Николай Василев

Осъдени на разум

Осъдени на разум

СБЛЪСЪК НА ЦИВИЛИЗАЦИИ

 
 
( з а п и с к и       п о       б ъ л г а р с к и т е       т е р з а н и я )
 
          СПРАВКА:
          Цигани – от гръцки, асинганос – гадател. Или от племето ци-ганги, обитавали междуречието от Ци (Китай) до Ганг (Индия). Така биват наричани във Франция, Германия, Холандия, Чехия, Русия, Унгария, Литва, Гърция, Италия, Румъния, Полша, Португалия, Турция, Хърватия, Сърбия. В България и Македония ги наричат още гюпци, егюпи, агупти, т. е. египтяни (на английски gypsy). Мигрирали вероятно от западните части на Индийския полуостров към Пакистан, Афганистан и Персия (5 – 6 век), азиатските владения на Византия (8 век), Египет (10 век), Европа (11 век). Общ брой по света – от 5 до 10 милиона.
          Роми – българизирана форма на ромá (така назовават себе си част от циганите). Или от древната индийска дума „рдоми” (пътуващи ковачи и музиканти). Освен роми у нас живеят лудари (самоидентифициращи се като „румънски цигани”, които обаче не говорят ромски език), други българоезични и турскоезични групи. Според специалистите, „цигани” е научно адекватен термин, доколкото обхваща не само ромите, но и всички подобни на тях етнически общности. Ромският език е най-близко свързан с езиците пенджаби и потохари. Цигански общности в България – йерлии, „влахични” цигани, калдераши, лудари, демирджии.
 
          Искрено се надявам г-н Хънтингтън да ми прости за присвоената още в заглавието интелектуална собственост. Но това е възможно най-точната (обаче неизвестно защо пренебрегвана от анализаторите) дефиниция на описваната тук ситуация.
          На повърхността на нещата властват прехранващите се със скандали медийни интерпретации, зрелището на фотопикантерията, тръпката на новината. Роми пребили българи. Българи пребили роми. Ударени полицаи. Възмутени политици. И древният класически принцип „Всяко чудо за три дни”.
          В едно от монотонно приличащите си действия на пиесата, примерно, мургава тълпа пребива до смърт “някакъв си” професор. В едно от следващите действия стръвен мургавелко вика “Смърт на българите!”; Цветелин Кънчев се извинява на усмъртените българи; Румен Петков бърчи чело; Бойко Борисов надува мускули; Боян Расате стяга Национална гвардия; самоковски цигани стягат анти-гвардия.
          Вместо да свика Съвета за национална сигурност и да го използва рационално за осмисляне на ставащото, при всяко от скандално приличащите си действия на пиесата президентът раздава мъдри съвети с несигурна национална ориентация. Българската общественост е настръхнала. Циганската – също. Правозащитни организации бързат да оправдаят с як протестен вой яко смуканите западни субсидии.
          И така нататък. Циркове, повтарящи се при всяко поредно етническо напрежение. С тенденция да продължат да се възпроизвеждат. Нине, присно и во веки веков, както се вика. А ще продължат да се възпроизвеждат, докато вместо сериозен историко-цивилизационен, социално-икономически и етно-културен анализ, последван от сериозни практически мерки за разумно и деликатно балансиране на множеството социално-групови интереси, държавническата реакция се изчерпва с актуализиране на тревожната статистика за очевидната етническа специфика на неграмотността, раждаемостта и престъпността, захлупена от празни лозунги за успешна интеграция и магически заклинания в духа на “Декадата на ромското включване”.
          Проблемите на “ромското включване” (кой пък го измисли това щракане на ключовете за електрическото осветление!) впрочем не биха могли да бъдат изяснени без подкрепата на определена методологическа доминанта, с други думи вън от проблемите на “включването” (сливането, асимилацията, интеграцията) изобщо, както и вън от проблемите на включването на една конкретна национална общност (родната, към която апропо тепърва щели да се включват евентуално ромите, освен онези, нагазили непосредствено общата европейска територия) към мултинационалното обединение, наречено Европейски съюз
 
А С И М И Л А Ц И Я       И Л И       И Н Т Е Г Р А Ц И Я
 
          Наред с тревогите около евентуалните икономически последици от приемането на България в Европейския съюз (които поне засега не са чак толкова радикално-фатални) перспективите на националната идентичност като цяло и на културната самобитност в частност са също предмет на отдавнашни дискусии и притеснения.
          По начало “вливането” на една нация в определен многонационален поликултурен конгломерат бива осъществявано по същите два основни сценария, по които протича, примерно, оперативното вписване на отделна личност в определена социална общност (процесите на социализация) или на даден етнос в определена нация – или като асимилация, или като интеграция.
          Механизмът на асимилацията (която разрушава до голяма степен автономността, уникалността, жизнеността) е по-ефективен в случаите, когато влизащият в по-сложната система субект е с отслабени съпротивителни сили, когато е с противоположна психологическа нагласа, когато е сравнително чужд (като история, традиции, дух, манталитет) спрямо приемащия го “организъм”.
          Обратно, включващият се в по-сложната система субект със стабилна имунна защита, отворена към предстоящите контакти нагласа и очертана еволюционна (като история, традиции, дух, манталитет) близост разполага с доста по-значими шансове да запази своята културно-историческа идентичност при непротиворечивост на функционирането си като част от цялото.
          Ако трябва да илюстрираме процесите на първите две равнища, на пристъпващия прага на затвора неволен извършител на изпадащо вън от смисъла и логиката на целия му живот престъпление му предстои да бъде асимилиран и “претопен” от бандитската общност. От своя страна, рецидивистът не само бива безпроблемно интегриран от криминогенния контингент, но и често оказва променящо (негативно, разбира се) влияние върху неговите вътрешни норми.
          Далеч от всякакви смешни асоциации, турският етнос в България е отдавна интегриран, докато цивилизационният провал с циганите е лесно обясним. За съжаление, хората и институциите, от които зависят нещата, категорично отказват да проумеят, че пълноценното адаптиране на досега обитаващия свой свят етнос към българската нация не би могло да протече по друг начин освен като асимилация – пълно подчинение на законите и нормите на приемащата общност. Нежелана алтернатива, за съжаление, е изолацията в резервати (великата американска демокрация отдавна ни го е демонстрирала с индианските резервати, където подчинението на федералните закони не пречи на запазването и дори обогатяването на част от цивилизационно приемливата етно-културна специфика).
          Оттук нататък, след важния методологически увод, можем дълго да разсъждаваме – във връзка с протичащата асимилираща интеграция или интегрираща асимилация на България (със все по-ясно очертаващата се впрочем алтернатива „изолация” поради всеобхватната невъзможност или по-скоро нежелание за справяне със всеобхватната корупция) - както за имунната издръжливост, психологическите нагласи и сходствата и различията между източно- и западноевропейските еволюционни парадигми, така и за запазването точно на каква културна самобитност става дума.
          Шаячната специфика (бит, облекло, песни, танци) и без това отдавна е инвентаризирана из музеи, читалищни сцени, фолклорни предавания, медийни хореографии. Пазителите на духа, езика, вярата и останалите абстрактни стойности са както винаги в низвергнатите прослойки, но и както винаги ще си свършат работата. Манталитетът ни е без съмнение чужд на евроатлантическата предприемчивост, прагматизъм, служебна студенина – постепенната му трансформация е неизбежна, но все пак в определени граници. Защото именно поради хибридния тип цивилизация, в чиито граници сме се развивали досега, ние, българите, технологически принадлежим на Запада, психологически – на Изтока. Всякакъв опит за противопоставянето или, не дай си, Боже, за разкъсването на двете социални доминанти ще доведе закономерно до национална квазишизофрения. Което би било фатално, още повече насложено върху причинения от радикалния преход национален стрес.
          Опитвам се да бъда реалист, а изводите звучат песимистично. Не мога да направя нищо по въпроса. Особено като имам пред вид стария синдром на “криворазбраната цивилизация”, както и вековните обичаи на безкритично преклонение пред всичко чуждо (докато всичкото българско и родно бива любено единствено на хартия). Конкретната проява на глобализацията очевидно ни застига в момент на “паднал духовен гард”, на отслабена културна конкурентоспособност.
          Но пък в интерес на истината сме се справяли и с по-тежки исторически ситуации.
 
П О Т О М С Т В О       З А       П Р А Х О С В А Н Е
 
          Преди няколко години две деца от старозагорското село Самуилово бяха поредните жертви на царуващия в родината криворазбран демографски либерализъм, както и на неразбираемото законодателно и институционално безхаберие.
          Шестмесечната Неда бе отнесена в областния спешен център с белодробен оток и хипотермия (телесната й температура била паднала на 30ºС). След няколко часа е починала. Тригодишната й тежко премръзнала сестричка е оцеляла само временно. Заведено било, разбира се, следствено дело за причиняване на смърт по непредпазливост. Само че разполагащите с нормална телесна температура “родители”, които трябвало да бъдат съдени за жестоко отношение към собствените деца, били изчезнали яко дим и никой не знаел къде се намират.
          Трагедията впрочем била предизвестена. Циганското “семейство” живеело в изоставена полусрутена къща без прозорци и врати, без основни мебели. Дечицата спели на пода и се завивали с вестници. Кметът осигурил работа на мъжа във фермата, но тя му се сторила прекалено тежка и ниско платена, та напуснал. Неведоми останали сетнешните му източници на прехрана.
          Доколкото ми е известно, в Съединените щати съдът санкционира всяка (дори и най-дребната) проява на нехуманно отношение на бащите и майките към техните деца. Наскоро българският парламент май намери пролука в графика на евростремителните си ангажименти и опита да осигури успешната социализация на младите хора, като определи законодателно правата и задълженията не само на семейството и училището, но и на всички останали обществени фактори.
          Това обаче би облекчило единствено процесите на терапията. И то при условие, че практическото отношение към съществуващите закони се издигне над традиционно негативното балканско-андрешковско равнище.
          Нерешени ще останат проблемите на профилактиката.
          Модерното човешко общество не би трябвало да абдикира от перманентните грижи за отглежданото при липсата на нормални и дори на елементарни условия за съществуване подрастващо поколение. Но това съвсем не е достатъчно. Модерното човешко общество не би трябвало да позволява създаването на потомство в случаите, когато трагичните перспективи пред всяко новородено дете са предварително добре известни, когато условията за неговото отглеждане, възпитание, образование са безспорно мизерни не само като настояще, но и като сравнително обозримо бъдеще, когато над него на практика тегне криминогенно предопределение.
          Не би ли било целесъобразно въвеждането на специфичен “имуществено-образователен” ценз за мераклиите да увеличават броя на българските граждани? Или процесите на буйна раждаемост да бъдат контролирани по някакъв друг - демократичен, цивилизован, но и достатъчно безкомпромисен начин?
          Строгият контрол над раждаемостта не е световен прецедент. Нищо нехуманно, нищо сегрегационно, нищо расистко няма в него. Напротив – нехуманно, нечовешко, престъпно би било да позволим появата на бял свят на осъдени нещастници; нехуманно, нечовешко, престъпно би било да наблюдаваме безчувствено дечицата, принуждавани от жестокия живот (осигурен им от техните безотговорни “родители”) да ходят в дрипи, да се завиват нощем с вестници, да тънат в ужасяваща безграмотност, да гладуват, да просят и крадат, да проституират, да насилват и бъдат насилвани, да убиват и бъдат убивани.
          В природата съществуват две основни стратегии за преживяване и продължаване на рода – “r” и “K”. Стратегията “r” (характерна за низшите животински видове) се характеризира с произвеждането на многобройно потомство с минимална или никаква енергия за отглеждане на всеки екземпляр от това потомство. Женският крокодил, примерно, снася около 3 000 яйца през живота си, но от всичките 3 000 излюпени малки само две доживяват до зряла възраст. Родът продължава да съществува, доколкото от екземплярите на „индустриално произвежданото” потомство очевидно има достатъчно както за загиване, така и за оцеляване.
          Стратегията “K” (прилагана на по-горните таксономични “етажи”) се характеризира с произвеждането на малобройно потомство с обратно пропорционално увеличаващ се разход на енергия за запазването и отглеждането на всеки екземпляр от потомството. Малко екземпляри, но значително по-ценни за оцеляването на вида, следователно със специални грижи до израстването на всяко от тях. Приматите оцеляват благодарение на стратегията “K”. Homo sapiens – също.
          По-малкият брой на принципиално асоциалните “r”-индивиди в една общност е точен индикатор на нейната цивилизованост, на по-високата степен на очовечаването й.
          И нека правозащитниците поне за миг замълчат! Виновно.
          Защото тук не става дума за ограничаване на етнически или изобщо граждански права. Тук става дума за нещо наистина съдбовно - какво ще е отечеството ни през ХХІ век – “r”-котило или “K”- общество!
 
С И Н Д Р О М       Н А       Р О Д И Т Е Л С К А       Н Е Д О С Т А Т Ъ Ч Н О С Т
 
          Наскоро ожалихме поредните жертви на родителско насилие. В болница бе прието пребито от майка си двегодишно момченце - със синини, открити рани, счупен крак. Там лежи - с подобни “педагогически” белези – и осеммесечното му сестриче.
          Възмутени сме. За кой ли път, впрочем. Предишната зима старозагорско село погреба две безгрижно зарязани от родителите си и измръзнали до смърт дечица. Сексуалните гаври и физическите посегателства на “бащи” и “майки” спрямо синове и дъщери се превръщат в мила семейна традиция. Процъфтява детското насилие. Бой и гаври в училищата. Нараства детската престъпност. Малолетна гвардия краде и проси по улиците. Годишно у нас се самоубиват 50 деца. Детската проституция и детската порнография са вече досадно всекидневие.
          Всичко това говори за фатални недостатъци в процеса на очовечаването на условията за съществуване. От една страна, училището е почти абдикирало от своите възпитателни функции (и учителите, естествено, са редовни жертви на ученическо насилие). Другите обществени институции също носят вина (да не забравяме и причинените от радикалните промени деформации!). Доминираща роля в изграждането на личността обаче има семейството. А тук прозират именно трагичните симптоми на придобита или вродена родителска недостатъчност.
          За да не предизвиквам етноориентирани асоциации (макар да е невъзможно да се премълчи епидемичния характер на подобни произшествия именно в ромската, тоест в циганската общност), ще потърся необходимите аргументи и илюстрации в извършеното от университетски психолози проучване на реакцията на жителите на Силистра (при голямото земетресение във Вранча през 1977 год.), според което 75 на сто от напускащите домовете си семейни хора прегръщали и спасявали децата си. Детето е върховната им ценност – първото, за което са се сещали, първото, което са грабвали и отнасяли в бягството си навън. Оптимистично.
          И никой не погледна в подриващата всеки оптимизъм съседна графа. Май подобна графа изобщо липсваше, доколкото си спомням. Никой не се разтревожи от обстоятелството, че останалите 25 на сто от странно с какви мотиви “снабдилите” се с потомство „човешки” екземпляри изоставяли децата си между опасно скърцащите стени на жилищата и изскачали на улицата, награбили документи, спестовни книжки, телевизори, транзистори, дрехи, бижута. Никой не анализира притеснителния, по-скоро отвратителния факт, че една четвърт от „родителите” в този български град са лишени от каквито и да било родителски инстинкти, впрочем - и от основни човешки ценности, от елементарен човешки морал.
          Трябва да си признаем неприятната истина, че не всеки мъж, способен да създаде потомство, е годен да бъде баща, и не от всяка жена, способна да износи и да роди това потомство, става майка. Раждането е само органичното начало на дълга, сложна и социално дефинирана биография.
          Близо съм до идеята за въвеждането на лицензионна процедура и връчване на “разрешително” за създаване на потомство само на онези, които докажат качествата си на бъдещи родители. С други думи родители би трябвало да стават само хора, които биха имали желанието и биха разполагали с възможностите да облекат и обуят своето дете, да го стоплят и нахранят, да му дадат образование и морални стандарти, да насочат и облекчат социализацията му.
          Не се притеснявам от обвинения в неомалтусианство, евгеника и прочие тъпотии. Професионален идеолог съм и лесно бих се справил с идеологически фалшификации. Притеснява ме по-скоро обстоятелството, че все още не съм наясно нито с критериите, нито с начините на идентификация и прилагане, нито със структурата и правомощията на евентуално идентифициращите и прилагащите ги институции.
          Възрастовият ценз, примерно, е задължителен. Психотестовете – също. Съмнения в обективната стойност на евентуален имуществен и евентуален образователен ценз поражда ретроспективният поглед към живота на нашите бедни и неуки, но почтени и природно интелигентни деди и прадеди, които са късали залъка от устата си, за да нахранят и изучат децата си, за да им осигурят социална перспектива.
          Лицензионният режим за родители така или иначе е въпрос на бъдещето. Можем във всеки случай поне да започнем да обсъждаме сериозно и отговорно проблемите.
          Стотици държавни, обществени и държавно-обществени, религиозни, граждански и какви ли не институции, центрове и фондации се грижат за децата, организират семинари и дискусии, поемат законодателни инициативи, спасяват ги от глад, студ, насилие, експлоатация. Огромен потенциал с недостатъчно висок коефициент на полезно действие на фона на нищожните усилия за превантивно неутрализиране на очакваното, за предотвратяване на предопределеното.
          По-ефективно би било да пренасочим голяма част от обществената енергия от борбата със следствието към ликвидирането на причината, от терапията към превенцията. По-разумно би било да обмислим как изобщо да не допускаме появата на бял свят на “планирани” нещастници, обречени клиенти на ранната смърт, парчета прясна плът за педофилите, недозрели престъпници.
          Това е реалният хуманизъм. Това е реалната човещина.
 
Р А З Р О В И Ш       Л И       Г О
 
          Скандали с антихуманен заряд взривяват България.
          Вчера бе Могилино. Днес е Трън. Утре може да бъде всеки от стотиците домове, в които расте и съзрява близо 10 процента от следващото поколение на нацията.
          Става дума за поколението нещастници. Част от тях – белязани от дамгата на патологията. Другите – с генетично предразположение към, но със социално обусловено отклоняване от нормата. Без родителска ласка. В мизерия и недоимък. Разпилени из джунглата на жестокостта и насилието. Веднъж в годината ощастливявани с плюшени слончета и канелени вафли в хода на нечия политическа кампания.
          Медиите раздъвкаха проблема отгоре до долу и отдолу догоре. Анализаторите отбелязаха (с пълно право) безхаберието на държавните институции. Самите държавни институции потвърдиха безхаберието си, прехвърляйки вината за скандала върху злонамерените “сценарии” на недобронамерените европейски чиновници.
          И никой не пожела да се зарови до зловонното дъно. Може би защото “разровиш ли го, ще мирише”, както е предупредил огняроинтелигентът. А може би защото там дебнат финансираните отвън бдителни правозащитници.
          Огромното мнозинство от тези нещастни същества е от циганския джинс. Пардон, ромския. Сякаш има някакво значение как ще ги наричаме.
          И защо се страхуваме да си го кажем в очите – етносите са тежък проблем за и без това обременената от маса проблеми държава. И този проблем ще става все по-остър, все по-опасен, все по-трагичен. Отчасти поради склонността на всички проблеми да се самозахранват и самонарастват, но в много по-голяма степен поради нежеланието на управляващите да ги решат, поне да започнат решаването им, в краен случай поне да започнат сериозното и задълбоченото им обсъждане.
          Да поговорим, например, за явлението, дефинирано от мен като “етно-корупция”. Българите във всички смесени райони пъшкат и псуват, на властниците това не им прави впечатление. Може и да им прави, но не смеят да си го признаят, камо ли да предприемат нещо за озаптяване на разпасалите се башибозуци. Коалиционен партньор коалиционному партньору око не вади. Пък и “опасно” за етническия мир! Ако посегнем на безнаказания рахат на някои корумпирани ДПС-началници, българските турци ще вземат да се разбунтуват и хайде “Косово” в български аранжимент! Това справедливо наказание на престъпниците, това равенство пред законите, това задължителни правила и принципи на демократичните общества, това механизми на пазарното стопанство – пълна илюзия и цветна виртуална действителност.
          Всъщност, ако става дума, и другият коалиционен партньор е също прононсиран хайдук – “монархизирал” си е народна собственост за 200 милиона долара. Но квотната формула “8 – 5 – 3” фактически прикрива много по-важното вътрешнокоалиционно разпределение: за Станишев – власт, за Доган и Кобурга – кяр и берекет.
          Освен етно-корупция, имаме си и етно-престъпност. Колкото и яростно да отричат задгранично поръчковите абстрактни хуманисти, фактите са безпощадни - за циганския етнос престъпността е преобладаващ поминък, а етно-(у)родителството – особена форма на съществуване на семейно-клановите общности. Защото неговите волно безотговорни представители се размножават с бесните темпове на недоизградили надстройката на извънполовите удоволствия чеда на натурата.
          Тънка и деликатна е границата между човешкото размножаване и животинското разплождане. Съзнателният, мислещият човек (Хомо сапиенс, нали!) разсъждава върху всички основни параметри на своето битие; анализира своя финансово-имуществен потенциал; прогнозира очертаните тенденции в динамиката му; планира придобиването на жилище, сключването на брак, създаването на потомство и т. н. върху базата на съответните анализи и прогнози.
          При циганите няма нищо подобно. За тях сексът като че ли няма никаква социална функция; той просто е радост за очите и ръцете, а сгъстяването на щъпукащите наоколо човечета е природно явление (природно бедствие в интерпретациите на образователно-възпитателните им традиции). По една от националните телевизии представителка на въпросния етнос заяви откровено: “Аз ще ги раждам, а държавата ще ми ги гледа!” (“А после БиБиСи ще прави филм за тях и ще унижава България!” - забрави да допълни коментаторът). Друга се оправдаваше раздразнено: “Какво да ги правя, като нямам пари!” И не се намери почтен български гражданин (или даже загрижена държавна институция) да се изправи пред нея и да й каже: “Ами като нямате пари, няма да ги раждате, скъпа ни ромска госпожо!”
          Вече съм защитавал идеята за лицензиране на родителите. Дори да изглежда крайна, тя е добра основа поне за бъдеща дискусия. Лицензионните режими по принцип работят ефективно в много области на човешката активност. Най-важната измежду тях – създаването и израстването на човека – е оставена на самотек (изключвам политиките на ограничаване на раждаемостта в някои пренаселени държави). Всеки може да създаде потомство. Но не всеки може да бъде добър родител.
          “Лицензът” трябва да гарантира, че новороденият български гражданин ще бъде обут, облечен, нахранен, отгледан в човешки условия, възпитан, образован, подкрепян и стимулиран в процеса на неговата социализация. Трябва респективно да бъде криминализирано безотговорното раждане на съдбовно онеправдани същества, захвърляни в калта или изоставяни в социалните институции.
          Вместо със страха и незаинтересоваността си да предопределяме бъдещото неконтролируемо нарастване на броя на нещастните дечица, не е ли по-добре, не е ли по-хуманно да предотвратим по принцип създаването им. Диагностиката и терапията на болестта са безспорно важни (и държавата не бива да абдикира от съответните задължения), но не е ли още по-важна превенцията!
 
Е Д Н А       Д Ъ Р Ж А В А       -
Е Д Н А       Ц И В И Л И З А Ц И Я
 
          Нито един проблем не изчезва, ако откажем да осъзнаем съществуването му, ако се правим, че не съществува, ако свържем усилията по преодоляването му с конкретни политически ползи и вреди, ако обръщаме поглед към него единствено в условията на предизборни кампании. Каквито са досегашните „активи” на нашите управляващи през целия период на прехода (пък и преди това).
          И още нещо. Задълбоченото опознаване и разбиране на всеки проблем почти винаги зависи от начина (съдържателната дълбочина) на поставянето му, адекватният анализ – от точното му формулиране.
          Нека си го кажем – откровено и отговорно - циганите са проблем за България. Остър, болезнен, тежък проблем. И за Европа впрочем са проблем. Апелиращите към толерантност и строго спазване на правата на малцинствата европейски „хуманисти” бързо забравиха собствените си „човеколюбиви” апели при непосредствения сблъсък на правоохранителните им органи с „правотърсещите” гурбетчии (последен пример – свирепите реакции на властите в Холандия и Италия към заливащите ги румънски и български мургави емигранти).
          Не е трудно да се разкъса завесата на медийната некомпетентност и управленската безотговорност, за да се изправим пред безпристрастната фактология. Реалното положение на нещата не е известно единствено на силуетите зад тъмните стъкла на хлъзгащите се по жълтите павета лимузини. Или им е много добре известно, но не им е изгодно да признаят, че им е много добре известно, а най-малкото пък – да вземат някакви мерки за оправянето му.
          Българският етнос е вдигнал ръце от осигуряващата поминъка на мургавите им съграждани битова престъпност. Организирани банди цигани облитат като облаци марокански скакалци лозята и овощните градини; влачат към пунктовете за вторични суровини стари и нови железа, кабели и релси; обират до шушка постройките във вилните зони; бракониерстват по горите и водоемите. Хората са пропищели до небесата. Но в България „Vox populi – vox Dei” („Глас народен – глас Божи”) е невалидно внушение. В България „Глас народен – глас в пустиня”.
          В масовия случай престъпниците остават безнаказани Властите свенливо отвръщат поглед. Полицията бездейства. Съвестно изпълняващите задълженията си горски биват малтретирани или дори убивани от бракониерстващите цигани. Никой не желае да си разваля рахата, като се опита да развали рахата на циганите. Ако изобщо полицейски патрул се осмели да влезе в циганската махала при преследване на заподозрян, очаква го брутално контранападение на разярени цигански тълпи, бранещи своята „автономия” от вмешателството на „нелегитимните” (неразполагащите с никакви правомощия на „тяхната” територия) българи.
          Това малцинство се ползва с необичайни привилегии. Циганите се подчиняват на своята власт и своята съдебна система (кокорбашии и мешерета), въртят алъш-вериш с малолетни невести (напоследък ги пазаруват и на лизинг) или просто ги забременяват извънбрачно (естествено, никой досега не е наказан за фактическите изнасилвания), крадат и покрай другото убиват пречещите им да крадат, просят, тероризират немургавите си съседи, бият, убиват.
          Необръщащите сериозно внимание на този проблем управляващи фактически си играят с огъня. Когато държавата абдикира от функциите си да опазва реда и законността, тези функции биват спонтанно поемани от самоволно въздаващи „правосъдие” отделни граждани или от паравоенни образувания (като „Националната гвардия” на Боян Расате, формираните из селата доброволни отради за защита на реколтата и др.). В отношенията между етносите се трупа омраза, злоба, раздават се призиви за отмъщения и изпълнения на „присъди”. Конфликтите съвсем естествено се изострят. Мостовете за възможно бъдещо разбирателство рухват. Нажежената социална атмосфера бива периодично „охлаждана” чрез побоища и убийства.
          Зловредна роля играят т. нар. правозащитни организации. Прилагането на закона с еднаква сила и строгост спрямо всички обитаващи територията ни етноси за тях е неприемливо и почти расистко действие. Доколкото за да заслужат средствата, изсмуквани от подозрителни „хуманитарни” западни фондации (т. е. да изкарат и те някой лев, за да изхранят своите семейства!), те трябва да отчетат активна дейност, дотолкова икономическите им интереси налагат: първо, ако няма проблем с правата на малцинствата, да го създадат (да го измислят, с други думи); и второ, ако наистина има проблем, да го изострят (а не да го решат!).
          Опитите голяма част от всекидневната криминална активност на циганите да бъде декриминализирана и да бъде представена едва ли не с мисионерско умиление като впечатляваща етно-културна специфика, заслужаваща да бъде запазена и обогатявана ритуална орнаменталистика, магически отблясък от древна мъдрост (или да бъде интерпретирана направо с демократичен телешки възторг като незамърсена от алчността и разврата на модерната цивилизация територия на свободата, свободната воля, свободната естественост) са малко смешни и много опасни. Не знам как биха се чувствали защитниците на „етническото разнообразие”, ако им се наложи да защитават етно-културните права и ритуалните практики на евентуално заселили се в България канибалски племена.
          Eдновременно като следствие от фактическата им “изолация” и като нейна причина трябва да отчитаме обстоятелството, че този етнос си е оградил държава в държавата, цопнал е в уюта на цивилизация в цивилизацията. При него българските закони не важат; задължителните норми на европейската култура не съществуват.
          Отказът от правосъдие (маскиран зад празните дрънканици за нарушените права на малцинствата и за расовата сегрегация), безсилието или нежеланието на полицията да се справи с безбройните всекидневни кражби, безразлично наблюдаваната търговия с човеци, безнаказаното изнасилване на малолетни момичета (макар и от малолетни „оплождащи” насилници от същия етнос), раждането на деца от деца, попълващите мизерните детски домове и криминалните контингенти обилни „реколти” нещастно циганско поколение, армиите просяци и джебчии са позор за съвременната демокрация, позор за мекотелите управници на родината.
 
К Ъ М       Р Е Ш А В А Н Е       Н А       П Р О Б Л Е М А
 
          Ясно е, че проблемът трябва да бъде обсъждан и анализиран от специално изграден (предварително имунизиран срещу голо политиканстване и кух национализъм) обществен съвет от експерти и представители на малцинствата. Избистрената в хода на дискусиите концепция трябва да бъде операционализирана като дългосрочна програма и да се превърне в основа за една последователна и обмислена държавна политика.
          Не че изобщо нищо не е правено в тази насока досега. Но и тук, както в много области на „демократизираната” социална активност, властват парадоксите. Получава се така, че тези, които желаят или им е наредено и платено да обсъждат проблема, не желаят или не могат (от „правозащитни” предразсъдъци и по някои други причини) да го поставят обективно и точно. От друга страна, тези, които желаят да поставят проблема обективно и точно (стигайки дори до нежелани фундаменталистки крайности), не желаят или не могат да го обсъждат. Просто трябва най-накрая да бъде прекрачена стесняващата „протоколна” рамка на новата посттоталитарна номенклатура (кадърните за всичко некадърници) и да бъдат потърсени други хора.
          Кампанийната програма от недостатъчно обмислени и финансово неосигурени мероприятия под смешното мото „Декада на ромското включване” едва ли ще оправи съществено положението. Нищо чудно, както сме я подкарали, да обявим после „Столетие на ромското привличане”, нататък и „Хилядолетие на ромското всмукване”. Все тая. Времето е пред нас.
          А няма да се оправи съществено, докато не разберем, че тук става дума не толкова за териториален конфликт между два етноса, колкото за тотален сблъсък между две цивилизации. Историческата специфика на типа цивилизация, чиито представители са днес циганите, може много да помогне ако не за оправдание, поне за обяснение на тяхното поведение, на техните житейски норми.
          Циганите са по принцип чергари с понякога наложена от обстоятелствата в съвременния свят, но временна (с някои изключения сред „модернизирания” елит) уседналост. Живот на колела. Каруци, коне, шатри, поминък, основан главно на занаяти с мобилен инструментариум. Възпяващ волната, неподчиняваща се на външно диктуваните норми  душа песенен и танцов фолклор.
          Особено важно е да се знае, че при номадския тип цивилизация (свързана главно с развитието на животновъдството) не съществува понятието за собственост. Всички владеят и използват всичко (естествено, според мястото в социалната йерархия), включително и всичко онова, покрай което преминават в своя безкраен поход мигриращите общности.
          Появата и онтологичното уплътняване на понятието за собственост са свързани с уседналия тип цивилизация (в която растениевъдството се утвърждава като основен поминък). Там вече биват забити по краищата на оградения парцел първите колчета. Там е произнесено „заклинанието”, положило „законодателните” основи на модерната цивилизация: „Това е мое!”
          Възможно е циганите не винаги да осъзнават ясно неприкосновеността на чуждата собственост За този етнос вероятно „генетичното” вграждане на идеята за нечия собственост, на разбирането на границата между „мое” и „немое” до подсъзнателните мозъчни пластове (процес, отнел векове при преминалите към следващия цивилизационен цикъл нации) тепърва предстои.
          Така или иначе сме изправени пред три варианта за нормализиране и успокояване на съжителството:
          - първи вариант: интеграция – единствено рекламиран и теоретично разработван досега, заложен като псевдоконцепция в оперативните правителствени програми за работа с малцинствата, но, според мен, практически невъзможен (поради многото противопоказни една на друга характеристики);
          - втори вариант: изолация – резултатен при редуцирането на преките конфликти, но неприемлив (спрямо парадигмите на модерната култура);
          - трети вариант: асимилация (в една държава няма място за две цивилизации) – оптимално адекватен, макар труден и продължителен.
 
          P. S.
 
          Единственото оправдание (по-точно смекчаващо вината обстоятелство) за етно-престъпността и етно-(у)родителството е реалната обща хайдутизация на България, цялостната корупционно-криминална атмосфера в държавата, заплесенилите всички етажи и кюшета на властта дейностна безнаказаност и духовен разврат.
          А фрагментарно решаване на проблемите е фактически невъзможно. На мрачен фон светли детайли има само в приказките и при сюрреалистите.
          За да пресечем със здрава законова ръка безнаказаните мераци на крадливите цигани и да възстановим справедливостта на всекидневно битово равнище, трябва да ликвидираме политическата протекция на видни държавници над техните съветници, приятели, спонсори и дружки по чашка - крадци на стотици милиони от държавната и европейската хазна, и да ги вкараме в затвора – и едните, и другите, и третите. И корумпираните представители на смехотворната съдебна власт. И купените вестители на манипулациите и лъжите от четвъртата власт. Всички.
 
          P. P. S.
 
          Не засягам по-подробно другата страна на проблема, доколкото нещата там се разбират от само себе си. Асимилацията задължително трябва да бъде подкрепяна от разумно разчетена и бюджетно осигурена силна социална политика. Разбира се, че трябва да направим всичко възможно, за да подобрим (да очовечим) условията за съществуването на циганите, да им осигурим образование, здравно обслужване, културно израстване, стабилен поминък, задоволителен жизнен стандарт. Тук държавата наистина е в дълг към този етнос.

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.