо Стоянов, "Стари гръцки книги в България", С., Народна бибилотека "Св.Св Кирил и Методий", 1978, с. 14, стр. 460-461.
[76] Маньо Стоянов, "Стари гръцки книги в България", С., Народна бибилотека "Св.Св Кирил и Методий", 1978, с. 462.
[77] Маньо Стоянов, "Стари гръцки книги в България", С., Народна бибилотека "Св.Св Кирил и Методий", 1978, с. 462-463.
[78] Маньо Стоянов, "Стари гръцки книги в България", С., Народна бибилотека "Св.Св Кирил и Методий", 1978, с. 463-464.
[79] Маньо Стоянов, "Стари гръцки книги в България", С., Народна бибилотека "Св.Св Кирил и Методий", 1978, с. 464.
[80] Маньо Стоянов, "Стари гръцки книги в България", С., Народна бибилотека "Св.Св Кирил и Методий", 1978, с. 465.
[81] Маньо Стоянов, "Стари гръцки книги в България", С., Народна бибилотека "Св.Св Кирил и Методий", 1978, с. 468.
[82] Маньо Стоянов, "Стари гръцки книги в България", С., Народна бибилотека "Св.Св Кирил и Методий", 1978, с. 471-472, както и Христо Стамболийски, Казанлък в миналото и днес", 1912, т. І, с. 202.
[83] Маньо Стоянов, "Стари гръцки книги в България", С., Народна бибилотека "Св.Св Кирил и Методий", 1978, с. 473.
[84] Маньо Стоянов, "Стари гръцки книги в България", С., Народна бибилотека "Св.Св Кирил и Методий", 1978, с. 474.
[85] Маньо Стоянов, "Стари гръцки книги в България", С., Народна бибилотека "Св.Св Кирил и Методий", 1978, с. 475.
[86] Маньо Стоянов, "Стари гръцки книги в България", С., Народна бибилотека "Св.Св Кирил и Методий", 1978, с. 475.
[87] Маньо Стоянов, "Стари гръцки книги в България", С., Народна бибилотека "Св.Св Кирил и Методий", 1978, с. 475.
[88] Никой не е прикован към общия или местния елит. Софроний като поп Стойко е представител на местния елит, като преписвач на Пасиевата история - общия и т.н. Мобилността между елитите е постоянен процес.
[89] Във връзка с посоченото влияние ще отбележа само отношението между мъжете и жените в българските земи, което е различно от това в Анадола. Но темата на въздействието и взаимодействието между различните групи българи е достатъчно сложна, за да бъде изчерпана с този текст.
 
[i]  Има един многозначителен пасаж в "Сказание за буквите" на Константин Костенечки. Той пише този си труд в свободна Сърбия в началото на ХV век, след като е емигрирал от завладяна България. Костенечки в полемичен тон иска "въвеждане на ред" в книжовността на Сърбия, изобличава неверието и изброява различни уклони. Те са неговия "враг": "А и не само по тази причина, ами защото в своята страна, макар и сред измаилтяните, се научихме на това да изобличаваме врага, пък и там исках не само изобличение, ами и наказание според Божия закон. И щом като там сред вълците това е възможно, колко повече тук ще се старая в изобличаването? Иначе защо странствуваме - само заради погнусата от иноверието ли изос­тавихме всичко и предпочетохме да страдаме при деспота за­едно с християните, отколкото да бъдем славни в своята стра­на, след като можех да запазя много неща. Писанията не разрешават ли по-скоро да пиеш и ядеш, и да живееш с неверни­ците, отколкото със самия дявол, което е лъжепророчество и всичко останало, което следва от това?" (318, 89-90)
Дали Костенечки се изразява по този начин, защото е атакуван от сръбските книжовници и иска да покаже, че не по крайна принуда е напуснал Търново, или в този текст е изразен факт: той, а вероятно и други, напускат България, въпреки че са могли да останат. Преценили са, че делото на техния живот: славянската писменост и преводите на Светото писание са толкова значими, че няма защо да остават в Търново, след като "правото учение не се разпространява никъде, нито пък се показва" (318, 17). Затова те тръгват да "просвещават околните царства" (318,17).
А Търново, а народа? Те имат ясно съзнание за народ. Думата език, която е основна за тяхното дело, означава и племе, народ (318,36-37).

Оставят народа, защото тяхното дело е всесветско. Те приписват на "римокатолиците повече от шестдесет ереси" (318,100). Оковани от Православието, те нямат понятие за "Европа" в днешния смисъл, защото за тях понятието за "Свят" се свързва само с територията на християнството, а те знаят правилното му тълкуване.

С днешен език - за ХІІІ-ХV век "Европа" е "Търново", а "Рим" са нещо по-лошо от езичници.   

Книжовниците от генерацията на Костенечки (ние нямаме информация колко са били те!)  знаят, че са носители на последната и крайна истина на православието. Длъжни са да просвещават. А що се касае до българския народ, те са имали съзнание, че "насаденото и основаното от тях е вечно". (318,17).

Удивително е убеждението,  създадено от Светите Седмичисленици и поето от следващите генерации в  "Търново", чийто представител е Костенечки:   Просвещение! То е вечното!

Векове по-късно една поетична реплика на Вазов, за която бихме помислили, че е ехо на Просвещението, напомня по-скоро за народностна традиция:

За нас е радост, слънце златно
в навъсен ден когато бляска,
но лучът му грей по-приятно
през някоя тъмнична рязка.
 
Една звездица - и тя тоже
моряка води сред морето,
едничка искра нявга може
пожар да дигне до небето.
 
Огънят, в който Хус изчезна,
огря вселената по-ясно,
в нощ мрачна, бурна и беззвездна
светкавицата грей ужасно.
 
Тирани, всуе се морите!
Не се гаси туй, що не гасне!
Лучата, що я днес гасите,
тя на вулкан ще да порасне.
 
Тук всичко мре, изтлява, гние
и тез, що бдят, и тез, що падат,
престоли, царщини и вие
и червите, що вас изядат.
 
Едната светлина е вячна -
една във хаоса грамадни!
Със нея тоя свят се начна,
със нея няма да пропадне.
 
Във мрачен гроб фърлете нея -
тя повеч блясък ще се пръсне,
убийте я във Прометея -
тя във Волтера ще възкръсне.
 
И ако слънцето изчезне
от тия небеса приветни,
то някой в ада ще да влезне,
главня да вземе, да ни светне!
 
Януари 1883
 

 
      

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.