Петко Симеонов

Социалната промяна

Социалната промяна

ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 
Предпоставка: Смятам, че основно понятие на моя курс е споделената представа, ЗА ТОВА ПОНЯТИЕ ЩЕ ГОВОРЯ В ТРЕТА ЛЕКЦИЯ.
 
1. СОЦИАЛНА ПРОМЯНА – Социалният процес, когато социални действия и/или социални отношения и/или социален ред губят смисъл, при което индивидите и общностите, засегнати от това, търсят и намират смисъл в променени социални действия и/или социални отношения и/или социален ред.
 
Проблемите, пред които е изправено обществото, трябва да се разглеждат като движещите конфликти на общественото развитие.
Проблем е съзнанието за рушащо социалния ред отстояване на вид реалност от идеалния тип на тази реалност.
Фактът, че проблемите изискват решение, означава, че обществото се стреми да отиде в следващ етап, когато проблемът няма да го има. Така че ние сме длъжни да обсъждаме въпроса:
при каква ситуация (след какви реализирани решения или развития) проблемът няма да съществува?
Вероятно е при всеки конкретен проблем отговорът да предлага няколко варианта на решение. Тогава трябва да се обсъди кой е оптималният вариант и да се работи за него.
Бихме могли да подредим проблемите, пред които е изправена страната в момента, т.е. полетата, където се очаква промяна:
 
-решаване на проблема за бъдещето на нацията. Как да я градим: като гражданска или като етнокултурна?
 
-значимост и сила на инстутициите;
 
-редът в обществото: интериоризация на закони и задължения;
 
-демографската структура;
 
-приобщаването на циганите;
 
-децата в неравностойно положение;
 
- идентифициране на социалните и културните основи на евроинтеграцията на България;
 
-трансформацията от колективистично към индивидуалистично общество;
 
- кои индивидуални и колективни стратегии за справяне с живота се нуждаят от политическа подкрепа;
 
-лигитимирането на новите социална и институционална структура.
 
 
Социалната промяна може да бъде представена с графична метафора като
-вектор (в различни посоки);
-спирала;
-логистична крива;
-окръжност;
-хаотична крива.
 
 
Промяната може да се мисли във връзка с:
 
Посока на действащата сила:
отгоре надолу по йерархията (реформи; управление на обществото; социално-инженерен подход);
отдолу – нагоре по йерерхията (допитване до общественото мнение; избори; гражданско общество; размирици; бунт)
 
 
Промяна по хоризонтала: загубване на смисъл на социалното действие, социалното отношение или социалния ред и търсене на нов смисъл, като търсенето и решението зависят от редовия човек, редовите хора.
 
 

По мащаба:

а - има индивидуални и/или частни промени: всяко пренареждане вкъщи, всеки ремонт, покупка на нова дреха, смяна на имиджа са примери от компетенцията на този, който се променя, или тези, които се променят.
 
б - промени в неструктурирани общности с ясни граници, която има привично (обичайно) всекидневие – например вашия курс, махалата, в която живеете.
б.1. Промените имат характер на мода и причината е модата: новост, която се приема за престижна и/или удобна и/или наложителна. Вълната на промяна обхваща всички младежи: да имаш мобилен телефон примерно.
б.2. Промяната настъпва поради промени в стандартите на потребление (нахлуване нова стока, нов продукт, рязка смяна цената и пр.)
б.3. Промяната настъпва поради промени в статута на членове на общността (сключили бракове, спечелили джакпота, започнали нова работа). 
б.4. Промяната е причинена от активността на един от нейните членове (да се направи уборка по улицата, около блока).
б.5. Промяната е резултат на особено събитие (сватба, раждане на дете и пр.)
 
в – промени в структурирани общности (бизнесорганизации, офиси, държавни служби и пр.).
 
2. ТРАНЗИТОЛОГИЯ -
С това понятие се назовава един частен - от гледна точка на човешката еволюция и история - преход: преходът от една обществена система в друга, като в центъра е преходът от авторитаризъм (тоталитаризъм) към демокрация.
Приема се, че има няколко начина за такъв преход:
-Еволюционен (наричан още "трансформация"). Такъв е случаят с Испания след смъртта на Франко.
-Революционен (крах на предишния режим). Тук ще споменем Португалия.
-Военно поражение (Германия, Япония).
Според Хънтингтън има три модела:
-Класически линеен (Великобритания, Швеция) - постепенно ограничаване на монархическата власт, разширяване на гражданските права и свободи, укрепване и развитие на парламента като институция. Отначало гражданите получават лични (граждански) права, сетне - политически, накрая - социални. Постепенно се ограничават и накрая отстраняват избирателните цензови. Парламентът става законодател, избира и контролира правителството.
-Цикличен модел (проявил се в страни от Латинска Америка, Азия и Африка). При него има редуване на демократични и авторитарни форми на управление, като политическият елит има формално положително отношение към демокрацията. При цикличния модел обикновено, но не задължително, затихват крайностите на авторитаризма, но не са изключени и избухванията на масови кървави сблъсъци. Такъв модел подсказва ниска политическа култура в обществото и господство на бедността.
-Диалектически модел. Той е друга форма на цикличния модел и е характерен за индустриални страни с многочислена средна класа, образовано население, доминиране на целерационално поведение, висока степен на индивидуализация на масовото съзнание. Авторитарните режими бързо рухват и в крайна сметка се установява стабилна демокрация.
Могат да се отделят следните етапи на демократическия преход:
1. Криза на авторитарния режим (поради външни или вътрешни фактори, или пък комбинация между двата фактора) и негова либерализация. Кризата на интституциите на авторитарния режим (тоталитарния също) е свързана с нерешимите въпроси с приемствеността във властта. На второ място идва отлабване или пълна загуба на легитимността както сред населението, така и сред управляващите.
В управляващия елит възникват различни течения: първото е за втвърдяване на властта и "връщане" към изначалните ценности на режима. Ако това е невъзможно, често на сцената излиза армията. Може да се установи военна хунта. Второто течение сред управляващите при кризата е тръгване по пътя на контролираната либерализация - даване на някакви свободи, преминаване към "ограничена демокрация". Тогава имено започва демократичният преход или трансформацията.
Гражданството се надига. На сцената излиза улицата. Следват митинги, демонстрации, стачки, подписки и пр. За дни възникват протопартии, профсъюзи, студентски организации. Започва формирането на открита опозиция на режима. Авторитарният елит се разпада. Започва политически процес, който обхваща широки слоеве от населението. В резултат на това се извършват серия демократични реформи.
Но на този етап тези реформи са половинчати. Управляващият елит е загубил легитимност, но се стреми да запази властта си, като придобие нова легитимност. Макар и половинчати, тези реформи не позволяват вече "отгоре" да се контролира изхода на политическата борба. Обществото преминава към установяване на демократичен политически режим.
 
    2. Втори етап. Установена е конкурентна партийна система; институционализирани са механизмите на демокрацията; формирани са институциите, които гарантират разделение на властите. Приема се избирателен закон, провеждат се първите свободни избори. Започва процес на изработка и приемане на нова конституция.
 
    3. Трети етап. Консолидация на демокрацията, т.е. адаптация на обществото към новите политически механизми. Веднага възникват редица проблеми: социалните структури (семейство, училище, полиция...) трябва работят при нови условия; междуличностните мрежи по интереси трябва да се трансформират, като решат проблема за междуличностното доверие; дотогавашната служба на държавата се оказва "грешна" и започва преосмисляне на биографиите... Възниква "дилемата на палача" - как да се постъпи с лидерите на авторитарния режим и техните помощници.
Другите проблеми - "преторианския проблем", който е свързан с това да се пресече възможността военните да се намесят и да попречат на демократичните процес. Един от начините е - ликвидиране на наборната армия и превръщането й в професионална и значително по-малка, както и постоянно поддържане на морално напрежение около служителите на бившите тайни служби.
Тук възниква и въпросът, свързан с лоялността на остатъците от политическите сили на авторитаризма и техните привърженици към демокрацията.
Друг актуален въпрос за легитимиране на демокрацията и извършените промени е - ефективността на демократичната власт. Доколко и как тя е способна да се справи с "революцията на нарастващите очаквания".
Опитите да се проведе реформа, без да се отчитат историческите предпоставки, заварените обществено-политически структури, заварения елит, степента на субкултурния плурализъм, политическата култура на различните слоеве, различията на малцинствата, може да доведе до дискредитиране на демокрацията.
Едва когато се стигне до дълговременна политическа стабилност и получилата се ситуация добие всепризната легитимност, тогава може да се говори, че преходът или трансформацията е приключила.
 
 
3. СМИСЪЛ
 
Разбиране или неартикулирано усещане на социалния актьор, че неговото (тяхното) действие (бездействие) е каузално свързано със споделената  представа за света.  
 
 
 
 
4. СОЦИАЛНО ДЕЙСТВИЕ – то е такова само, когато е оринтирано към други лица (Вебер, Генезис на западния рационализъм, С., 2001, стр. 36). При мен: когато променя значение на предмет или когато създава предмет.
Вебер смята, че не е социално действие, когато двама колоездачи се сблъскат на улицата или когато всички минувачи си отварят чадърите, като завали дъжд. (пак там стр. 36-37) Според мен това не е така.
Не само защото индивидът е носител на социалното и всяко негово действие пресъздава обществото, а и защото в акта на сблъсъка (между колоездачите) и отварянето на чадърите (от минувачите, като завали дъжд) се извършва промяна на значението на предметите: колело и чадър. Всеки привичен, импулсивен или съзнателен акт, който води до промяна на социологическо значение на предмет, е социален.
В случая с колоездачите е нужно да се прецизира разбирането: сблъсъкът може да не е социален, ако е следствие на изцяло физическо движение на двамата колоездачи. Ако например те се сблъскват, защото единият е отклонен от посоката на своето движение от друга сила (пука гума поради умора на материала, блъска го камион, удря го птица и прочие), а другият също поради някаква външна на него причина не може да се отмести, т.е. двамата трябва да са се превърнали във физически обекти преди слбъсъка. Те в своето движение (не-движение) трябва да са загубили своята социалност.   
Но ако сблъсъкът е резултат на техни привични или съзнателно избрани начини на каране на колело, то сблъсъкът е социален, защото в сблъсъка се променя значението на двата велосипеда в резултат на тяхно реално социално действие, което е сводимо към идеален тип каране на колело и отстои от идеално типическото каране на колело. Всяко действие (акт, случай), което е сводимо и отстои от идеален тип е социално.
Ще повторя: социално е всяко действие на индивида (индивидите), което е сводимо към идеален тип социално действие и в своята реалност отстои от идеалния тип. Ако в резултат на действието се напусне сводимостта, то отстояването винаги остава. Най-далечната точка на отстояване от идеален тип е при загуба на сводимост. И ако напускането (разрушаването) на сводимостта на действието към идеален тип, е настъпило умишлено или поради непредпазливост, и това става известно на друг индивид (други индивиди), следва загуба за допусналия напускането, морална или съдебна санкция.
Според една класификация на Вебер социалното действие може да бъде:
1.традиционно ориентирано, реализиране на обживени привички;
2. свързано с афективно поведение (сублимиране, съзнателно разтоварване на емоционално напрежение);
3. самоценно действие;
4. ценностнорационално действие;
5. целерационално действие;
6. смесено. (Вебер, Генезис на западния рационализъм, С., 2001,стр.39-41)
 
Социалното действие може да се разглежда като Социална дейност.
Промяната по отношение на дейностите може да бъде:
1. промяна на традиционно ориентираните дейности;
2. отмиране на обживените привички, замяната им с друга обживеност или просто изчезването им;
3. промяна на афективното поведение (сублимиране, съзнателно разтоварване на емоционално напрежение)- елементарно: псуването, напиването за разтоварване, бой на жената (съответно – мъжа), бой на децата, битовите кавги и пр.;
3. промяна в самоценните действия (гостуването, гледането на телевизия, разговора пред портата и пр.);
4. промяна в ценностнорационалното действие (променят се ценностите, нормите (писани и неписани) – променят се и тези дейности);
5. целерационално действие (с промяната на целите, на средствата (компютъра, мобилните връзки, възможностите за придвижване) се променят и икономическите дейности, които са целерационални);
6. смесени дейности. (За видовете дейности виж Вебер, Генезис на западния рационализъм, С., 2001, стр.39-41)
 
 
5. ПЛАСТИЧНАТА СИЛА – За нея Ницше казва: "Имам предвид онази сила, способна да израства самобитно сама от себе си, да претворява всичко минало и чуждо и да го поглъща, да лекува рани, да замества изгубеното и да възстановява сама разбити форми". (Фридрих Ницше, Несвоевременни размишления , С., 1992, стр. 90-91.)
Става дума за силата, която е вътрешно присъща на общностите и обществото.
 
 
6. СОЦИАЛНО ОТНОШЕНИЕ – съотнасяне на социалното действие към друг субект. „Едно социално отношение, основаващо се напълно и безостатъчно на взаимносъответстващи си по смисъл нагласи, в действителност е само граничен случай. Липсата на двустранност обаче би следвало да изключи съществуването на „социално отношение” само тогава, когато тя има за следствие фактическо отсъствие на взаимна съотнесеност на двустранното действие”. (Вебер, Генезис на западния рационализъм, С., 2001, стр. 43.)
Под „социално отношение следва да се нарича поведението на множество действащи, което по смисловото си съдържание е взаимно насочено помежду им и е ориентирано чрез това”. (Макс Вебер, Генезис на западния рационализъм, С., 2001, стр. 41.)
 
Социалните отношения се основават на наличие на взаимност в отнасянето на субектите един към друг. Няма ли взаимност – няма отношение.
Животът е безкрайно множество от конкретни социални отношения. И все пак ще откроя три типа:
-базовите социални отношения (това са социалните отношения, пряко свързани със задоволяването и възможността да бъдат задоволени базовите потребности: храна, сигурност (защитеност), секс)
-социални отношения на сцената (това са отношенията, чрез които се реализира участие, присъствие, активност, инициатива, принадлежност, признание. Тук са трудовите отношения, практикуването на труд, за който човек получава възнаграждение.)
-социални отношения в публиката (това са отношенията, чрез които лицето е потребител, избирател, данъкоплатец, зрител, слушател, фен. Тук са отношенията, свързани със самоценните дейности – които се правят заради самите тях: четене, посещение на изложби и концерти, свирене, пеене и пр.)
Трите типа са условно разграничени. Те често се преливат едно в друго.
 
Социалните отношения могат да бъдат традиционни, по привичка, еднократни повторяеми, еднократни уникални.  
Като казвам, че всяко социално отношение се основава на „споразумение” нямам предвид „сътрудничество”. Възможно е двете страни да са се споразумели, (в смисъла, който тук използвам думата „споразумение”), да воюват на живот и смърт помежду си. Двете страни са изградили такъв тип социално отношение.
Всяка предизборна кампания е социално отношение, което се основава на споразумение (кампанията ще трае еди-колко си време, независимо от крайните позиции на участниците).
 
Социалните отношения се основават на различни по характер и форма споразумения (съгласия, договори) – заварени (онаследени), саморазбиращи се, устни, писмени; временни, трайни; междуличностни, между личност и общност (организация, институция, държава), между общности (организации,институции, държави)...
В социалните отношения обръщам внимание на елементи и етапи:
- елементи: причина, страни, споразумение, сценарии, публика, смисъл;
 
- етапи: възникване, реализация, край на социалното отношение.
1. Причина на социалното отношение (например: пътуване в автобус, участие в общински избори, членство в конкретната политическа партия). Причинита може да бъде нещо, което се случва (например – общински избори, пътуване с автобус); може да бъде пребиваване на едно и също място в пространството и времето (жилищния блок, махалата, университета); може да е институция (партията, държавата); може да е принадлежността към общност (етническа група, фен клуб). Причината слага началото на социалното отношение.
2. Страни в социалното отношение (те са най-малко две).
3. Споразумение на социалното отношение. Правилата (писани, неписани, традиционни или не), които се спазват от страните, докато трае отношението.
4. Сценарии  на социалното отношение. Това са ролите, които участниците се заемат да изпълняват, и какъв е очакваният сюжет от страните.
5. Реализиране на социалното отношение. По време на реализацията отношението изчерпва себе си и преминава в друго или страните прекратяват социалните си отношения. Настъпва краят на социалното отношение. Ако началото е ясно – възникване на взаимност, то краят (в зависимост от конкретното социално отношение) може да настъпи поради две причини: изчезване (прекратяване) на взаимността или поради оставане само на една от страните – останалите се оттеглят (поради обективни причини; поради свое решение - нарушение на споразумението, разрушаване на сценария, поради промяна на влагания смисъл).
6. Публика на социалното отношение. Важно е да се отбележи, че публиката не е жури, не е съд. Това са наблюдателите, свидетелите, които очакват от страните в социалното отношение да спазват споразумението и да се движат по сценария. Публиката е група, поощряваща социалното отношение. Тя е социалната среда, където отношението го има.
7. Влаган смисъл в социалното отношение от страните и публиката.
 
Направеното разделение на етапи и елементи е абстрактно, няма строги граници между елементите и етапите. Но това изброяване трябва да ни послужи като инструмент. То е методично.
В същия методичен смисъл е подходящо понятията социално отношение и социално взаимодействие, макар да са различни, да се мислят като тъждествени. (В единия случай става дума за взаимно отнасяне един към друг, което може да се изчерпва с емоцията и разбирането, а в другия - за действие и реакция към друг).
Когато искаме съзнателно да променим някакво социално взаимодействие (или мрежа от отношения, от взаимодействия) трябва да си изясним
-каква е причината,
-кои са страните,
-какво е споразумението,
-какъв е сценарият и ролите,
-коя е публиката,
-какъв е влаганият смисъл от страните.
Освен това, тъй като вече отъждествихме социално отношение и социално взаимодействие, в нашия план за промяна трябва да имаме предвид:
-сцената, на която протича взаимодействиет;
-задкулисното пространство (да се опитаме да регистрираме невидимите за публиката сили, вкл. интересите на участниците в интеракцията);
-да се оцени действието на пластичната сила върху участниците във взаимодействието.
 
 
С други думи - постъпва се менаджерски:
-проучва се проблема (теоретично и конкретно);
-прави се план;
-организира се неговото изпълнение;
-лидерства се;
-контролира се изпълението;
-прави се анализ на постигнатия резултат.
За да изучите и планирате нещата, ви препоръчвам да изградите
 
Идеален тип на взаимодействието (явлението), което искате да промените.

 

 
7. СОЦИАЛЕН РЕД – Съотнасяне, защото има смисъл, при реализацията в практиките на живота на социалните действие и социалните отношения към споделена в общността представа за ред.  Редът може да бъде:
1. Създаден от обичая (традиционен социален ред) и/или интересите (целерационален ред) и
2. произтичащ от писаните и/или неписани норми (ценностнорационално).
Нормативният ред задава образци на действия и отношения. Той може да излъчва легитимност, която се гарантира от
1. емоционалното себеотдаване и/или
2. „ценностнорационално: вяра в неговата абсолютна валидност като израз на финални обвързващи ценности”(Вебер, Генизис..., стр. 51) и/или
3. религиозно и/или
4. съобразяване с последици, ако се спазва (или не се спазва).
Съществуват различни редове, към които могат да ориентират действията си едни и същи хора. Например: неписаните правила на бандата (пристъпната група, мафията); законите в държавата, където живеят членовете на бандата (престъпната група, мафията).
Социалният ред може да бъде конвенционален (нарушаването му води до неодобрение); правен (спазването му се контролира от специлен щаб, който прилага психични или физични санкции). (Вебер, Генезис на западния рационализъм, С., 2001, стр. 51).
 
 
8. ИДЕАЛЕН ТИП – Идеализация, стилизация, рефлексия върху метода на правилното разбиране на социалната действителност. Отговорът на въпроса: „как би трябвало да бъде” с цел разбиране на онова, което е.
Мисловна конструкция на нещо (човек, социална роля, вещ, събитие, действие, взаимодействие, процес, общност, институция), която е идеално рационално или ирационално изградена. Идеална с оглед неговата цел (цели), функция (функции), съответствия (към ценности, вяра, партия и пр.) или специфика (специфики). В този смисъл могат да съществуват различни идеални типове на едно и също нещо, а едно реално нещо може да се разглежда чрез различни идеални типове.
Например, идеален тип на нещото депутат:
1. с оглед неговата законодателна дейност;
2. по отношение неговата партийна принадлежност;
3. свързана с международните му контакти;
4. свързана с публичното му говорене;
5. участието му в парламентарния контрол и пр. и пр.
Реалното нещо „депутатът Х” може да бъде съотнесен към всеки от тези идеални типове и да се констатира отстоянието му от идеалния тип, причините и следствията от това.
Вебер казва: „само от гледна точка на чистия („идеален”) тип е възможна социологическа казуистика.” (Вебер, Генезис..., стр. 33)
Идеалният тип е пределно абстрактен. Той може да бъде фасилен (идеализиращ отделна страна на нещото), комплексен (идеализиращ няколко аспекта на нещото) или генерализиращ (когато е цялостен идеален тип на нещото). Всеки идеален тип независимо дали е фасилен, комплексен или генерален, независимо дали е рационално или ирационално конструиран, винаги е смислово адекватен.(Вебер, Генезис на западния рационализъм, С., 2001, стр. 34) Поради това и най-частният (фасилния) идеален тип на нещото е съзнателно или подсъзнателно съотнесен към генералния идеален тип на същото нещо, като по този начин се установява мярата на идеализацията на идеалния тип.
Идеалният тип на депутата от гледище на международните му контакти е идеален само дотолкова, доколкото това не би попречило да се създаде идеален тип във всеки друг аспект от дейността на депутата.
Например: когато отговаряме на въпроса как трябва да се действа или да протече един социален процес при идеална целева рационалност, и сведем това до икономическа дейност (фасилен идеален тип) на конкретен субект, създаваме модела (мисловната конструкция), който обрисува: „как би трябвало да се действа в ситуация на идеална, при това чисто икономически ориентирана целева рационалност” (Вебер, Генезис..., стр. 34), волно или неволно вземаме (не вземаме) предвид идеалната целева рационалност в други направления на субекта на икономическата дейност. Да кажем: въздействието върху природната среда на икономическия субект в случая, когато тези въздействия не са ограничени от закон, или предвидените санкции за увреждане на средата са по-малки от евентуалната печалба при такова увреждане. Идеалният тип икономическа дейност, съобразена с природната среда влиза в ролята на ограничение при изграждането на идеалния тип икономическа дейност. 
 
 
 
9. СОЦИАЛНО ДЪНО – сбор от личности и групи, които приемат невежеството, мизерията и страха като свое естествено състояние и на базата на задоволяване на своите потребности от храна и секс изграждат деструктивна и/или паразитна култура, в която принадлежността към непосредствената социална среда е свръхценност.
(Тук да си припомним онзи първоначален етап от еволюцията на човечеството, в който преживяването се обезпечава с лов и събиране, т.е. паразитизъм по отношение на природната среда. Социалното дъно е паразитизъм по отношение социалната среда. Дивачество в условията на цивилизацията.)
 
 

10. ЕВОЛЮЦИЯ   - Еволюцията, кратко и опростено казано, е изменение „от простото към сложното” без сривове на предходното.

 

11. РЕВОЛЮЦИЯ е настъпване на радикални промени в системата за относително кратко време. Революцията е критичната точка, когато системата под действието на незначителни причини (случайно отклонение на някакъв фактор) може рязко да промени своето състояние.  

 
 
 
 
 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.