Николай Василев

Осъдени на разум

Осъдени на разум

СВЕТОВНАТА ИСТОРИЯ, ЦЕННОСТТА НА ЧОВЕКА, ЛИБЕРАЛИЗМЪТ

           
            Организиращата това изложение[1] теза може би не е нова.
           А може да се окаже и изненадващо нова.
           За да набере достатъчно смелост да класифицира и оцени въпросните (пък и каквито и да било други) идеи като оригинални или трафаретни, “класификаторът” трябва да преплува морето досегашни научни изследвания, от една страна, в областта на историята и теорията на либерализма и неговите основни конкретно-исторически проявления, а от друга – върху интересуващото ни конкретно проявление в рамките на националната ни самобитност, т. е. върху спецификата на българската култура, традиции, бит, език, морал, държавност, стопански структури, социална архитектоника (като сложна сплав от регионална уникалност и адаптирани към нея социално-икономически заемки от близките цивилизации.
            Аз лично не бих посмял дори условно да съизмервам мащабите и резултатите от интелектуалните усилия на много поколения изследователи с един сравнително страничен поглед към цялата тази теоретична дълбочина. Но понякога именно страничният, непредубеденият, неизкушеният в тънкостите на материята (но същевременно достатъчно професионален като общометодологическа база и философско-историческа и културно-антропологическа компетентност) поглед съзира далеч по-интересни връзки и отношения, съзира и онова, което стърчи вън от прокрустовото ложе на тясното профилиране, което следователно вероятно би останало невидимо (най-малкото – в изследователската илюзия на тривиализирането му) за специализираната интроспекция.
            И нещо друго. Актуалността и значимостта на разглежданите тук (но със сигурност ненамерили окончателното си решение) проблеми са вън от всякакво съмнение. Вече няколко години текат формално бурни, но реално изпразнени от съдържание схоластични дискусии върху т. нар. “български модел” на прехода към свободно гражданско общество и пазарно стопанство: ляв или десен преход; социален (социалдемократически) или либерален “сценарий” на икономическата реформа; шокова терапия или плавна еволюция на поносима социална цена; допълнителни или основни финансово-управленски и организационно-контролни функции на държавата и т. н.? Напоследък се е установил някакъв консенсус, но той е по-скоро терминологичен, отколкото по същество.
            Крайно време е (меко казано, тъй като “крайното време” фактически изтече още навремето) да се заемем с изграждането на концептуалната база, методологичния апарат и философско-историческата аргументация на тези спорове.
 
ИЗХОДНИ ПРЕДПОСТАВКИ
 
            Какво ще се опитам да предположа?
            П ъ р в о: посоката “Изток – Запад” е именно посоката на онтологическото уплътняване на термина “либерализъм”, посоката не толкова на хронологическата последователност (макар че и на хронологическата последователност), колкото на  съдържателното разгръщане на това уплътняване.
          Съзнателно се абстрахирам от далеч по-сложните за доказване причинно-следствени вериги в параметрите на съответната посока. Предмет на самостоятелно изследване може да бъде реалното “насрещно движение” на двата потока: на онтологическо разгръщане (от Изток към Запад) и на онтологическо разграждане (от Запад към Изток) на либерализма.
          Първоначално от древната цивилизация към модерната цивилизация са “мигрирали” идейните зародиши, постепенно обрастващи с адекватните си предпоставки и с достатъчно благоприятни условия за пълноценно историческо битие. Последвалото обратно движение на либерализма (като цялостно, апробирано в обществената действителност явление) се характеризира с постепенното му избледняване, с предопределеното от неадекватните условия редуциране на креативната му мощ, с последователното отпадане на най-съществените сред неговите компоненти и структури, в крайна сметка – с установяването на историческото му небитие. Образно казано, основанията  се обогатяват на Запад – последствията  избледняват на Изток (предполагам, под лъчите на изгряващото слънце). Причинно-следствените връзки и отношения могат да бъдат идентифицирани само чрез сериозен анализ на тези процеси – хронологичното (условно) разминаване и съдържателното взаимно проникване на тези потоци (с перманентно конструктивно-деструктивно нарушаване на техния баланс).
            В т о р о: парафразата на един класически за зараждащите се по българските земи идеологичност и партийност въпрос “Що е либерализъм и има ли той почва в България?” ме привлича единствено с втората си половина (първата вече е получила своя, неокончателен, разбира се, отговор).
            Държавата ни е била не толкова географски (макар че и географски - като задължително трябва да добавя, че с вековете това обстоятелство безвъзвратно губи и продължава да губи своето значение на решаващ, до голяма степен определящ националното развитие фактор), колкото исторически ситуирана на границата между Изтока и Запада, попивайки определени характеристики и от двата културни конгломерата. Породената от всичко това специфика определя и отговора на горния въпрос (по-точно – на втората му половина). Да, в България либерализмът има почва, но при наличието на сериозни ограничителни бариери, които могат да бъдат разбити само чрез приложението (в съответно адаптиран вариант) на социаллибералната му разновидност.
            Всички тези предпоставки и изводи подлежат на сериозно по-нататъшно обсъждане и анализиране. Нямам и не бих могъл да имам претенциите да концентрирам възможно най-убедителните аргументи в тяхна полза в рамките на настоящия историко-теоретически фрагмент и от позициите на тепърва ориен­тиращото се начало. Това би било достойна задача за дългогодишни научни изследвания. Тук ще се задоволя да маркирам първите (сглобяващи се в нещо като теоретическа конструкция) идеи.
 
ГЕОГРАФСКИЯТ ФАКТОР
 
            Едно време Хегел търсеше географското местоположение на абсолютния дух, на висшите етапи в развитието на интелекта, и го откри в умерения климатичен пояс, по-конкретно - в Европа, още по-конкретно - в Германия, най-конкретно - в самия себе си.
          Не мога да не призная, че последното (имплицитно, естествено, неизречено от него) заключение е подкрепено с достатъчно сериозни основния, т. е. отклонението му (ако изобщо е имало някакво отклонение) не е било от съществен порядък. А аргументите му, макар да не подлежат на универсализиране или ненужна екстраполация, не са загубили своята тежест и до днес (почти същите аргументи, между другото, преди и след него са обогатени, структурирани, класифицирани, а в някои случаи доведени и до абсурд, от “официалните” родоначалници и последователи на географския детерминизъм.
            На юг, под горещия екватор, в топлите страни, условията за живот са прекалено благоприятни за местното население. Изхранването и продължаването на рода не изискват някакви особени усилия, предприемчивост, гъвкавост на ума, изобретателност, интелектуално усъвършенства­не. Там духът има възможността, но няма нуждата да се развива.
            И обратно - на север, в убийствения студ, условията за живот са прекалено неблагоприятни, жестоки. Изхранването и оцеляването на рода (като непосилни рутинни операции) отнемат цялото време и изцеждат цялата енергия на човешкото съществуване - от мига на раждането до мига на смъртта. Там духът има нуждата, но няма възможност­та да се развива.
            Докато в умерения пояс условията за живот са едновременно благоприятни и неблагоприятни; те изискват усъвършенстване­то на интелекта, но и предоставят всички възможности за това развитие и усъвършенстване. Богатството от жизнени ситуации (на­ситено с чакащи своето решение проблеми, но очистено от смърто­носни опасности) предполага и предразполага към изграждането на богатство от мисловни „модели", евристични алгоритми за поведение, алтернативни програми за действие във всяка евентуална (включително и абстрактно прогнозирана) ситуация. Там духът не само иска, но и може да се усъвършенства.
 
ЦИВИЛИЗАЦИЯТА - КРИТЕРИИ И КЛАСИФИКАЦИИ
 
            В науката са разработени достатъчно много критерии за идентификация и разграничение между исторически съществувалите човешки форми на общност и културна интеграция. Изследвани са достатъчно много фактори за формирането на съответните идентификационни особености (някои от тези фактори – действително реализирали своя потенциал, други – изкуствено предпоставени) - от икономически или социален характер, свързани с народопсихологията и националните традиции, расови, геополитически, географско-демографски и пр.
            Върху основата на различните идентификационни компоненти (взети поотделно или съчетани в специфични комбинации) и по силата на различни методологически механизми историята на човечеството е била представяна досега като последователна смяна на различни по качествената си определеност етапи. Например, в термините на едно от географско-детерминистичните направления - речна, морска, океанска цивилизация. Или (както бе прието и в рамките на марксизма) - първобитна община, робовладелство, феодализъм, капитализъм, ... (за зловещата социална практика на следващия етап - с неговите непрекъснато нарастващи по брой и неопределеност на определенията подетапи - не ми се говори!).
            Историята на човечеството е била изследвана и характеризирана и като калейдоскопична смяна на култури - или съществуващи паралелно в застъпващи се отрязъци от време (имплозивно изолирани от външни въздействия или влияещи си взаимно до определена степен), или преливащи се, като едната наследява другата след естествения й залез или агресивно унищожава другата, всмуквайки нейни елементи в собствената си тъкан.
            Сред многообразието от класификации и класификационни критерии предпочитам да се опра върху изходната предпоставка за паралелното съществуване на оцелелите и до днес два основни типа цивилизации - Източна и Западна, и да потърся мястото на либерализма в тях.
            Оставям настрана неосновните типове културно-исторически образувания, представляващи особени, нюансирани цивилизационни хибриди. Тъй като не мога да не обърна до известна степен внимание и на културната интеграция, функционираща или чрез механизмите на наложената експанзия, или чрез собствената сила на определени свои компоненти, естествено компенсиращи или допълващи компонентите на специфичната регионална култура, ще оставя настрана и ефекта на въпросната интеграция там, където тя се проявява най-силно във видимостта, без да е засегнала коренните характеристики на културния реципиент (да кажем – американизацията на Япония и малките азиатски “дракони”). Ще избегна и някои от строгите научни дефиниции, доколкото всяко определение е ограничение (Omnis determinatio est negatio, както са ни учили още древните мъдреци); то е отрицание на всичко останало (включително онова, което не влиза в дефиницията, но без което обектът не би могъл да съществува), огрубяване и схематизиране на същността на анализирания обект. 
          Предпочитам да работя, примерно, с оптимално свободна и отърсена от наукоподобия интерпретация на либерализма в богатството от проявленията и квазипроявленията му - като икономическа стратегия, като политическа идеология, като личностна позиция, като капризна игра на интелекта, като из­следователска потенция, като управленска демагогия и т.н.
          Самият либерализъм, в крайна сметка, не само предполага, но и като че ли изисква тази извъндефинитивна свобода, тази понятийна “фриволност” (тази либерализация) на собствената му интерпретация. Ако става дума, обемистите раздели, посветени на историята и теорията на либерализма, в десетките томове специализирана литература също не гъмжат от чак толкова прецизни и чак толкова особено строги определения[2]
 
ЦИВИЛИЗАЦИЯ „ИЗТОК"
 
            Какво е характерно за цивилизацията на Изтока?
            Мощна, категорично регламентирана държавност, вкоренена в изключително сложните, трудни, но жизнено необходими процеси по контролиране, организиране и координиране на съвместната дейност на огромните маси население (демографският компонент, впрочем, участва задължително във формирането на първоначалната цивилизационна специфика). Поради рязко преобладаващия (от много векове) процент на човешката физическа енергия спрямо общото количество енергия, изразходвана за изграждане и укрепване на съответната цивилизация, тук става дума не за организация на процеси и технологии, а именно за координация на мускулните усилия на милиони хора.
            Това предопределя както силната държавност, така и строгата, вкостеняла, лишена от всякаква мобилност и миграционни потенции йерархия на ценностите. Човекът, човешките способности, човешкият живот нямат абсолютно никаква (или, нека кажем, почти никаква) стойност. Определена, макар и не от най-висш ранг, стойност има постът на съответната полуанонимизирана персона, заеманото от нея място в йерархията. Най-висока стойност (при тази неизмерима централизация в управлението на всички социални активности) има самата държавност, самата социалност, а в качеството на техен „знак" — обществената йерархия сама по себе си.
          Източната религия и древните философски системи (обикновено асоциирани от възторжените западни “запалянковци” преди всичко с несъществените им “каратистки” абзаци или със сензационните рекорди на йогисткото “самовглъбяване”) са закономерна рефлексия на обективните дадености. Самоусъвършенстването на отделната личност (и то не на всяка личност, а в ограничено селективен план) е привидно вътрешно, но фактически външно насочен акт. Човекът е само нищожна брънка в грандиозната вселена на субстанциално саморазгръщане. Той е „инструмент", изцяло подчинен или на божествени същности, или на слепи природни императиви (“парадигмата” на едно от фундаменталните философски направления е “Дао” – естественото развитие на нещата).. Най-важното, определящото качество на човека (като работна сила) е репродуктивността. Един закон (не винаги експлицитно формулиран) определя съществуването на Източната цивилизация: оцеляването на човека е средство за оцеляването на общността.
            Да добавим традиционно силната функция на художествено-образното опознаване на действителността, странното, необяснимо и до днес постигане на категориалната спекулативност чрез средствата на обогатения наглед (а изкуството в своите автентични извори е масово съпреживяван акт – ето ви допълнителен ракурс към демографския компонент). И да завършим картината (добре осъзнавана като неизчерпателна) с отдавна изтъкваното значение на демографските характеристики - там, където броят на населението е огромен, хората не могат да бъдат възприемани и оценявани другояче освен като пълчища мравки, армия анонимни същества, чиито жизнени приоритети се свеждат до еднократното преглъщане на хранителни порции всекидневно и чието съществуване самó по себе си няма някакъв особен смисъл.
          Съвсем не е задължително, разбира се, да преувеличаваме до комизъм значението на демографските характеристики, нито пък да ги анализираме като особени “демиурзи” и да ги възвисяваме до ранга на фактори, универсално-определящи във всеки исторически “момент” типа култура и спецификата на съответната социална организация, както постъпват, между другото, с помощта на различни аргументи повечето от демографските детерминисти.
          Апропо, сравнението между милионите двуноги индивиди и пълчищата мравки може да е фриволно, но едва ли е случайно. И във всички случаи е предизвикателно. Отдавна чакам някои от етолозите най-накрая да надскочат “ограниченията” на собственото си безобидно “биологизаторство” и открито да формулират нова научна област от сорта на “социалната инсектология”. Що се отнася до определянето на армията хора като армия анонимни същества, известно е, че Западът се сблъсква по-остро с проблема за анонимизацията (като следствие, все пак, от различни и доста “по-модерни” обстоятелства) едва през последните десетилетия.
           Разсъжденията върху реално минимализирания не само житейски, но и идеологически потенциал на източния либерализъм могат да бъдат подкрепени и от привидно странични (например – лингвистически) доказателства. Калифорнийският теоретик на античната икономика М. Финли споменава факта, че е невъзможно “да се преведе… eleutheria,  libertas или “свободен човек” на някой близкоизточен език или пък… на някой далекоизточен език”[3]. Не само той, обаче, но и много други изследователи на съответната проблематика остават далеч от логично следващите изводи.
            Либерализмът на Изток е невъзможен в цялостната пълнота на своите форми и проявления и вън от изкуственото му присаждане по линията (като правило - военно-икономическа) на чуждестранната културна експанзия.
 
ЦИВИЛИЗАЦИЯ „ЗАПАД"
 
            Какво е характерно за цивилизацията на Запад?
            Тя е по-млада, по-гъвкава (флексибилна), интензивно попивала и доразвивала влиянията на близки и далечни исторически традиции, органично чужда на национално-културния изолационизъм. Идейното господство на конвенционалната теория за държавата (независимо дали наивна или не) в научната мисъл и изобщо в духовната атмосфера е показателно за тогавашните сравнително активни тенденции във формирането и утвърждаването на гражданското общество.
          Вярно е, че претенциите на държавата в процеса на разпределение и преразпределение на сфери и правомощия и по онова време (както, впрочем, винаги досега) периодично нарастват до тревожно равнище, че функционирането на „Левиатан" нерядко демонстрира отклонения към опасни, очевидно контра-либерални крайности (каква оригинална “актуализация” на опасенията от превръщането на бюрократично-административната машина във висша цел на собственото си функциониране представляват Законите на Паркинсън, Принципите на Питър, Антиутопиите на Замятин, Шпенглер, Хъксли, Оруел, Мъмфорд!). Но е вярно и друго - на тези тенденции винаги противостои волята на свободния гражданин, противостои самата автентична идея, заложена в създаването (по пътя на общоприето споразумение) на държавната организация.
            Според смисъла на това споразумение, сключено след осъзнаването на фаталния изход от „войната на всички против всички", държавната машина е конструирана, за да обслужва гражданите. Държавата и социалните норми са инструменти в ръцете на човека. Оцеляването на общността не е самоцел; то е средство за оцеляването на всеки отделен човек.
            Съществуващата социална мобилност „омекотява" и „цивилизова" йерархията в границите на отвореното общество. Индустриалната революция (тук дори няма да спомена следващите, с много по-силен социален ефект, радикални технологични промени) понижава значително процентите човешка физическа енергия спрямо общото количество енергия, гарантираща цивилизационния хомеостазис. Нараства значението на науката; но и не само на науката като стройна категориална конструкция (подчертавам, че нещата не биха се променили, дори ако се наложи да оставим настрана важното за развиваната тук теза обстоятелство, че научното изследване, научното творчество е в много по-голяма степен – поне като автентично начало – индивидуално преживяван акт) Неимоверно много нараства значението на човешкия умствен капацитет (като индивидуална потенция).
            Това обуславя и постепенното, но неотвратимо нарастване на стойността на работната сила, на ценността на човека изобщо, преобръщането на фундаменталната субординация „социалност - индивидуалност." Най-елементарно казано, човекът като мускул е заменим, незабележим, незначим, анонимизиран, парче стандартна анатомо-морфо-физиология; човекът като интелект е уникален, незаменим, със собствено име и собствена тежест, самостоятелен и цялостен свят, неповторима духовна вселена.
            Нека не е „върховна" (за да не се изхвърлям излишно!), но основна ценност на този тип цивилизация е човекът, човешкият живот, човешката способност за събиране, координиране и генериране на знания. Най-важното качество на човека (като „работна сила") е продуктивността.
            Дори върху територията на религията, принципиално еднозначно (във всички свои архаични и модерни форми) определяща подчиненото положение на човека спрямо други субекти и субстанции във великата небесна йерархия, могат да бъдат открити определени (трасиращи самоутвърждаването на човешката личност като самоценност и цел сама за себе си) особености. Такива особености, примерно, са отблясъците на периодично възникващата, периодично унищожаваната и реално неунищожима ерес (несъгласието с каноните и борбата за нови канони изглежда като чисто вътрешно-религиозна шумотевица, но носи дълбок смислов подтекст!); появата и разпространението на религиозния индетерминизъм и пр.
          Що се отнася до философията, тук работите са още по-прозрачни. Светското “крило” на екзистенциализма, персонализмът, прагматизмът, до голяма степен немската класика (без да забравяме и ранния марксизъм) са дълбоко човешки по своята природа и предназначение философски системи, поставящи в основата на своите конструкции същността и смисъла на човешкото битие, на човешкия дух.
            Демографските характеристики на региона също играят определена роля. Из старинните замъци бродят всякакви други призраци, но не и призракът на свръхнаселението. Всяка работна ръка (даже и безработната) е важен елемент в ръзгръщането на механизмите на пазарната конкуренция, осигуряваща ефективността на производството и ефективността на неговото управление.
            От Възраждането насам индивидуализмът (включително и разновидностите на разнокалибрения егоизъм) постепенно и необратимо надделява над колективизма, житейската автономност - над комуналното съ-съществуване. Само в кратките периоди на радикални промени и катастрофически социални сътресения отделната личност временно потъва в морето на обезличаващата я множественост. И отново се въздигат, след отзвучаването на катаклизмите, доминиращите ценности на личностната уникалност, творчеството, свободата (докато „равенството" и „братството" избледняват върху изпозахвърлените атрибути на лозунговата демагогия).
            Разбира се, че всичко това е схема, че то е само евристична заявка за бъдеща дискусия и бъдеща аргументация. И още нещо. Не идеализирам Западния тип цивилизация, нито пък низвергвам непо-нятния и „екзотично" привлекателен Изток. Наясно съм или поне си въобразявам, че съм наясно както с достойнствата, така и с пороците им (и не бих седнал да пресмятам набързо и категорично процентния превес на едните над другите като свидетелство за нечие безапелационно превъзходство). Наясно съм и дано не се заблуждавам, че съм наясно с историческото преливане на несъществени (а защо не и на някои съществени?) характеристки от единия в другия тип цивилизация - обстоятелство, което прави направо невъзможно екстраполирането им в абсолютно чист вид.
            Но така или иначе на Запад либерализмът израства и се развива естествено, върху адекватна на самия себе си база. Либералната икономика, либералната идеология, либерализмът в духовната сфера съвсем не са единствено силна позиция на интелектуалната общност; те са доминиращи направления в съответните обществени сфери - доминиращи като досегашна практика (включително като принцип, реално прилаган от правителствата на Белгия, Холандия, Германия, Великобритания, Съединените щати, донякъде Дания и Италия), доминиращи като стратегия и тенденция.
          Доминиращи не само въпреки, но и точно поради спорадичното господство на социалдемокрацията, осъществявано главно в периоди на заварена икономическа стабилизация (с християндемокрацията нещата стоят по друг начин). Доминиращи, защото либерализмът по самата си същност разполага в далеч по-голяма степен с възможностите да се самообогатява, асимилирайки и подчинявайки на основните си принципи чужди влияния, интегрирайки безболезнено елементи от други идеологически системи в своята структура.
            И още нещо, също толкова важно, улесняващо разбирането на либерализма, вникването в особената му историческа функция. Привидно случайно подхвърлено (доколкото настина остава теоретично недоразгърнато), но твърде многозначително е едно от твърденията на Сорман: либерализмът не е нито в дясното, нито в лявото; той е в другото[4]. Либералното решение в много случаи се оказва именно алтернативното решение. Либерализмът е силен и автентичен единствено тогава, когато търси и намира нестандартното, нетрадиционното, различното, другото, новото.
 
ЦИВИЛИЗАЦИЯ „ИЗТОК - ЗАПАД"
 
            Какво е (и какво би могло да бъде) положението у нас?
           Вече отговорих, макар и резюмирано, на този въпрос още в началото. В кратки близки и по-продължителни, но доста отдалечени времеви периоди културно-политическото и социално-икономическото въздействие на Западната цивилизация обогатява националната специфика на българския социален живот (като в отдалечените времеви периоди, при наличието на стабилна и просперираща българска държава, обогатяването е фактически взаимно). Значително по-тежки и по-неизличими следи е оставила обаче пълната зависимост на страната ни от две империи: едната - азиатско-европейска, другата - европейско-азиатска (при цялата условност и предпочитана политическа неутралност на използваната терминология).
            Това прави прогнозата за бъдещото развитие на своеобразния „хибрид", както и намирането на адекватния „модел" на това развитие, двойно по-рисковани. Везните на историческото наследство (в битието на съвременните му последствия), въпреки спорадичните колебания, са почти уравновесени.
           От едната страна:
            - слаба държавност (нещо, лесно обяснимо при отсъствието на многовековен държавен суверенитет със съответно закрепени институции, апробирани управленски механизми, традиции, символи, атрибути, национално достойнство);
            - дълбоко вродени и силно изразени (в масовото съзнание) скеп-сис, пренебрежение, недоверие към всеки властник и към властта изобщо във всичките й форми;
            - изключителна мобилност по социалните „етажи", хаотичност и незавършеност на социалната йерархия (стимулиращи личните амбиции за престижна перспектива), отвореност на обществото (получена не като резултат от целенасочено усъвършенстване, а като страничен продукт на своеобразната “анархистична” спонтанност);
            - масово частно предприемачество с добри занаятчийски традиции и принципиално благоприятна почва за успешното му по-нататъшно разгръщане;
            - сравнително стабилен и европейски възпитан интелектуален елит, способен при определени условия да консолидира многобройната, но тежко комплексирана интелигенция;
            - благоприятна световна тенденция към рухване на комунизма (по-скоро – сталинизма) с неговите азиатски пороци и към търсене на специфичен (не задължително копиращ някой от досегашните цивилизационни „модели") път на развитие;
        - разбудена национална воля за утвърждаване на демокрацията, правата на личността и човешката свобода, на необратимия преход от тоталитарно (през посттоталитарно?) към гражданско общество и т.н.
 От другата страна:
        - неизкоренените (и изглеждащи неизкореними) традиции на подчинението, пасивността, страха от открита защита на личната позиция, все оше достатъчно широко разпространеното неразбиране на човешката уникалност и самоценност;
        - реална икономическа несамостоятелност и пазарно-стопанска несигурност на масата дребни и средни собственици, тласкаща ги обективно към доминантата на обединението, социалността, кооперацията, “комуната”;
        - утвърдено през последния половин век (ако не и далеч преди това) ляво политическо съзнание на преобладаващата част от населението;
            - неизбежната в периодите на всяка дълбока икономическа криза, но твърде опасна за дестабилизацията на обществото съзнателна злоупотреба с демагогския полулизъм, национализма (в органично съчетание с изострянето на етническите проблеми), митичното равенство;
            - поражданата от изброените по-горе фактори мечта по „силната ръка" (желязната държавност, желязната йерархия, желязната дисциплина!);
        - изконното българско недоверие към интелекта (“недоверие”, разбира се, е много меко казано на фона на реалното пренебрежение и презрение) и почти всеобщият, мобилизирал солидарността на всички социални слоеве, отказ от издигането на науката и образованието като реални приоритети, представляващи най-солидната гаранция за просперитета на държавата и т.н.
 
ЛИБЕРАЛИЗМЪТ В БЪЛГАРИЯ
 
        При това положение либерализмът в Източно-Западната циви-лизационна издънка е възможен като:
        - политическа идеология на няколко (с постепенно очертаваща се тенденция към организационно сливане) партии със сравнително слаби национални структури, но разполагащи с добър интелектуален потенциал и оказващи чрез авторитетните си представители значително влияние върху политическия живот;
        - трудна, но не и невъзможна за налагане стратегия на прехода към пазарно стопанство, при която либерализирането на внимателно и балансирано раздържавяваната икономика ще трябва да бъде задължително съчетано с провеждането на силна (реално забавяща темповете на този преход и размиваща някои от собствените му характеристики, но снижаваща градуса на общественото напрежение) социална политика, свързана главно със създаването на мощни осигурителни фондове, с масовата (социалната) приватизация, с целенасочените грижи за държавния сектор в областта на образованието и здравеопазването, със системите за преквалификация и подпомагане на безработните и пр. (при тази стратегия социалната програма трябва да се основава не на принципа на равенството, а на принципа на солидарността[5]);
        - личностна гражданска позиция (обоснована от съответната житейска философия) на винаги недоразбираните и мачкани български интелектуалци и изобщо - на всички свободни и достойни хора, ясно осъзнаващи и своята действителна цена, и своето действително предназначение.
        Всичко това може да бъде концентрирано и обобщено само с един термин, обозначаващ както реалния факт, така и реално оформената специфика от сливането на двете световни тенденции в нещо едновременно тъждествено и различаващо се от тях. Това е терминът социаллиберализъм.
            Социаллиберализмът е бъдещето на България.
            На представителите на неувяхващата и обикновено неразсъждаваща догматика, които и досега се чудят що е това „социаллиберализъм", къде и откога го има, като как ще да е възможно съчетанието между „либералното" и “социалното”, съм готов да предложа допълнителни обяснения.
            Еднократно, разбира се.
            И срещу заплащане.
 
ЛИБЕРАЛИЗЪМ И ПАРТИЙНОСТ
 
Автентичните субекти на либерализма (социаллиберализма) в България вече са очертани (в случая става дума конкретно за политико-организационните субекти, защото необхванатите от партийни структури либерално ориентирани – като позиция и стил на мислене – личности са много повече). Либералната (социаллибералната) стратегия на прехода реално може да бъде защитена като идея и осъществена на практика от четири политически организации:
            - Радикалдемократическата партия (със солидни исторически традиции и послания, безусловно международно признание, добро представителство в Парламента, сравнително избистрен идеен облик, непрекъснато разширяваща се национална структура);
            - Центърът за нова политика (прагматично ориентиран, със сериозни лобистки позиции в изпълнителната власт на всички равнища, пред прага на международното признание, с амбициозни, но неразгърнати организационни структури);
            - Алтернативната социаллиберална партия (относително стабилна в организационно отношение, модерно мислеща, с позиции в изпълнителната власт и сериозен интелектуален потенциал, предлагащ ефективни операционални „модели" на прехода);
            - Българската партия либерали (с обещаващ, но неизявен потенциал, слаба и неразгърната национална структура, колеблива идейна самоидентификация).
           Точно тук е мястото за някои допълнителни обяснения. Горният текст е публикуван навремето със съответното уточняващо подлиние: “Не изключвам възможността да настъпят и драматични промени. Над някои от тях (от изброените партии – б. а.) все още виси дамоклевият меч на “борбата за оцеляване”, електоралната стабилизация, окончателното идейно самоопределение и т. н.” Днес мога само да констатирам, че опасенията ми са били напълно обосновани. Всички тези партии изчезнаха от политическия небосклон, независимо от все още валидната им регистрация. След достатъчно много перипетии като международно признати и следователно официални представители на световния либерализъм в родината са утвърдени Движението за права и свободи и (съвсем наскоро) управляващото Национално движение Симеон Втори. Изключително странни, признавам, либерални субекти, но пък едно от малкото неща, на които сто процентово обръгнахме по време на несвършващия преход, са именно странностите.
            Впрочем, положението с партийния либерализъм у нас (пък и не само у нас) винаги е било и продължава да бъде твърде усложнено и неясно. В основата на хаоса лежат фактори от всякакво (и от местно, и от по-общо) естество.
            Повечето от регионалните фактори са добре известни: поредната икономическа разруха; кризата в управленските структури, изострянето на националните и етнокултурните проблеми; разпадът на социалните и личностните (на първо място - моралните) ценности; необходимостта от цялостна преориентация на светогледа; полученият след началото на промяната идеологически вакуум при заварената липса на задълбочено разработени, личностно възприети и закрепени от традицията фундаментални компоненти на естествения идеологически плурализъм...
            Всичко това, както и някои допълнителни обстоятелства (чийто анализ предстои в друго изследване), обуславя особените характеристики на партиите (в много отношения изцяло или частично разминаващи се със съответните “класически” характеристики на европейските партии), организационните структури, членския състав и активните симпатизанти, електоралната база, основните партийни документи (устав, идеология, политически принципи, социално-икономическа програма и т. н.), политическото поведение, партийния елит (вкл. оперативното ръководство), практическите мотивации, житейските ориентации и др.[6]
            Факторите от по-общо естество са свързани с непреодоляната (и изглежда закономерно непреодолима) многосмисловост на термина „либерализъм" (особено когато се употребява при дефинирането на партии, движения, фракции, програми и политика)[7]. Многосмисловост означава и неопределеност, а по-благоприятна почва за идеологически спекулации от неопределеността едва ли е измислена досега. Резонно е предупреждението на един от теоретиците на демокрацията: „Променливата връзка между либерализма в историческия смисъл на думата и партийнополитическото значение на либерализма не бива да ни учудва. След като не е лесно да се установи историческата същност на либерализма, терминът може да бъде обсебен от всеки"[8].
            Хич даже не се учудваме. Най-малко пък ние имаме правото да се учудваме, след като сме били удостоени с честта да бъдем непосредствени свидетели на многократно разиграния номер с „обсебването".
            Категорични претенции за названието и социално-икономическата програма предявява, например, Либералната партия – Перник. Това е хумористично формирование, чийто лидер и единствен активен член ни стряска от ефира с комбинацията от син анцуг и черни трендафори и който носи на нацията огромно благо дори само с факта, че предпочита да си стои в родното място - иначе да е нацвъкал из отечеството „По-Либерална партия - Костенец", “Най-Либерална партия - Панагюрище" и прочие подобни политически субеци с по половин файтон членски състав (пояснявам: “субеци” представлява сложен термин, съставен чрез конвергенцията на понятията “субекти” и “шебеци”).
            Претенции за названието и съдържанието предявява още и действащата главно в Хасковско Либерално-демократична партия (утвърждаваща идейната си същност чрез регулярни пълноценни контакти с близки по дух и тотално изявени световни “либерали" от сорта на Владимир Жириновски, Муамар Кадафи, Саддам Хюсеин).
            Непремерени претенции за названието, съдържанието и всичко останало в мирозданието предявява и самотният лидер на Партия Либерален конгрес (необуздано емоционален, бълващ параноични обвинения, демонстриращ нетърпимост и нетолерантност, способни да изчерпят дори търпимостта и толерантността на истинското либерално мислене),
            За да не натежава излишно изложението, ще спестя останалите примери. А те са твърде много и засягат не само либерализма, но и другите видове политическа идеология.
            Така ще бъде, докато 95 процента от 150-те (тогава 150, днес двойно повече) български партии избират имената си на принципа на лотарията: листчета с различни непонятни думички (“демократическа”, “либерална”, “радикална”, “социалистическа”, “социалдемократическа”, “национална”, “екологична”, “консервативна”, “републиканска”, “монархическа” и пр.) се разбъркват в ушанка; после партийният лидер рови из ушанката и вади късметчетата. Основен метод на създаването на партиите (включително и фалшиво-либералните партии) в България е методът на непорочното ТОТО-зачатие.
            Затова идентификацията на либерализма е затруднена. И затова, при наличието на подобна ситуация, либералната партия се познава не по името (което би могло да е резултат от субективен каприз при натаманен изход от понятиен дефицит), не по рекламно афишираната идеология (която би могла да представлява изпразнена от съдържание патетика или да е изкуствено прикачена към явление, нямащо нищо общо с нея), не по претенциите за всичко останало, а по социалното поведение.
            По делата им ще ги познаете.
            Там всичко е ясно; и хаосът не помага.
 
ЛИБЕРАЛНАТА ПОЗИЦИЯ
 
            Вече развих тезата, че либерализмът на Запад се развива върху адекватна на самия себе си база, че там той може да доминира в съответните обществени сфери - в качеството си на либерална икономика, либерална идеология, либерално мислене.
           Аргументирах и схващането, че либерализмът - като политическа идеология, икономическа стратегия на прехода, личностна позиция - има всички шансове да се наложи и в България. Трябва да направя и необходимото прецизиране: не либерализмът в класическата му форма, а по-точно, поради смесените, “хибридните” характеристики на бившите социалистически държави от източноевропейския регион, социаллиберализмът (който, противно на грешните интерпретации на маса български политици и независимо от съставната дума “социал”, принадлежи като идейно направление към либерализма, а не към социалдемокрацията)
            Сега дойде времето да опровергая някои от съществените компоненти на защитаваната дотук теза.   
            Либерализмът, според мен, може да оказва силно, дори решаващо влияние в процеса на изграждане и практическо приложение на определена икономическа стратегия. Но той не може и не трябва да се опитва да притежава своя собствена икономическа стратегия (цялостна, логически конструирана, инвариантна, последователно разгръщаща поредица от конкретни решения в стопанските, финансовите и банковите сфери).
          Либерализмът може (и вече многократно е правил това) да формулира достатъчно убедителни идеологически рефлексии на стимулираната от него социална практика в областта на икономиката, политиката, културата и т. н. Но той не може и се оказва безнадеждно да се опитва да създава своя собствена идеологическа система (именно като система - с необходимите последователност, непротиворечивост, съдържателно обвързан категориален апарат, операционализирани направления, плътно заемане на свободна и напълно отговаряща на изискванията идеологическа ниша).
           Тук ми се иска да добавя спомените за отдавнашни горчиви преживявания и натрупан собствен (неуспешен, за съжаление) опит при защитата на това схващане пред идеологически “колеги”. През есента на 1994 год. получих лична покана за участие в Международен семинар на либерално мислещи политици от Европа. Забравил съм конкретните организатори и спонсори, но връзката с Либералния интернационал и Фондацията “Фридрих Науман” бе очевидна. Семинарът бе проведен в Лимле (живописно селце, разположено в близост до Брюксел), Белгия, където луксозно модернизиран средновековен замък приюти няколко десетки съмишленици.
           В края на семинара бе направено процедурно предложение за избиране на работна група (там, доколкото си спомням, искаха да включат и мен), която да напише и предостави за по-нататъшно обсъждане в съответните органи актуален Манифест на Либералния интернационал. Направих си, естествено, самоотвод, и се опитах да обясня в какво се състои автентичното и почти непреодолимо противоречие между либерализма като контра-организационна идея и необходимостта от утвърждаващи идеите на либерализма организационни структури, между либерализма като анти-доктринерски смисъл и постоянно възникващите практически нужди от обобщаване и снихронизиране на либералните смисли в нещо като доктрина.
          Казах на либерално мислещите европейски политици, че е смешно и безспорно не-либерално да се сглобява някакъв либерален манифест, че с манифести могат да излизат пред обществото само фундаменталните автономни идеологии (комунистическата, социалдемократическата, християндемократическата, може би екологическата или евентуално дори идеологията със затихващи функции - аграрната), но в никакъв случай – концептуално и по дух балансиращият между всички тях либерализъм. Не ме разбраха. Нещо им куцаше либералното мислене (което, впрочем, те доказаха и с поведението си през тези няколко дни).
           Догадката (че либерализмът не може да има своя собствена икономическа стратегия и своя собствена идеологическа система) присъства в съчиненията на някои от съвременните му изследователи. Само като догадка, но присъства. Отсъства смелостта да се експлицира логичния извод.
            Съвсем не е случайно цитираното вече твърдение, че либерализмът не бил нито в дясното, нито в лявото. За него там (ако претендира да бъде глобална обяснителна конструкция) просто няма място. Не са случайни и затрудненията на самите изследователи при опита им да преодолеят неяснотата и противоречивостта в употребата на съответния термин „по-напълно непредвидим начин"[9]; неустановената историческа същност на либерализма (позволяваща терминът да бъде „обсебен" от всеки, комуто хрумне подобна идея[10]); липсата на точна ориентация и достатъчно стабилни критерии, вслед­ствие на което „е твърде лесно дасе преправи или подправи либерализмът на нещо, което той не е (к. м., Н. В.)"[11].
            Либерализмът не се вмества в стандартната класификация на фундаменталните идеологически направления (защото не може да бъде едно от тях), на отговарящите на тези направления основни партийни структури (защото в същността си е противопоказен на партийността), на най-важните икономически доктрини (защото не притежава собствена икономическа доктрина).
            Именно усилията на мислещи либерално личности (признавам, че тези усилия са имали почти винаги сериозни основания!) да „сглобят" от либералните идеи фундаментално идеологическо направление, да обединят в политическа организация своите съмишленици (естествено, за да увеличат ефективността на социалната си активност), да подредят либералните икономически решения в цялостна икономическа доктрина и т. н. са довели до днешното фактическо състояние на нещата, до споменатите по-горе неустановеност, неяснота, противоречивост, аморфност.
            Т. Нийл напипва изхода от мъглата, въвеждайки разграничението между властващия най-малко над половината от човечеството „вселенски" либерализъм и т. нар. „сектантски" либерализъм. Според влаганото в термина “вселенски” значение, либерализмът е “просто вроденото отношение на нормалния, цивилизован жител на западния свят (не е ли показателно, апропо, че човекът от източния свят го няма в горепосочената половина от човечеството, и то не просто защото трябва да има и друга половина? – б. м., Н. В.) към живота”. Фактически тук става дума за “щедростта на духа и либералния ум”[12] Докато “сектантският” либерализъм бива отъждествяван с “една строго определена, цялостна доктрина”[13], т. е. с нищото, доколкото създаването на адекватна на духа и буквата на либерализма доктрина е принципно невъзможно.
          По подобен начин „етичният либерализъм" на Кроче е запазен като „чист нравствен идеал" извън всекидневните и прагматични сфери на политиката и икономиката, неопетнен с „емпиричните техники и инструменти на либералната държава"[14]. Историкът на европейския либерализъм Руджеро също тежнее към абстракцията, създавайки „един етатистки либерализъм от Хегелов тип"[15].
            Истината не е точно там, но е някъде там.
            Като форма на проявление либерализмът пронизва тъканта на социалния живот (върху територията на цивилизация Запада), присъства в сферите на икономиката, политиката, духовната активност и влияе силно върху тяхното развитие в едно или друго направление. Влияе им в качеството на несистематизирана философия на човешкото отношение към света и към самия човек, като конкретни решения на конкретно възникващи проблеми, като защитавана тенденция към хуманизиране на действителността, като търсене на алтернативна ориентация, като творчество, като морал).
            По своята най-дълбока същност и в пълнотата на своята терминологична и съдържателна адекватност либерализмът не може да бъде нищо друго освен концептуално обоснована и практически реализирана позиция на интелектуалеца, на мислещия човек, на твореца, на свободната личност. Именно затова той, точно както и човекът, е едновременно последователен и противоречив, цялостен и фрагментиран, обясним и недоизяснен. Либерализмът се разгръща пълноценно единствено в мислещия дух, в търсещия ум, в защитата на нетривиалното, в откриването на оригиналното, в утвърждаването на алтернативното; той е по-скоро в начина на действие, а не в резултата от това действие, в метода на решението, а не в самото решение.
            Либерализмът не е икономическа стратегия, не е политическа идеология, не е партийна програма, не е организационен принцип. Защото е нещо много повече от тях.
            Либерализмът - това е човекът.
 
Март 1993


[1] Написано от юни 1993 год. до февруари 1994 год. и публикувано веднага след това под заглавието “Либерализмът – от Изток към Запад”.
[2] Вж. Сартори, Дж. Теория на демокрацията, кн. 2. С., 1992, с. 164-199; Сорман, Г. Либеральное решение. М., 1992, с. 9-12 и др.
[3] По: Сартори, Дж. Цит. Съч., кн. 2, с. 204.
[4] Сорман, Г. Цит. Съч., с. 59.
[5] Вж.: Сорман, Г. Цит. Съч., с. 78-80, 230-232 и др.
[6] Част от тези съображения, заедно с конкретизиращите ги примери, бяха изложени в изказването ми пред Международния семинар “Либералните партии в посткомунистически условия” (София, 26-27 юни 1993 год.).
[7] Вж.: Сартори, Дж. Цит. Съч., кн. 2, с. 163-199.
[8] Сартори, Дж. Цит. Съч., кн. 2, с. 165.
[9] Вж.: Сартори, Дж. Цит. Съч., кн. 2, с. 166.
[10] Пак там, с. 165.
[11] Пак там, с. 166.
[12] По: Сартори, Дж. Цит. Съч., кн. 2, с. 166.
[13] Пак там.
[14] Сартори, Дж. Цит. Съч., кн. 1, с. 74-75.
[15] Пак там, кн. 2, с. 174-175.

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.