Константин Дончев

Далеч от боговете

Далеч от боговете

СБОГУВАНЕ


Беше полунощ, когато старецът излезе от обора. Тишина, в която я нямаше приспивната песен на щурчетата, лай на куче, или самотна среднощна свирка на локомотив, повлякъл тежкото желязно тяло на товарен влак под самия връх на Балкана. Оредяло, осиротяло и почти изоставено, селцето спеше, похлупило и последните измамни надежди, че утре ще дойде денят с повече добрина и късмет за сполука. Спеше небето и малцината оцелели старци, спяха дърветата, тревите, Балкана. Спяха мъртвите, спеше мъртвилото, което беше покрило с траурния си плащ всяка къщица, в която все още мъждукаше светлинка. Спяха некролозите и траурните крепове под тях. Спеше цяла България... Спеше...

Само старецът беше буден, с разбити надежди, с болка, която притискаше гърдите му и го задушаваше, за да не му позволи да положи глава върху възглавницата и да притвори очи, макар и завинаги. Отщяло му се бе да гледа този свят, как едни грабят и богатеят, а други тлеят, забравени от Господ и от дявол, отброявайки последните мигове на един изхабен живот.

И след всичко това, след целия този кошмар, дядо Станко виждаше как пред очите му Райнето умира и никой не можеше с нищо да му помогне.

Прихлопна тихо вратата на обора и приведен досами земята, потърси с изхабените си очи калдаръмената пътечка, за да го отведе вкъщи, където да дочака утринта. Пристъпваше напосоки, несигурно и все така сгънат надве. От много години ходеше така, като счупен и децата му викаха дядо Станко Питанката. Но отдавна вече в селото нямаше деца, нямаше детски глъч. Само кривокраки болнави старци доживяваха последните си дни.

С несигурни стъпки, опипвайки с крак пътечката, подпирайки се на ниските тарабки, които разделяха стопанския двор от зеленчуковата градинка, старецът се добра до къщата. Намери електрическия ключ и светна лампата. С бавни и болезнени стъпки зашляпа галошите по стъпалата, за да се изкачи до вратата. Отключи и се обърна отново към обора. Въздъхна с една малка надеждица, че лекарството, което даде на козичката си, може би ще й помогне. Подложи й сухо сенце, защото от много дни тя вече нямаше сили да се изправи на крака, зави я с вълнено одеялце и едва когато Райнето опря чело в хладната каменна стена и затвори очи, старецът реши, че тя ще се успокои и на пръсти, безшумно излезе от кошарката, след което угаси лампата на обора. Прекръсти се пред вратата, извил глава към небето с молитва: „Боже, по-добре мен прибери... Много ми са тези осемдесет и седем. Дай на нея тия, дето ми остават. Тя е още дете. Какво е разбрала от живота. Нека да се порадва на ливади и сочни треви, да поиграе, подгонена от мъжкари, да се разнежи на мили дечица! Чуй ме, Боже, ако те има!“

В единствената стаичка, в която доживяваше дните си, въздухът беше спарен и застоял, но дадо Станко не го усещаше, защото дрехите му носеха вонята от обора. Носът му беше полузапушен открай време и отдавна вече не можеше да различи промените.

Лампата освети съдините, които бяха сложени на масата: паничка, а до нея вилица и лъжица за стрина Мика, а отсреща същото и за него. На печката от два дни стоеше опушената тенджера с бобец, който ония дни сготви.

– Събуди се, Мико, тази вечер се забавих, не ми беше до ядене. Знам, че си тука, седни на мястото си. Сега ще сипна и на двамца.

На Гергьовден стават десет години, откак я погреба. Коварна пневмония я загроби, такава, каквато сега изгризва последните дни и на Райнето. След смъртта на Мика останаха само двама с щерка си Райна. Дълго нямаха деца и бяха се уплашили, че ще си отживеят така безплодно живота, но после им се роди момиченце и го кръстиха на баба му Райна. Когато Мика почина, Райна беше вече жена, отдавна завършила медицина, ожени се за свястно момче и заминаха за Испания. Работиха там година-две. Често му се обаждаха, че са щастливи и че като напечелят пари, ще се върнат. Така подхранваха мили надежди в душата на стареца и той живееше леко, понасяйки несгодите, щастлив че ги има, че са здрави и живи. Пращаха му отвреме навреме по някой лев, а той ги пестеше за черни дни.

Трагичната вест пристигна неочаквано за него. Дойде човек от чужбина, намери го и му съобщи за случилото се. Огромен ТИР ги блъснал на магистралата за Мадрид. Не открили близките им в България и ги погребали там. Но човек от посолството се амбицирал да извърши ново разследване и открил, че старецът е жив. Предаде му огромен куфар с лични вещи и плик с някаква сума, като старецът тъй и не разбра кой ги праща и за какво. Човекът се сбогува и си отиде, като му пожела да се вземе в ръце, случват се много често в сегашния живот тези неща и трябва да съберем сили, за да продължим нататък.

Една седмица старецът ходи като пиян, объркан и покрусен от внезапната вест. Когато дойде на себе си, изрови от скрина снимка на Райна и Ванчо зетя. Даде я на комшията Симо и му заръча, като ходи в София, да отпечати некролози. Разлепи ги по всички електрически стълбове в селото и на портата, до този, избелелия на Мика. От този момент дните на дядо Станко се занизаха бавно, тежко и тягостно. По цял ден с каручето се щураше по къра, с работа и без работа, само да не е вкъщи. Преживя три години, но душа жилава, не го оставяше насред път. Един ден комшията му Симо му се похвали, че една от козите му се е окозила с три яренца. Третото било мъничко, слабичко, козата трудно ще го откърми. „Искаш ли да ти го дам? – попита го. – Ти си добър стопанин, ще си го отгледаш и ще си имаш дружка.“ Дядо Станко поразмисли и рече: „Аз си имам магаренцето.“ „Магарето не е човек, то си е магаре. – рече му Симо. – Яренцето е като дете, мрънка като дете, разбира като дете, плаче като дете, очи има като на дете, гали се като дете, то, дядо Станко, е човек, разбира като човек и е много гнусливо и чисто гадинче.“

„Знам, знам.“ – рече старецът и нещо трепна в душата му.
„Подарявам ти го от сърце и ще ти издойвам мляко за биберона. Няма да те оставя така, вземи го. При мене ще го стъпчат, ще го осакатят в кошарата. Моите са яки и луди.“
Дядо Станко кимна и сабале Симо, гушнал ярето, му го донесе. А то живичко и мъничко, с тъмни очета като маслинки, наострило ушета и близна дядо Станко по лицето, докато го поемаше от ръцете на Симо. Сетне старецът се удиви, като видя, че е женско. Зарадва се и каза: „Симо, ще го кръстя Райна, на щерката.“ Прибраха се с новата си дружка вкъщи.

Така яренцето свикна с името си и когато му викнеше, то се обръщаше и припваше към него. Откърми го старецът с биберон, приучи го да яде хляб, а след това да лиже от ръката му ярмица, докато в един прекрасен ден го изведе в ливадите и видя, че започна да пасе тревичка и да се изправя на задните си крачета, за да бръсти клонки от салкъмите. Така Райнето порасна и стана наежено красиво козле с бели и кафяви шарки. Преди да излязат на паша, той го гушваше, целуваше го като дете, погалваше го по главицата и го пускаше да лудува напред, а старецът креташе след него и му се радваше.

Изминаха още няколко месеца. Пусна го да ходи на паша със селското стадо. Но един ден през ноември духаше студен вятър. Времето се застуди и по обяд го обърна на леден ситен дъждец. Животните се измокриха до кости, а козарят не се сещаше да ги прибере. Мотаеше ги по сечищата и вечерта ги доведе простинали. На другия ден много от козите не излязоха на паша. Не излезе и Райнето. Вдигна висока температура, оклюма се и спря да яде. Ветеринарният дойде, даде му хапчета, а на другия ден му би инжекция, но температурата му не спадаше. Започна да се задушава. Дишаше тежко, а гърдичките му хриптяха. Извика друг ветеринарен лекар, от централната амбулатория и той му каза, че ярето развива двустранна бронхопневмония. Така започнаха дни и нощи на безсъние и тревоги за стареца, а мъки и страдания за Райнето. Козленцето се топеше пред очите му и той не можеше да му помогне. Вареше му билки, викаше доктора. Той му слагаше инжекция след инжекция, но нищо не помагаше.

Една вечер, старецът безпомощен и обезнадежден коленичи пред иконата на света Богородица и заплака: „Кажи ми, Майко, какво лошо съм сторил, че вече не помня. Кой ме е проклел, че Бог ми отне най-обичаните хора. Помогни ми, света Богородице, това мъничко същество, само то ми остана, помогни, за да оживее!“ Изрече тези молитвени думи нощеска късно, когато се прибра от обора и си легна.

Рано сутринта слънцето погали лицето му. Събуди го. Стана бързо, разтревожено, и се втурна към обора. Светна лампата и нетърпеливо се наведе в кошарката. Козлето беше все така непомръднало, завито с вълненото одеялце, опряло челце в хладната каменна стена. Отвори вратичката, приседна до козичката, отгърна одеялцето и докосна с тръпнещи длани главичката й Но тя не трепна както друг път. Остана си така неподвижна с притворени очи, опряла чело в студения камък. Старецът я прегърна и зарида. След някое време, като се поуспокои и се съвзе от скръбта, отиде до Мито комшията. Той от сабале се беше нальокал в „Шавара“, но успя да познае стареца.

– Иди и удари камбаната – помоли го дядо Станко.

– Що? – попита Мито. – Кой е умрял?

– Райнето, помина се тази заран. А може да е било и нощеска.

– Кое е това Райне?

– Не питай. Иди бий камбаната и се върни при мене. Ще те чакам у дома.

Мито сякаш втрезня, завтече се с права и бърза стъпка към църквата, а дядо Станко се зае да скове сандъчето. А камбаната биеше ли, биеше, с бавни, протяжни удари. Медените звуци плъзваха ниско над покривите, преминаваха над реката и се разливаха, блъскайки се глухо и сляпо в отсрещния връх на планината. Жените се отбиваха да питат Мито кой е умрял, а той нервно и кратко им казваше: „Райнето, Райнето.“ А те питаха, кое е това Райне. Той им казваше „не питайте“ и продължаваше да бие камбаната. Те пак го питаха, жена ли е или момиче. А той през сълзи им викаше още по-нервно и припряно: „Не знам, не знам, не знам.“ И продължаваше. Жените разбираха, че Мито е пиян и може да бие камбаната до сабале, и си тръгваха. „Дали е жена или момиче, все си е човек“ – казваха си и се прекръстваха за Бог да прости Райничка.

Към обяд двамата приятели впрегнаха магарето в каручето, внимателно повдигнаха козичката и я поставиха в сандъчето. Дядо Станко я покри с парче бяло платно, което намери в скрина на покойната Мика, сложи около телцето й китки чимшир и подпря до сандъчето капака. Мито постави до сандъчето два бела и крива лопата. Така, със свалени каскети, те поеха към нивата на стареца, която беше извън селото, на южния склон под селското гробище. Непознати хора, които ги срещаха, се спираха с наведени глави и отдаваха своята почит, мислейки, че старецът погребва дете. Прекръстваха се и отминаваха с чувство на дълбоко състрадание.

В горния северен ъгъл на нивата дядо Станко завърза магарето за една сенчеста джанка и с Мито внимателно свалиха ковчежето. След това се заеха да копаят гробчето. Земята беше влажна, мека и лесно се отдаваше, сякаш разбираше, че и двамата са недъгави, та да ги улесни. Като се поумориха, отпиха от шишето, което старецът остави в тревата, по глътка ракия и отново продължиха да копаят. Късно след обяд гробчето беше готово и те внимателно спуснаха в него с две конопени въжета сандъчето.

Старецът въздъхна и се приближи до Мито, извади от винтягата една петолевка, подаде му я и рече: „Иди да се почерпиш, вземи и това шише с ракията. Аз, Мито, ще поостана да се сбогувам.“ Мито кимна и пое към селото. Когато се закри зад далечните трънаци, старецът приклекна и дълго рида над мъртвото козле. Погалваше главичката му, наместваше чимширените китки в сандъчето и повтаряше: „Душицата ми... милата ми душица... Сбогом, чедо...“

Кога го е похлюпил, кога го е погребал и прибрал ли се е сетне в селото, никой не знаеше. Дни след това никой не бе го виждал по глухите безлюдни улици. Не знаеха жив ли е този старец, или мъртъв. Тъмнееха вечер прозорците на къщицата му. Дворът пустееше. Вратата на обора беше отворена, повейвана от вятъра, злокобно проскръцваше. Нямаше го и магарето с каручето. А те не ходеха поотделно. Всеки знаеше стареца, поел по нивите с „маршрутката“ си. „Закъде ще са тръгнали по черните трудни пътища?“, питаха се хората и нямаха отговор. Колко хора вървят по пътищата, загубили паметта си. И все вървят и никога не срещат тези, които търсят, и никога не стигат там, закъдето са тръгнали. И все вървят и вървят, запуснали домове и родина...

 

 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.