Константин Дончев

Далеч от боговете

Далеч от боговете

РЯПАТА

— Мили деца — започна госпожа Македонска своето слово с треперящ от вълнение глас, — трябва да ви съобщя моята тревога и тази на училищното настоятелство. В нашата градска болница са пристигнали на лечение тежко ранени германски офицери, които са се сражавали на Източния фронт. Ние решихме да помогнем за тяхното оздравяване, като им занесем храна, силна и вкусна храна. Ето защо аз ви моля от мое име и от името на училищното настоятелство да съобщите на вашите майки, да приготвят, коя какво намери за добре като за болен човек, който има нужда от силна храна. Спомнете си, мили деца, когато вие сте били болни, как са ви канили с най-вкусни неща, за да оздравеете по-бързо. Нека така да изненадаме с домашна трапеза и ранените германски офицери.

Когато свърши словото си, за да му предаде по-голяма важност и значимост, госпожа Македонска избърса без нужда едното, сетне другото си око, наведе глава и излезе от класната стая.


Обичайният шум след излизането на учителката този път не настъпи. Децата се изнизаха мълчаливо. Аз реших да се отбия при бай Ламбо, училищния прислужник, стар приятел на баща ми и да се посъветвам с него за заръката на госпожа Македонска. Вратата беше полуотворена. Виждаше се превитият гръб на стареца над кофа кюмюр. Грееше ръцете си на зачервената печка и си мислеше кой ли знае за какво. Казах му за заръката на Македонска, а той присви очи, погледна ме, преценявайки нещо, и каза с възмущение.


– Лъже! Банкет ще правят. Младите даскалички ще се срещат с германски офицерчета. Ще ги гощават с храната на сиромашта. Чух ги вчера още, като си говореха за това и крояха планове как да ги прикоткат в училището.


– Знам ли... — рекох със свито сърце. — Какво да правя? Ако не донеса нещо, ще ме изгони. Ти знаеш, заради тати, дето е в затвора...


Бай Ламбо замълча, помисли нещо и добави.


– Така е, всички знаят, че е политически. Донес нещо, кво да е там. Колкото да не е без хич, да не те вземат на око.


Той се изправи, кофата с кюмюр увисна в ръката му и я понесе по дългия училищен коридор.


Вечерта, когато мама се прибра, казах й туй, дето госпожа Македонска ни заръча, а също така и за разговора ми с бай Ламбо. Мама не се учуди. Напоследък тя вече на нищо не се учудваше. Само каза:


– Как не ги е срам...


Сутринта тя рано замина в консервната фабрика. Отскоро работеше там. Изведнъж се видях сам, толкова сам, защото братчето ми беше малко и с нищо не можеше да ми помогне. Сетих се, когато прибраха тати в затвора, как мама през сълзи ми каза. „Ти ще ми помагаш, мама, и няма да се оставим да ни унизяват богаташите. Нищо, че сме бедни, все ще доживеем някак. Ти си ми сега другарче в живота, ти си най-големият от мъжете.“


Седнах на миндера и започнах да мисля, какво да занеса на даскаличките, за да се гощават с германските офицерчета. Прегледах всичките ни запаси. Заврях се под миндера, сетне в долапа, накрая надникнах по кошниците в килера и нищо... Всичко беше се свършило, риба, орехи... На двора в снега имаше няколко стръка праз, забодени през есента. Кокошката беше ги окълвала. Върнах се отново в килера и вирнах глава към една кошница, която мама сваляше само когато някой в къщи се разболее и челото му гори в огън. Там имаше сушени джанки. От тях тя правеше ошаф. Беше вкусен, нищо, че нямаше захар. Преглътнах. Върнах се отново на миндера. И все пак какво да занеса? Друг може нищо да не занесе, но аз... Тя само това и чака, да се заяде с мен заради тати и да ме изгони от училище. А изгонят ли ме от това училище, вече в никое няма да ме приемат да уча. Заврях се отново под кревата. Дълго тършувах, обирайки с главата си паяджините. Най-сетне в една пробита тенджера открих някаква продълговата, опашата, черна ряпа. Тя имаше много дълъг корен и досущ приличаше на плъх. Откога ли стои тука тази ряпа?! Сигурно мама не знаеше за нея, иначе би я настъргала с рендето. Това ще е работа на братчето ми. То имаше адет да завира по тенджерите, каквото му падне.


Взех ряпата и дълго я прехвърлях от ръка в ръка. Сетне започнах да я увивам в стари вестници. Увивах, увивах, докато се изду ей-такъв пакет, голям като футболна топка. Препасах я на кръст с черен конец от макара и я натиках в ученическата си торбичка.


Бай Ламбо вече биеше звънеца. Като ме видя, той се усмихна. Белите му едри зъби, сякаш станаха още по-редки.


– Как е, носиш ли? — попита ме.


– Нося...


Разсилният поклати одобрително глава.


– Колко да не те заяждат — рече той, — че малко са другите главоболия на майка ти.


Влязохме в клас. Госпожа Македонска днес беше в черно костюмче и черна капела с воалена панделка. Тя поздрави с кимане на глава и седна на стола до катедрата. Погледът й се плъзна по кошниците и вързопите, които децата носеха и бяха оставили до самите чинове на пода.


– Е, деца? Както виждам вие добре сте се подготвили. Хайде сега да започнем по азбучен ред. Ангелина доктор Трифонова.


Едно момиченце със сини панделки, закачени с кончета на тъмни косици, премина между чиновете и едва повдигна някаква препълнена с лакомства кошница. Госпожа Македонска помогна на момиченцето да постави кошницата върху голямата маса. Сетне тя разви вестника. Сухият й мъхест нос сякаш докосна онова, което съдържаше кошницата, и очите й се изпълниха с блаженство.


– Добре, много добре! — усмихна се тя и щипна бузката на детето.


Така, едно по едно, децата за кратко време отрупаха масата.


– Илко Иванов! — чух името си.


Трепнах. Взех моето вързопче и се запътих към масата. Приближих се с плахи несигурни стъпки. Треперех от страх и вълнение. Сякаш не носех в ръцете си ряпа, ами граната, с която щях да взривя банкетната зала на германските офицери и техните госпожички. Застанах до масата и несръчно, със затаен дъх оставих пакета в една празнина между другите вързопи. Тръгнах обратно към чина, но госпожа Македонска извика след мене.


– Върни се!


Гласът й беше точен и рязък като изстрел. Той ме улучи още преди да успея да се докосна до чина. Върнах се и застанах пред сухата и дълга като върлина госпожа.


– Развържи това тук! — заповяда ми тя.


„Това тук!“ — беше моето вързопче, което тя гледаше с подозрение.


Започнах да разгъвам вестниците. Децата от любопитство почти бяха станали на крака. Когато падна и последната обвивка и върху масата се образува камара от нагънати вестници, в стаята избухна дружният смях на децата. Сърцето ми обаче остана все така свито. Заразен от детския смях, не по мое желание устните ми напираха да се усмихнат.


– А?! Какво е това черното? — озадачена извика госпожа Македонска.


– Ряпа... — рекох.


Децата седнаха по местата си и в класната стая стана толкова тихо, че ясно чувах бученето на кръвта в ушите си. Главата ми сякаш започна да се замайва. Изведнъж видях как очите на госпожа Македонска се облещиха. Задавена от гняв, почти заеквайки, тя се приближи към мен, хвана ряпата за опашката, замахна с нея и ме удари по главата. Опашката се изхлузи от ръката й. Ряпата отхвръкна и се затъркаля по дъсчения под из краката на децата.


– Безсрамник! — закрещя с бясна ярост госпожата. — Така ли съм те учила? Да се подиграваш с немските офицери, да излагаш честта на училището...


Крещеше срещу мене госпожа Македонска, затрупваше ме с грозни и обидни думи, които подхождаха за възрастен човек, извършил някаква голяма злина. Гледах я онемял и се чудех какво толкова съм сторил? Тя беше така близко до мен, че виждах по носа и брадата й настръхналите черни косъмчета, как се поклащаха от трептенето на звуците й.


Когато най-после се умори, запъхтяна тя извика:


– На колене! На колене! Бързо до дъската в ъгъла, да не те виждат очите ми.


Застанах с лице към стената. След това госпожата продължи да събира от децата пакетите, а мене бързо ме забравиха, все едно че бях умрял и вече ме нямаше на този свят.


По едно време чух детско хлипане. Глас на момиченце през сълзи каза:


– Това е от мен, а това е от Илко, госпожо.


Извих глава, Ленка! Русичко дребно момиченце, сестричка на бате Жоро. Тя играеше в нашата махала заедно с батко си и бяхме станали добри приятели. Момиченцето заплака още по-неудържимо, оставяйки двата пакета върху отрупаната маса.


– Ти пък що ревеш? — надигна се от стола си недоумяваща госпожа Македонска.


С това тя сякаш й каза, зареви още повече и Ленка зарева наистина с глас. Децата се разстроиха и в стаята настъпи тревожно мълчание. Когато детето се успокои, то каза:


– Вие, госпожо, ако знаете, колко са бедни Илкови... Ако идете в тях да видите само...


И като триеше с юмручета сълзите си, детето се върна на мястото си и захлупи главица върху чина. Малкото му телце дълго потрепваше, докато постепенно се успокои.


– Стани! — заповяда ми госпожа Македонска. — Отивай си и повече кракът ти да не стъпва в това училище.


Сред децата настъпи смущение. Те зажужаха като пчели. Някое момче извика високо.


– Но защо, госпожо? Какво е виновен Илко, че са бедни?


Отговор не получи. Наведох се под чина, взех си ряпата и тръгнах към вратата. Не знаех какво да правя. Училищният двор пустееше. Дългите пързалки, дето така старателно бяхме излъскали с галошките си, постепенно се скриваха под безшумния летеж на снежинките. Изгонен, унизен и толкова самотен, си тръгнах към дома. Колко ли съм вървял, не помня, когато неочаквано усетих Ленка до мен. Тя беше ме настигнала. В очите й имаше толкова много добрина. Не знаех как да й благодаря. Тя вървеше успоредно с мен и ме докосваше от време на време с рамото си.

Бели снежинки посипваха русите й косици. По миглите Ѝ пърхаха бели пеперуди... Дълго вървяхме в една посока. Мълчаха улиците, мълчаха хората... а на нас ни се струваше, че те не мълчат... те сякаш мислеха за нещо, което ние не можехме да разберем.

На ъгъла на нашата улица, където трябваше да се разделим, Ленка се приближи до мен, докосна ме с ръка и ми каза:


— Забрави го...


Не виждах очите й, не чувах гласа й. Притисках до гърдите си ряпата и през сълзите, които заливаха очите ми, тя ми се виждаше едно малко, опашато, беззащитно животинче, което днес беше толкова оскърбено заради мене...


Ленка погали ряпата, а сетне стисна ръката ми. По розовите й устни премина като топъл полъх тъжната й, но пълна с мили надежди усмивка.



Русе, 1960 г.


 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.