Константин Дончев

Далеч от боговете

Далеч от боговете

РЪКАТА НА ИНЖЕНЕР ГРИК

Шарана не можеше да възприеме Григоров като началник на цеха, защото се бе издигнал от прост работник, от заварчик като него самия. Струваше му се, че е фалшив, от тъй наречените удостоени началници. Такива като него в днешно време са се народили, колкото си искаш. Шарана не можеше да приеме такъв компромис. Оттук идеше и тайната му ненавист към младия човек.

Когато бутна с рамо вратата и нахълта в канцеларията, Григоров дори не вдигна глава, за да удостои с внимание неговото появяване както при други случаи. Шарана се почувствува неловко, застана до бюрото му и зачака, потропвайки нервно с крак. Погледът му падна върху ръката на Григоров. Тя беше едра, с възлести захабени пръсти. Някак особено държеше молив, който неравномерно шареше върху някакъв протокол. Едва сега Шарана забеляза, че на тази ръка липсваше показалецът.

Потръпна. Представата за откъсването на този пръст го разтърси. Как ли бе станало? Като че ли куче беше огризало месото.

Спря да потропва с крак, понамествайки сконфузено широките си рамене в новата ватенка.

Григоров вдигна глава.

– Какво ти е докривяло?

Челото на Шарана се набръчка.

– Не може така, началство – каза той. – Куполът трябва да се обърне с отвора нагоре и тъй ще го заварявам. Иначе не може!

– Тежък е – отвърна Грик. – Кранът вдига до десет тона, а куполът тежи над двадесет и пет.

– Е и какво?

– Отвътре с лампа, шев по вертикал. Таванен шев.

– Браво бе, началство, добре ги разбирате тези работи. По гръб, значи, а? Да се вра из диагоналите и да заварявам по ребро?

– Само така – с тих глас каза инженер Григоров. – Ще работим според условията. Нали виждаш, сега още нямаме нормални условия за работа.

– Лесно ви е на вас началниците – отсече, без да крие гнева си, заварчикът. – Аз така не мога.

– Можеш, но нямаш желание – спокойно каза Грик. – Ако се наложи да се заварява тавана на цеха, сигурно ще пожелаеш да ти обърна цеха наопаки, за да ти бъде по-удобно?

„Хитър си...“ – помисли си Шарана, но не искаше да се предаде на това вчерашно хлапе.

– Щом казвате, че може, тогава направете го Вие, другарю началник! Покажете ми как стават тези работи! Аз не мога!

Грик го погледна възбудено.

– Отивай, след малко ще дойда!

Шарана стана от пейката, позавъртя се малко, сякаш му се искаше да каже още нещо, но излезе без да промълви нито дума.

Григоров запали цигара, поразходи се из стаята и седна на единия ъгъл на бюрото.

„Елате вие ми покажете, другарю началник... как стават тия работи.“ Знаеше ли Шарана колко години лежаха зад гърба на Григоров, прекарани над ръкохватката от утро до залез и от залез до първи петли? Колко вечери се е връщал с възпалени очи, осветени от волтовата дъга... По цяла нощ ги налагаше с резенчета от картоф, за да се успокоят, и на утрото пак с ръкохватката в безкрайния шев. По цели седмици ръката му миришеше на електроден дим и прегорял боракс, когато се наложеше да заварява и с оксижен. Беше малолетен, когато хвана ръкохватката... Скоро остана и без показалеца на дясната ръка... Затова не искаше да си спомня, то беше ужасно... В Димитровград се запозна със Симо. Заедно с него учиха във вечерна гимназия, сетне той продължи в Машинно-електротехническия институт като задочник. Къде ли не работиха... Един есенен ден получиха предложение от генералната дирекция да заминат за „Студен кладенец“. След това, или може би в Димитровград колегите му го кръстиха Грик – сварката. Той си играеше с ръкохватката, рисуваше с електрода по металните скелета. Там, където минеше неговият електрод, при високо налягане заварка не пропускаше. Беше на тридесет и две години, но вече имаше петнадесет години трудов стаж. И ето... дойде денят когато сварката Грик стана началник на този цех. Колко трудно му беше да рабере, че той вече не е заварчик, а началник, сега трябваше да води, да дава съвети, да изпълнява планове, да гони дефицитки, графици... трябваше да ръководи, а му се струваше, че не умее, че не е за тази работа.

Тук го познаваше само Симо. Останалите го наричаха „инженерчето“ и се надсмиваха над младостта му.

„Елате вие ми покажете, инженер Григоров!“

Той скочи от бюрото, хвърли недопушената цигара и тръгна към купола.
Пред огромната метална полусфера стояха Симо и още няколко непознати заварчици. Когато видяха Грик, те си казаха нещо и се пръснаха. Само Симо стоеше замислен и сякаш очите му питаха: „Как е, братле? Трудно ли е?“

– Имаш ли „Бьоолер?“

– Защо ти са?

– Ще заварявам.

– Глупости!

– Ще заварявам. Аз ще заварявам! Нека Шарана да разбере, че не съм сукалче, а заварчик.

– А ти не можеш да разбереш, че вече не си заварчик, а началник на цех.

– Дай ми „Бьоолер!“

Симо тръсна глава и отиде до шкафа. Извади кутия с електроди, разряза единия Ѝ край и му ги подаде.

– Ватенката!

Симо съблече ватенката си, подаде му я и скръсти ръце.

– Е, ще му вървиш по гайдата ли на оня фукльо? Още ли не си му разбрал фасоните?

– Ще му докажа!

Грик влезе под купола. Симо потърси лампата, но не я намери и запали оксижена. Под купола светна като ден. Отвън се насъбраха заварчици.

– Сега ще видите как се заварява по ребро – изломоти едно хлапе. – Инженер Грик прави показно.

Заварчиците мълчаха.

Грик взе маската, сложи на ръкохватката електрод и чукна по купола.

– Нямаш маса, майсторе! – извика ядосано.

Шарана трепна. Набързо препречи един винкел до съседната бака и отново се приближи до Грик. Под купола влязоха и останалите електроженисти.

Грик чукна отново. Под електрода бликнаха множество искри и мигновено угаснаха.

– Намали ампеража! – трепна отново гласът на Грик.

Шарана изтича до агрегата и завъртя воланчето. Грик отново чукна по тавана. Този път под електрода се образува ослепителна огнена дъга. Всички сложиха маските и се приближиха към заварчика.

Ръката на инженер Григоров беше спокойна. Тя водеше електрода по строго очертания път на шева. Лепеше пласт след пласт. Плетеше от малки полукръгчета чуден сребърнобял венец. Година вече не беше хващал ръкохватката, но той вярваше в ръката си, в тази ръка, на която липсваше показалецът.

Когато завърши шева, той спусна ръкохватката, скочи от металното скеле и вдигна маската от очите си.

Симо му подаде цигара.

Запушиха.

Шарана и насъбралите се заварчици дълго навираха носове в тавана, очукваха шлака и опипваха с невярващи пръсти шева на Грик. И без да разговарят, един след друг си отиваха умълчани. Само бай Янаки, старият котляр от жепето и Шарана останаха.

– Може ли? – попита Грик.

Шарана не отвърна.

–  Осми разряд си, а не можеш да правиш таванен шев. Искаш аз да ти покажа. Стар номер, колега. Ако го беше скроил на директора, друго. Но ти знаеш, че през целия ми живот е било за мене хляб. Ще ме предизвикваш пред цеха да правиме циркове, да ти покажа. Ето, показах ти...

– Извинявай...

– Избирай: или си пусни молба да те преназнача за общ работник, или хващай ръкохватката и заварявай!

Грик обърна гръб и тръгна нататък, а Шарана клекна до ръкохватката и втренчи поглед в огънчето на цигарата си.

Кремиковци, февруари, 1962 г.

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.