Константин Дончев

Далеч от боговете

Далеч от боговете

НЕИЗПЪЛНЕНО ПОРЪЧЕНИЕ

В памет на Емил Манов


В това разказче искам отново да се върна към бате Антон. Откакто замина в София, той наистина вече не се върна в родния си град. Но не само това. Той просто изчезна завинаги. Родителите му пазеха последните му писма от юли 1944 г. и след това вече ни вест, ни кост.

В София те нямаха близки, нито познати от които да можеха да научат нещичко за него. До ден днешен той няма гроб, над който братчето му и сестричката му, които отдавна вече са възрастни хора, да приклонят глава и запалят свещица.


Двайсет години по-късно в Историческия музей на революционното движение намерих портретчето от личната му карта, няколко учебника по философия и студентските му записки.


„Антон Павлов, участник в съпротивата, загинал през август, 1944 г.“ — това само беше написано под портретчето му.


По-късно успях да открия живи негови съратници, които след толкова много години успяха да ми разкажат следното за него.


София, юли, 1944 г.


Антон Павлов вървеше по десния тротоар на улица "Регентска" и не изпускаше от погледа си хитлеристкия батальон, който маршируваше заплашително и бавно се отдалечаваше. Каква самонадеяност имаше в тези момчета! Павлов не можеше да я разбере, а те едва ли я осъзнаваха. Пееха някаква песен, в чийто припев се повтаряше досадно и безсмислено „Хайл Хитлер!“.


Едва сега Антон разбра, че това бяха безпощадните автоматчици, които охраняваха продоволствения подуянски склад. Точно за тях стана дума на заседанието на нелегалния партиен комитет.


„Мили приятели, мислено искаше да им каже. — Вие ми възлагате да организирам взривяването на този склад, но не съзнавате, че това е невъзможно да бъде извършено от сам човек“.


Вдигна яката на платненото си яке. То беше тъничко, но все пак предпазваше от острия ветрец. Тук под Витоша вечерите ставаха хладни. Голфът от тънък войнишки плат респектираше колегите му от факултета. Такива голфове през четиридесет и трета и четвърта носеха офицерите от запаса, които сред младите момчета минаваха за сериозни мъже. Не веднъж Нушка го молеше да си ушие прав панталон от обикновен черен шевиот, за да не я вземат приятелките й за войнишко гадже. Но в същото време разбираше, че те вече съвсем не са гаджета. Живееха заедно. Оскъдни им бяха средствата за издръжка. Колко ли пари можеше да вземе Антон от частните уроци по немски, не стигаха дори за хляба. А трябваше да се плаща и наема на таванчето, да си купи някоя друга книга. И Нушкините родители им помагаха с каквото можеха, но и те не бяха първи богаташи, че да ринат парите с лопата. Живееха скромно в стара къщица, някъде в покрайнините на града и се притесняваха за Нушка,че на целия им хал, той студент, а тя на това отгоре и бременна. Горките хорица... ако знаеха в какво зет им се бе забъркал, ако знаеха, че се е отдал на съпротивата, оглавява бойна група и какви ли не рискове е поел, боже господи, че те място нямаше да си намерят. Понякога Антон се чувствуваше толкова виновен пред тези хора, но живееше с надеждата, че някога, когато войната свърши, ще им обясни, че все някой е трябвало да свърши и това...


Така е, ето, че сега Лазаров от градския комитет му каза „Другарю, Антон, ваша задача е да се взриви хитлеристкия продоволствен склад! Това ще извърши вашата бойна група. Проучете района около казармите и не вземайте прибързани решения. Ако трябва да се жертва, то трябва да е само един човек!“


„Да-а-а-а, само един човек, но само с един човек няма да стане, приятелю, и самия ти го знаеш това“ — мислено му отговаряше сега Антон. Сега, когато вървеше по тротоара, за да се прибере на таванчето при Нушка. Тогава на самото заседание не намираше смисъл да му се противопоставя. Заповед не се обсъжда. Заповедта си е заповед. А до Лазаров стоеше висок, сух, слаб мъж, представител на областния комитет. Щом имаше представител чак от там, значи работата е много сериозна.


Когато заседанието свърши и всички си тръгнаха, Лазаров помоли Антон да почака. Непознатият се приближи.


„Длъжен съм да ви предупредя — каза той, — че има специално поръчение за вас. В операцията вие няма да участвувате! Разбирате ли?“


„Как така няма да участвувам?! Нищо не разбирам?!“


„Няма пряко да участвувате! — каза меко представителят. — Ще съставите плана, ще съдействувате за осигуряването на взрив, оръжие и ще възложите на други членове на бойната група да проведат акцията. Комитетът реши вие да не се включвате в самото взривяване.“


Тези думи на Младенов (чието име научи после) озадачиха Антон. Защо? Как е възможно да подготви всичко и да каже на момчетата: „А сега, идете вие да взривявате. Аз ще стоя в явката на спокойствие.“ Нали знаят добре, че това той никога няма да го направи? Защо тогава го искат от него, от Антон? Почувствува върху рамото си ръката на Лазаров.


„Слушай, Антоне, искам да ни разбереш правилно! — каза той и в погледа му Антон прочете бащинска тревога и загриженост. — Искаме с цената на всичко да съхраним живота ти. Левият фланг на Източния фронт завзема Бесарабия. Украйна и Белорусия са свободни. Скоро Червената армия ще бъде тук. Взривяването на склада е последната ви акция, но тя няма да мине без жертви. Не бива заради един склад да те пожертваме. Скоро ще завършиш университета. На партията утре ще са нужни учени, писатели, философи. Има решение в тази акция ти да не участвуваш“.


„Прекрасно решение... да ми съхраните живота?! Учени, философи... И това не съм очаквал... А тези, които ще се подложат на куршумите, които ще сложат под рафтовете взрива, те нямат ли други способности, освен да взривяват? Значи техният живот не е скъп, така ли? Какво съм аз, едно студентче по философия. Такива след войната ще се народят колкото щеш. Сега на партията са нужни не философи, а войници! И градския комитет не бива да се бърка в личните ми работи. А що се отнася до задачата, мога да ви уверя, че тя ще бъде изпълнена.“


„Можеш да не викаш толкова високо! — апострофира го Лазаров. — Не забравяй, че си в нелегална явка.“


„Да, извинете... Мога ли да си вървя?“


„Не! Няма да излезеш от тук, докато не се разберем. Не трябва да участвуваш! Мислиш, че не знаем нищо за живота ви на таванчето, така ли? Първо, очаквате дете. Второ, обещаваш да се изявиш като талантлив научен работник. Четох студиите ти във „Философски преглед“ на Михалчев. Бачо Тодор Павлов лично се заинтересова за тебе и даде висока оценка на работите ти. Иди се сърди на него и на себе си. Той каза: „Трябва да се съхрани живота на този младеж!“ Не аз. Добре зная, че си вироглав, че с тебе на глава не може да се излезе. Ако не беше такъв, нямаше да ликвидираш във влака Лефтеров, полицейския агент, нямаше да хвърлиш в пропастта немския камион с боеприпасите. Знам. И затова сега, тук пред нас двамата ти ще дадеш клетва, че няма да участвуваш!“


„Няма да дам. Все едно, че ще ви излъжа.“


„От тук няма да излезеш.“


„Защо се занасяте?“


„Слушай, партията не се шегува! Това е заповед! Партийно поръчение, да се взриви склада без твоето участие, ясно?“


Антон запали цигара и не възрази. „До утре да спорим — помисли си, — все едно, няма да се разберем.“


Той кимна одобрително, което означаваше, че ще изпълни решението и се сбогува.


... Вървеше по улицата, спираше се пред витрините и мислеше за разговора с Лазаров.


„Не, не... не мога да го направя това... не мога... Тези момчета аз съм ги създал като ремсисти, аз ги учих на саможертва, себеотрицание и готовност. Аз съм за тях пример... Не, не мога сега да им кажа, вървете сами, аз ще стоя в явката на спокойствие и ще чакам да ми докладвате какво сте направили. Това няма да стане, другарю Лазаров... не ми се сърдете.“


Някаква селска женица се взря във възбуденото лице на Антон. Той се смути. Обърна се на другата страна и отмина. Рядко, но му се случваше, когато е в подобни състояния, гласно да си говори. Веднъж Нушка му каза, че трябва да отиде на невролог, а той я поправи: „На психиатър.“ Сетне дълго се смяха. „На революцията, Нуше, са нужни и луди хора — каза й — само с мъдри приказки работата не се върши“.


Когато се прибра на тавана, Нушка беше излязла да пазарува. Тук беше така спокойно и тихо. Препълнените рафтове с книги придаваха на стаичката уют и го предразполагаха към спокойна научна работа. Върху масичката лежаха „Диалектика на природата“ от Енгелс и някакви нови записки на Антон, върху които Нушка правеше стилова редакция.

Полегна и се помъчи да подремне. Довечера трябваше да се срещне с момчетата и да им съобщи решението на комитета. Не биваше да се губи време. Акцията не бива да се протака.

Неусетно се унесе в сън. Събуди се, когато Нушка отвори вратата.


– Антоне, какво ти е? Защо си блед?


– Така ти изглеждам от светлината. Няма ми нищо.


– За какво те викаха?


– Предстои ни акция. Ще взривим един склад...


По тялото на Нушка преминаха хладни тръпки. Тя остави торбите със зеленчуците и приседна до Антон.


– Не се тревожи, Нуше, всичко ще мине добре.


– Няма ли да има край най-после... Когато те няма, винаги се безпокоя. Струва ми се, че ти се е случило най-страшното.


Антон погали косите й, докосвайки се до онази малка топлинка, която излъчваха очите й. Колко нужна му беше сега тя, за да я превърне в огън. В минути пред буря той винаги притаяваше дъх в прегръдката й и дълго стоеше така, сякаш да даде смисъл на онова, което можеше да се случи.


* * *


Над газената лампа бяха се навели четиримата младежи. Антон движеше дългия си показалец по линиите на топографската скица. И четиримата мълчаха. Всеки разбираше, че това е може би последната и най-тежка задача, която им предстоеше да изпълнят. Да се взриви хитлеристкия продоволствен склад, никак не им се виждаше лека работа. Той не беше охраняван само от двамата часови. Немски батальон от автоматчици лагеруваше недалеч от него. В този склад имаше толкова дрехи, ботуши, консерви, салам, кашкавал, колкото да се облече и нахрани цяла София. От тук всичко това заминаваше на Източния фронт. По сведения на Минчо от Слатина, немският склад от всякъде е бил открит. Голо поле. Единственият път, по който могат да се промъкнат до телената ограда, е през мочурището. Гъстата и висока тръстика ще ги скрие. Тук южният край на склада е слабо охраняван и може спокойно да се издебне часовия, когато тръгне нататък.


– На малката врата има ли катинар? — попита Антон.


– Не. Заключена е с обикновен ключ — отговори момчето с ученическата униформа. — Бати ми каза, че може с щанга да се отвори. Ключът е превъртян само един път. Щангата ще измести вратата и всичко ще стане безшумно. Сетне може да се тури райбер отвътре.


– Брат ти отде знае това?


– Той е войник в инженерна рота. Редовно дава наряд там. Телената ограда откъм тръстиките е повдигната, така че спокойно може да се провре човек. Ако ме придружава някой, мога да се промъкна. Бате Ваньо, ти какво предлагаш?


– Аз мисля, че този път трябва да участвуваме всички. Работата е много сериозна и сам човек, дори и двама да са, няма да могат да се справят. После, ние трябва да установим връзка с брат ти и групата в казармата. Не бива да се случи това, когато е на пост някой от нашите момчета. И най-важното участие на всички ни.


Антон не отговори. Погледът му с тревога се спираше върху лицата на младежите. Кой, кой да се заеме с това? Представя ли си Лазаров, как биха прозвучали думите му в този момент: „Аз няма да участвувам.“ Сашко, момчето с ученическата униформа, е едва петнайсетгодишно. Ваньо е калфа в една обущарска работилница и е затънал до гуша в грижи: болен баща на легло и стара саката майка. Петю Жабата — с две малки близначета се души в някаква подуянска съборетина, работи в „Бакиш“, колкото за хляба. Кой?


– Не! — каза тихо Антон. — В никакъв случай. Ако не успеем, не бива да жертваме цялата група. Не бива. Оставете това на мен. Може би ще ми е нужен само един от вас.


– Аз, бате Антоне! — настоя малкият Сашо. — Мога да ти бъда полезен като сапьор. Бати ме научи на тези работи.


Антон срещна разтревожените погледи на Ваньо и Петю Жабата. В тях той видя неодобрение, но не искаше да огорчава момчето. Беше ги учил на смелост и саможертва. Човек в огъня се калява. Вярно е, че тази операция ще бъде трудна, с много рискове и несигурност. Едно невнимание, една погрешна или закъсняла стъпка могат да ги погубят, но тя трябваше да се проведе успешно.


Антон дълго се взира в скицата, размишлявайки върху плана за действие. Сетне каза:


– Добре. Ти ще дойдеш с мен. Тази нощ трябва да подготвим динамита.


* * *


Нощта мина неспокойно в подготовка, също и денят. Деляха ги няколко часа от започването на операцията. Антон беше обмислил всяка крачка, всеки ход.


Уреченият час дойде. Приведени, те вървяха из тръстиката. Когато стигнаха до брега на мочурището, Антон се спря, намести торбата с взрива и кимна на Сашо да тръгва. Изпълзяха до телената мрежа незабелязани. Тук затаиха дъх. Часовоят се движеше осемнадесет крачки насам и осемнадесет нататък. Северният не се виждаше. Вероятно обикаляше от другата страна.


Антон стисна ръката на Сашо. С едно неуловимо движение той се намери на постовата пътека. Валтерът трепна в ръката на момчето. Часовоят все така правеше крачка след крачка. В тъмнината блесна нож. Миг-два и Антон беше зад гърба на часовия. Глухо хриптене... сетне двамата бързо повлякоха часовия към склада. Антон натисна с щангата вратата и тя се отвори. Вкараха мъртвия и сложиха райбера.


– Ти стой на вратата! — каза Антон.


Момчето кимна и залепи гръб до стената.


Антон извади от торбата динамита и с бързи, уверени движения заработи. Взривът в пакета беше готов, само трябваше да му се намери подходящо място и да се драсне клечката кибрит на шнура. Антон бързо го разположи под един от рафтовете и изтегли шнура към западната страна на склада. Там имаше малко прозорче, от което можеше да се наблюдава.

Навън уж беше спокойно, а изведнъж се чу тропот на ботуши. Стъпките се засуетяха ту насам, ту нататък. Приближиха се до малката врата на склада и рязко се отдръпнаха. Изтичаха в съвсем друга посока и в този миг изтрещя изстрел. Сетне втори, трети.

Момчето изплашено се изтегли от вратата.


– Бате Антоне, германци!


Антон се втурна към вратата, отвори я. Автоматчици... същите онези... Те тичаха от източната страна. Антон смъкна от поясока единствената граната, хвърли я срещу тях и извика на Сашо:


– Тичай в тръстиката!


– А ти?


– Ще остана да взривя склада. Тичай!


– Бате Антоне!


– Бягай, не губи време!


– Не, няма да те оставя...


– Чуваш ли, заповядвам ти! — и той го блъсна в отворената врата, докато още не беше се разнесъл прахоляка от взрива.


Момчето се намери под телената мрежа. Антон изтича на източния прозорец и даде няколко изстрела, за да отклони вниманието на немците. След това запали шнура. „Край... сега и господ вече не може да спаси склада ви. „Промъкна се към вратата. Само един скок и ще бъде под телената ограда. Оттам ще се претъркули по нанадолнището и край. Иди, че го търси в тръстиката. Ала от вратата няколко автоматчици стреляха на посоки. Беше невъзможно да се покаже. Ах, да имаше още една граната. Само една... Бързо се изтегли към дъното на склада и се прикри зад една от бетонните колони. Навън стрелбата не спираше. Скоро ще се втурнат в склада. След малко с удари разбиха централната врата. Тя сякаш се откачи и с трясък падна върху площадката. С непрекъснат картеч немците нахълтаха между рафтовете.


„Елате, всички елате... влезте по-навътре...“ — шепнеше Антон, прицелвайки се в този, който пръв се приближаваше до него. Като изпрати и последния изстрел, той хвърли пистолета към вратата и се сниши до пакета с взрива, там където малкото пламъче бързо скъсяваше шнура.


„Сбогом, Нуше... сбогом приятели...“


... Когато чудовищният взрив разтърси нощта. Сашко вече се добираше до явката. Земята потрепери. Момчето се спря, за да погледне назад. От слатинската височина като на длан се виждаше грозната развалина на немския склад. Над нея бликаха кървави пламъци. Те се издигаха високо в небето, като сияние и предвестник на утрото.


* * *


От няколко години в гробището на село Б..., Силистренско се появи гроб с малко гранитно паметниче. Близките на бате Антон бяха взели личните му вещи от музея на революционното движение и ги погребаха тук. Така вече хората знаеха, че тук е неговият гроб и странствуващата му душа тук ще се завръща от време на време, ще влиза в съзнанието на живите, за да им припомня за онези сурови и несправедливи времена и за тези, които загинаха за човешки правдини.


София, декември, 1985 г.


 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.