Васил Дечов

 

ОВЧАРИ

К а р а ч е р ч е. Бащата или настойникът, който е ре­шил да направи сина или внука си овчар, пролетно време, по мандра вуруму, ще помоли някой кехая или чобанлък-сайбия да приеме момчето за карачерче на мандрата. Ако кехаята или чобанлък-сайбията се съ­гласи, 10—12-годишното момче ще се облече с чисти дрешки, ще обуе нови царвулки, ще запаше на пояса пищелчица от каргия,   ще   нарами   някакво скъсано шалче и в тоя каяфет ще отиде на добив или прядой на мандрата. Първата работа на карачерчето е да се спузнае с кучетата, за да го не лаят и хапят, и да си отсече прочка за каране овцете в дукатя. След отбив и предой до излизане на мандрата карачерчето върши следните работи: сутрин, щом стане от сън, метнува си шалчето на някоя греда от мандрата, да не бави; след това стяга си царвулките, защото вечер ги не съ­бува, а само разслабва; сетне нагриба в една лялка или шепшек вода и се омива полно-мало, като си из­бърсва лицето с някоя кирлива кърпица или с ръкава от забуня и доламата. Когато овчарите отидат да вкар­ват овцете в дукатя за доене, карачерчето ги придру­жава и им помага при вкарването. Щом влезат всички овце в дукатя, карачерчето загражда голямата дукатска врата (порта) и вкарва по малко овце в котарата, отдето ги подава на насядалите на столовете овчари, за да ги доят. Като се свърши доенето, карачерчето отгражда голямата дукатска порта и отива в мандрата. Докато мандражиите мерят, подсирват, бъркат млякото и правят сирене, карачерчето събира дърва наоколо, стика огъня, мете мандрата, сипва цвик в коритата на кучетата и мие паниците, в които са яли мандраджиите и овчарите. Освен тия работи, карачерчето нагледва и пасе близу до мандрата болнавите и укуцнали овци, ако има такива. При селските мандри няма постоянни карачерчета, защото често тяхната работа изпълняват синовете и внуците на коин-сайбиите, които поред, спо­ред количеството на надоените ведра, дохаждат на ман­драта да си земат млякото. Но на сюрийските (кехайските) мандри постоянно има по едно-две карачерчето, които стоят от Костадиновден до Голяма богородица (Успение богородично). На едно карачерче за 80—85-дневно слугуване на мандрата кехаята дава за възна­граждение: храна, каквато ядат всички мандраджии и овчари, царвули, колкото може да скъса, 5—6 оки бито (имансъс) сирене и урда и 1—2 оки масло.

Малешина. След разлочване или разтуряне на мандрата, ако отделните стада са големи и мъчно мо­гат да ги пасат само възрастните овчари, то кехаята задържа и карачерчето да помага на овчарите и на ятака. Карачерчето върши на ятака такива работи, как­вито и на мандрата, т. е. носи вода, събира дърва, по­мага при доенето, мие ведрата и паниците, при стрижене разспина овцете и подава спони и пр. Обаче ка­рачерчето повече се задържа да помага на овчаря, ко­гато му е голямо стадото, отколкото да помага на ятака. Когато карачерчето захване да ходи със ста­дото, за да помага на овчаря при пасене на овцете, то кехаята и овчарите престават да го наричат каречерче, а му дават друго наименувание: малешина. Ма­лешината е прямо подчинен на овчаря, който пасе стадото. Каквото каже овчарят, това върши малешината. Обикновените обноски на овчаря спрямо малешината са: постоянни заповеди, бой, псувни и други нагрубявания, но последният е длъжен да търпи всичко, ако иска да стане чилек. Малешината, по заповед на ов­чаря, връща и събира овцете, варди покрай нивите и ливадите да не втесат, носи торбата с хляба и меха с мляко, ако няма магаре със стадото (бюлюка), ходи понякога в село за хляб и кармило, бди когато овцете дене са на гилгьо, а овчарят спи и пр. Малешината по­мага на овчаря до Димитровден или до деня, когато се окладисат овцете. Тогава кехаята си пречиства смет­ките с всички овчари и ги условва наново. Малешината сам не може да се условва. За помагането на ятака или на овчарите дотогава, т. е. от Голяма богородица до Димитровден, кехаята ще му даде за възнаграж­дение 50—60 гроша или 1—2 шилета, които са и осно­вата (ядката) на неговото бъдещо стадо. Бащата или настойникът на малешината не му зима шилетата, а го оставя да си ги прибележи на свой особен йен.

След окладисване на овцете, ако малешината е още слабичек телесно или е малко опърничав (непослушен), той си остава в село при родителите или настойниците. През зимата ходи на училище или пък пасе 20—30 селски овчици, колкото за хляба. Но ако малешината се окаже здраво, пъргаво и послушно момче, то ке­хаята, със съгласието на родителите или настойниците му, го води нах Енидже с овцете. Зимно време на къшлата в Енидженското поле малешината върши след­ните работи: пасе около колибата изметя, т. е. мърша­вите и болнави овце, ако има такива; мете колибата, полива на кехаята, кога се мие, брани гостите от ку­четата, помага при ягнене на овцете; а ако е на от­делен качамак (ятак), събира дърва, носи вода и вари храна на овчарите при качамака. Пролетно време на малешината се предават чангалите да ги пасе и за­това тогава се нарича чангалджия. След отбив, когато чангалите се смесят с другия сагмал, на малешината се възлага да пасе отделно козите сагмал, ако има много такива, и в такъв случай се нарича козар; или пък го упратат с йоза или шилетата като помощник на другите овчари. Тогава става и истински, т. е. съ­щински малешина. По-рано, т. е. първата година, може да се каже е бил малко по-долу от малешина. Вто­рата година длъжностите и отговорностите на малеши­ната спрямо стадото и овчаря са по-големи. Възраст­ните овчари доста злоупотребяват с подчинеността на малешините. Особено есенно време, когато се захващат межите и попрелките и когато затлъстеят овцете, малешините много теглят. Овцете се пасат вечер, много късно (до 3 часа по турски след захождането на слън­цето). След като се издоят и натъкмят в ятака, възраст­ният овчар оставя малешината да ги чува (варди), а той си земе гегата и изфиряса нанякъде из тъмни­ната. Малешината, уморен от тичане цял ден по бър­дата и долините, има силно желание да си легне и заспи; но страхът от овчаря, от вълци, разбойници и тъмнината го заставя да дреме седнишком или наколчен край огъня и сегиз-тогиз да се изруква (провиква), щом чуе кучешко лаене. Но къде е овчарят в това време? Той или се весели на някоя попрелка (седянка) в село, или пък дебне в тъмнината да открадне за чеверме някой брав от чуждо стадо. Когато наближи да се съвне, овчарят си дохожда на ятака с пълна чанта чеверме или със свита китка на силяхлъка. Малеши­ната, щом чуе грубия глас на заповедника си, трепва, ако е заспал, и бързо става да приготви едно друго, каквото е потребно за през деня. Така се упица и за­яква малешината в средата на овчарското съсловие.

През втората година кехаята дава на малешината за хак (заплата): а) 10—12 оки вълна или да отпасе 10—12 овце (през зимата) и б) 5 или 6 шилета (през лятото); храна и царвули отделно. Освен хака (запла­тата), малешината си зима напълно вълната, ерината и максула от своите овце, но бегликът на овцете е за негова сметка. След 2 или най-мното 4-годишно слугуване в качество на малешина младото овчарче се счита вече за истински овчар. През това време то е направило (спечелило) 20—30 овце и е достигнало до 16—18-годишна възраст. Овцете са негова собственост, а приходите от тях (вълна, масло, сирене и др.) ги е прибирал баща му или настойникът му. От тия приходи се обличат и хранят всички домашни.

Истински овчар. Всеки стопанин, който има 200—300 овци свои или под наем, има нужда от един овчар, а ако овцете му са от 300 до 500, то трябват двама овчари. Овчар без свои овце рядко бива. Сто­панин с 200—300 овце, когато уславя овчар, най-първо пита колко са овчарските му овце. Ако овчарят има 20—40 свои овце, приет е. Ако има повече от 100 или никак няма, по-мъчно може да се приеме и услови. Без овце овчар се не приема, защото няма да го боли за чуждата стока, а ако има в стадото и свои овце, то еднакво ще се грижи за всички. Овчар с повече от 100 свои овце се не приима от стопанин, който има 200—300 овце, защото овчарските овце ще му бъдат друга тяжест, толкоз повече че годишната заплата на овчаря мъчно може да покрие разноските на собствените му 100 и повече овце. Обаче в едрото овцевъдство стари и опитни овчари се приимат със 100 и дори 200 свои овце. В дребното овцевъдство има различни усло­вия за приемане овчари. Ако овцете ще презимуват в Родопите или Пловдивско поле, то на овчаря се пла­ща по 50—70 лева за през зимата и по 12—15 шилета за през лятото. Шилетата се пресмятат на чобанлък, т. е. ако чобанлъкът на един стопанин се състои от 260 овце, то летният хак ще е 15 шилета или от 20 овце едно шиле. Ако ли пък овцете презимяват в Енидженско поле, то зимният овчарски хак е: отпасване 50—80 свои овце. Отпасване значи овчарят да има право да пасе на къшлата 50—80 свои овци, без да плаща за тях отлахак, т. е. право за паша, и без да се меси в другите разноски на къшлата, с изключение на беглика, който си остава за негова сметка. За прехранването на една овца в Енидженско поле от Димитров­ден до Георгевден стават разноски 10—12 гроша, но без беглика. В тия разноски влизат отлахакът, хра­ната на овчари, кучета, госте и пр. Значи, ако един овчар се е условил да отпасе 60 овце, то зимната му заплата се равнява на 720 гроша, като се пресмята по 12 гроша разноски за всяка овца. Има ли овчарят 60 овце, сметката му е уравнена. По-малко ли му са от 60, ще му придават, по-много ли му са, ще придава. Лятната заплата е същата, т. е. на 20 овце едно шиле. Ако овчарят е условен с пари (когато овцете прези­мяват в Родопите и Пловдивско поле), то стопанинът е длъжен според особеното условие да доставя зимна храна и за овчарските овце, но при сключване на го­дишната сметка да спадне тая храна и другите раз­носки от заплатата на овчаря. Ако овцете презимяват в Родопите и Пловдивско поле, стопанинът дава и царвули на овчаря, без да му ги прихваща на заплатата. Овчарят е длъжен да има поне едно свое куче, което се храни от стопанина на стадото. Ако се случи овча­рят да се разболее или по други причини е принуден да напусне стадото за 5—10 или повече дни, той си хваща гюнлюкчия за своя сметка, за да го заместя, т. е. да му попасе овцете. Разноските за лекуване и погребение на овчарите са за сметка на самите тях. Стопаните или кехаите не са длъжни на овчарите си друго, освен да ги хранят с обикновена овчарска храна и да си им плащат хака (заплатата). Че някой овчар имал нужда от отпуск, че го затворили, че се бил раз­болял и има нужда от добра храна и пр. — всичко това остава за сметка на овчаря. Наистина кехаята дава и доставя каквото трябва на овчаря или домашните му, но всичко дадено, с изключение на дребните подаръци, се прихваща при сключване на сметката му. Истин­ският овчар трябва да бъде и кабадаия, т. е. да е об­лечен като кехая, а въоръжен като панта. Кехаите мра­зят разсурнати овчари и много пъти на овчаря се дава малка заплата (хак) само затова, защото не е сербес и кабадаия. Прочее овчарят е длъжен да се носи така, че да не възбужда смях у кехаята и ян кехаята.

Напущане овчарството. Когато един истински овчар придобие 80—100 овце и икономиса 3—4000 гроша пари, той се заглавява (загодява), а когато овцете му ста­нат 150—200 и парите 5—6000 гроша, той напуща ов­чарството и се жени. Среднородопският овчар се глави, когато стане на 25—26 години и се жени, ко­гато навърши 28—30 години, т. е. той ходи главен 2—3 години. Имало е много случаи, дето овчари да се гла­вят и по 7 години. Докато овчарят е главен, той си прави къща и купува градина, ливада или част от ня­коя близка до селото му планина.

Имането (състоянието) на пестеливия овчар, след като се ожени и престане сам да пасе овце, се съ­стои от къща за 3—4 хиляди гроша, ниви, ливади, гра­дини и пр. за 500—1000 гроша, 100—150 овце, 1—2 ку­чета, едно магаре, 500—1000 гроша готови пари и разни звънци, чанти, паласки и пр. Най-големият мерак (же­лание) на новия домакин е да стане кехая, т. е. да кара аговски (сюрийски) овце или да купува отделна къшла, на която да настанява своите и чужди (с отлахък) овце. Ако успее да постигне това, той и младата му стопанка се нахухорюват и захващат да живеят като всички кехаи; но ако не успее да стане изведнаж кехая, бившият овчар, според своето състояние и ум­ствени способности, захваща тия работи: условва свой овчар да му пасе овцете, като прибере и чужди, за да се натъкми един чюбанлък, или пък намесва своите овце в чужд чюбанлък; събира, купува и продава кожи, овце, масло и пр.; занимава се със земеделие и сече пожар; пасе с гюнлюк чужди овце (домазлък и желеплик); помага на касапите и готвачите и чьостиш (като си крати овцете и осиромашее) става дюлгерин!