Константин Дончев

Далеч от боговете

Далеч от боговете

ПОД ОТКРИТО НЕБЕ

Обедното слънце божествено напичаше и Рико се разтапяше от удоволствие, потъвайки все по-дълбоко в натежалата от мръсотия и смрадня праовехтяла ватенка.

Дълбока златна есен. Дъбовите шумаци на балкана вече бяха пожълтели. Тук-таме, само където сланите не бяха смогнали да ги опарят, все още се зеленееха. Работата в горското попривърши. Хората от малкото планинско селце си понабавиха дърва за огрев и комините тук-таме започнаха да изсукват тънък синкав димец. Малко биваха слънчевите дни, но все пак ги имаше. Напичаше ноемврийското слънце и закачливо гъделичкаше с лъчите си клепачите на Рико. Той примигваше, блажено облизвайки още влажните си устни с дъх на гроздова ракия. Сухата трева в кварталната градина ниско лягаше, мека като пух, за да приюти с топлината си този отдавна появил се по тези места бездомен пришълец. Живееше сам в оборите на ограбеното стопанство от „реформаторите“ ликвидатори. А прехраната си изкарваше, като режеше дърва на хората из село.

Рано беше станал тази сутрин, за да нареже с моторната си резачка дървата на бай Атанас. Добрият старец не само че му плати, но му даде от благодарност парче пушена сланина, половинка гроздова и комат хляб.

Цокна си я Рико със сламката, чашка по чашка като цивилизован човек, идещ от Азия и заминаващ за Европа. Цокна си я обаче с мярка, точно пет чашки, с печат на Айфеловата кула, подарена му лично от доктор Дамянов. След петата чаша Рико вече беше мъдър и щастлив. Шишето лежеше захвърлено в тревата, като оглупяла и никому ненужна старица. Сега то вече нищо не струваше. Никой никъде не ги искаше. Много, много шишета имаше по апартаменти, по селски дворове и боклукчийски кофи, по села и градове из цяла България. Никой не се интересуваше от тях, защото беше изцедена и последната капка от тяхното някогашно съдържание. Не се интересуваха ни търговци, ни власт, ни държава... тъй както никой не се интересуваше от пенсионерите...

След петата чаша Рико обичаше да подремва, за да си опресни мозъка, и той го стори.

Един кърлеж, напечен от обедното слънце, долази до шията му, потърси си апетитно местенце и хитро се закроти там. Ако беше го зърнал отнякъде, доктор Дамянов, щеше да му рече: „Не си ли гнуслив, бре? Как пък не си подбираш плячката? От този смрадлив циганин ли ти се припи?“

Но... доктор Дамянов го нямаше тук и кърлежчето, без да се гнуси от Риковата смрадня, побоцна го пробно по шията. Рико не мръдна. Тогава то се окуражи и направи втори опит и смело пусна сондата си в царството на Риковите минерални извори.

Блажени мигове! Всички бяха щастливи. Ако кърлежчето можеше да проговори, би казало с благоговение: „Иди у сиромах да си похапнеш на корем, като истински човек...“

Отнякъде долетя врабче. Рико го усети, щото ветрилцата му вейнаха хладинка по лицето му. Той открехна единия си клепач и го видя. Беше кацнало върху ватенката му и кълвеше посипаните там трошици. „Много си гладувал, брато, откъде пристигаш?“ – идеше му да му каже, но... само го гледаше отблизо, без да помръдне. Защо ще плаши гадинчето, за да не може да си изкълве трошиците. И то като него беше осаждено и мърляво. В чий ли комин нощеска се бе завирало? Студени бяха ноемврийските нощи. Намерило е някъде топлинка. Гледаше го как се кокори черно като арабче и го напуши на смях, но Рико се овладя, овладя и дъха си, само и само да не го подплаши. Сетне отново си затвори окото, с което го наблюдаваше, и заспа, добродушен и блажен. Птичето сякаш осъзна това и започна да кълве трошиците по-спокойно, без да бърза, за да им усети вкуса.

Блажени мигове! Всички бяха щастливи.

Но неканени стъпки смутиха сладкия сън на Рико. Той отвори очи и видя, че към него идеше човек. Ей, Мангал, къде се губиш, че не съм те виждал толкова време?

Позна го. Премлясна и сложи ръка над челото си, за да предпази очите си от силното слънце.

– Мотах се из града като муха без глава – рече Рико, а ти, Асане, какво търсиш тука? Не си ли заминал още за Турция?

– Аз не съм Асан – отвърна малко обидено момчето.

– А какъв си?

– Иван.

– Откога, бе?

– Откак си приех новото съзнание – рече малко неоправно Асан.

– И какъв си сега?

– Българин! – каза с достойнство Асан на име Иван.

Рико Мангала изблещи очи и показвайки големите си бели зъби, се надигна на лакти, за да види по-добре турчето.

– А бе Асане, щом ти си българин, то аз тогава ще съм прабългарин!... И на цвят и на мирис те са приличали на нас, ромите. Така съм чувал от доктора. А докторът е учен човек, чел е дебели книги.

Стоя Асанчо един миг с объркано и съкрушено съзнание, докато се окопити и рече.

– Ами тогава българите какви са, като ти си прабългарин?

Рико се усмихна блажено и рече.

– Асане-Иване, такива няма...

– Как тъй, няма?! – озадачи се турчето.

– Няма! – категорично потвърди Рико. – Те са вече американци...

Настана мълчание, след което Рико тъжно добави:

– Американци, французи, инглиш, кой кво види и чуе, такова става.

– Значи с такова съзнание. – произнесе момчето думичката, която бе чул по телевизията.

След малко се сети и добави:

– Ами доктора?

– Той е човек... – рече Рико.

– Ами бай Димо фурнаджията?

– И той е човек – рече Рико.

Объркано, момчето сведе глава и зачовърка с клечка в тревата. Там една дребна, дребничка мравчица беше повлякла един огромен бръмбар нанякъде. И ще го яде ли? Хм... Есен е, сигурно ще си го прибере за зимата...

– Рико – рече момчето. – Значи Човек е повече от Българин?

– Повече... – рече Рико...

– Повече и от турчин, и от циганин, и от евреин... – замърмори сякаш на себе си Асанчо.

Рико поклати глава утвърждаващо.

– Ами ти като си прабългарин, какъв си? – отново попита момчето.

– Аз, момче, съм Рико Мангала. Под небето съм цар на мене си. Земята е моя открай докрай. И небето е мое. И аз съм си мой, душата ми, където поиска, там ще иде. За нея не тряба пари, не тряба ляб, ни дрехи. За нея няма граници...

Изрече всичко това и ватенката отново погълна главата на Рико, за да го отпусне в блажена обедна дрямка. Кърлежчето благоговееше върху тупкащата жилка на шията му. Мърлявото врабче ги гледаше от клончето на близкия храст и чирикаше нещо, което само Рико разбираше. Момчето ги остави и пое по сухата пътека нанякъде и то не знаеше къде да се дява в това никакво време. В ушите му още звучаха последните думи на Рико, които се мъчеше да запомни, за да ги каже на друг.

Отнякъде се появи рошаво, уж бяло, но посивяло от мръсотия кутре-помиярче. То подуши кондурите на Рико, поблизна единия, сетне другия и взе, че клекна между двата. Човек спеше под открито небе, всичко се случва, трябва да застане на пост като часовой. Слънцето ги гледаше с умиление, усмихваше им се дружелюбно, сякаш искаше да им каже:

„Не бойте се, вие сте богати с мене!...“

с. Макоцево, ноември 1993 г.

 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.