Николай Василев

Осъдени на разум

Осъдени на разум

НАРОДОПСИХОЛОГИЧЕСКИ НАБРОСКИ

          1. ЗАЛЕЗИТЕ НА ЧОВЕЩИНАТА

 
          На този ден преди 45 години почти цяла България плака. Починал бе бащата на народите, вождът и учителят на прогресивното човечество, миротворецът от Кремъл. Склопил бе добрите си очи добрият чичко с лулата, на чието добро рамо, както личеше от илюстрациите в детските книжки, доверчиво кацаха (разбира се, без да реализират отделителните си функции) милиони гълъби.
          Изведнъж се оказахме безпомощни пред озъбеното лице на врага. Нямаше вече кой да ни защити от световните жандарми, идеологическите диверсанти, пентагонските военолюбци, империалистическите бомби. Апокалипсисът почука на входните ни врати.
          Времето постепенно заглуши симптомите на масовия социален инфантилизъм. Изясниха се нещата около военолюбците и военомразците. Научихме за реалната стойност на едноличната диктатура, лагерите на смъртта, милионите невинни жертви, унищожаването или преселването на цели народности, мизерията, жестокостта, канибализма (описан дори в мемоарите на Хрушчов), моралната разруха. Авторите на стотици специализирани изследвания откроиха демоничната фигура на Джугашвили. На неговото име – по-скоро на стоманения му псевдоним - бе кръстен цял исторически период от развитието на Русия и руските сателити.
          Нужно ли е днес отново да отгръщаме многократно и внимателно четени страници от историята? Или отбелязването на тази дата трябва да бъде използвано само като удобен повод за механично припомняне на ужасяващи имена и събития от близкото минало?
          Тривиална истина е, че припомнянето е вид предупреждение, своеобразно заклинание, относителна гаранция срещу възраждането на мракобесието. В случая обаче става дума и за още нещо, което е твърде важно. В някои от широко разпространените интерпретации на феномена “сталинизъм” въпросната гаранция подозрително угасва.
          Например: за престъпленията по времето на “сталинизма” били виновни главно Сталин и донякъде – определен брой лица от неговото обкръжение. Нали и Ленин е предупреждавал, че очерталият се като негов приемник бил “лош човек”, но Политбюро не се е вслушало в мъдрия му съвет и е утвърдило най-неподходящия от кандидатите. Ерго: доброто демократично бъдеще на нациите е въпрос на правилен избор, на добра кадрова политика. Просто трябва да се внимава при издигането и утвърждаването на най-подходящия за национален началник “добър човек” и фалове няма да има.
          Или: Сталин бил продукт на комунистическото движение с неговата античовешка природа. Значи, ликвидирането на комунизма (като движение, тенденции, доминиращи партийни структури, социално-икономически програми и пр.) унищожава и хранителната среда, от която би могъл да покълне нов свиреп диктатор.
          И накрая (без да изчерпвам всички теоретични илюзии): Сталин и “сталинизмът” били типично руски явления; съзерцателният и покóрен руснак си падал по управленските камшици, направо обичал да го потискат, мъчат, убиват; достоверен свидетел за “изконния руски мазохизъм” и негов “художествен теоретик” бил самият Достоевски и т.н. Възможно е, следователно, онази робска нация да си отчува и някой друг “жесток цар”, но проблемът може да се реши чрез ограничаване на “лошото” руско влияние върху съседните ù държави.
          Всъщност “сталинизмът”, независимо от някои уникални характеристики, е само един от поредните залези на човещината, само една брънка от зловещата верига на насилието. На насилието като ефективен инструмент на обезчовечената, т. е. оприродена история. В общата цивилизационна тенденция към хуманизация закономерно се вплитат периоди на функционален антихуманизъм. Автентичният смисъл на цялостната тенденция е в статута на общността като средство за запазване и възвеличаване на човека. Периодично възникващата необходимост от насилие в широк исторически мащаб обезценява човешкия живот и човешкото достойнство, превръща човека в средство за запазване и укрепване на общността. Тук няма случайности, няма неудачен кадрови подбор, няма специфична народопсихология, няма порочна идеология.
          Рисуват Темида с превръзка на очите. За да бъдели справедливи решенията ù, казват. За да не се ръководела от човешки емоции или корумпирана мотивация, а единствено от суровия безличен закон. За разлика от Темида, историята няма нужда от превързване на очите. Историята (като продължение на природната еволюция) е сляпа по рождение. И понякога тя решава възникващите пред нея проблеми с цената на смъртта и страданието на милиони хора. Всеки конкретен тиранин е само една от персонификациите на историческото насилие.
          Що се отнася до общите характеристики на всички диктатори и техните режими (независимо от личността, времето и мястото), не е необходимо да ровите из специализираната философско-историческа или философско-социологическа литература; достатъчно е да се запознаете с превъзходната художествена “трилогия” – “Есента на патриарха” (Габриел Гарсиа Маркес), “Аз, върховният” (Аугусто Роа Бастос), “Приложението на метода” (Алехо Карпентиер). Там ще намерите и “единственият” Сталин, и “уникалният” “сталинизъм”.
          45 години ги погребваме. Те все още са живи.
          И ще бъдат живи, за съжаление, дотогава, до когато народите продължават да се изправят пред тежките проблеми на биологичното оцеляване, на жизнено важното запазване на националната и държавна цялост, т.е. пред проблеми, които трябва да се решат (и обикновено, макар и временно, но конюнктурно-ефективно, биват решавани) чрез средствата на историческото насилие.
          А мераклиите за диктатори никога не са свършвали. Както маршалският жезъл лежал в раницата на всеки войник, един малък тиранин дреме в гърдите на всеки професионален властник. Дали малкият тиранин ще порасне и ще се превърне в кръвожадно чудовище, зависи изцяло от обективните исторически условия. И до известна степен, все пак – от нас самите.
          Преди да се отдадем на бленуванията по така “необходимата” ни днес “силна ръка”, ние, българите, има върху какво да се замислим.
 
          2. ЧОВЕКЪТ – В МИНАЛОТО И БЪДЕЩЕТО
 
          Рухването на комунистическата система (отъждествявана с източния цивилизационен тип) и еднополюсното ориентиране на историческото движение повишиха не само амбициите, но и възможностите на западната цивилизация за реална промяна на света като цяло, за неограничавана екстраполация на собствените си културно-икономически парадигми върху територията на планетата, за налагане и гарантиране на спокойното и мирно развитие на човечеството през следващото хилядолетие.
          В рамките на една сравнително цялостна (но все още неоперационализирана) стратегия е формулирана основната ценност на бъдещата ноосферна еволюция. Обединяващ символ и крайна цел (като индивидуално усъвършенстване) на тази стратегия е човекът. Приоритетна задача на международната общност (и по-конкретно – на авторите на грандиозния проект) би трябвало да бъде защитата на човека, на човешкия живот и човешкото здраве, на духовното възвисяване и материалното благосъстояние, достойнството и свободата на личността.
          Едва ли би се намерил някой, който да оспори (още по-малко пък – да обори) потенциалната съзидателна мощ, дълбоките исторически основания, точните прогностични измерения и безспорната еволюционна значимост на подобна стратегия. Налице са и много от условията за нейното осъществяване. Което не означава, разбира се, че това осъществяване ще е безпроблемно, нито пък че са достатъчно добре осмислени конкретните механизми, етапи, темпове, срокове. Стратегическата целесъобразност засега все още не е намерила адекватната си тактическа целесъобразност. С други думи, както вече споменах, ефективната операционализация на благородния замисъл предстои.
          При това положение ролята и функциите на либерализма като идеология и социална практика безспорно нарастват. Предварително искам да споделя тревогата си обаче от една изобщо неосъзнавана опасност (получила своята обективация в най-новата история). Комунизмът се опита да унищожи религията, да я изтласка от историческата сцена. Но в случая формулата “няма институция – няма проблем” се оказа абсолютно неприложима. Защото невъзможни за отстраняване бяха именно онези обективни потребности, които единствено религията задоволява. Така част от налаганите на хората духовни структури запълниха образувалия се вакуум и задействаха като ерзац-заместители на изтласкваната от тях институция (особено – в символно-ритуалното ù предназначение). Комунизмът постепенно се превърна в своеобразна религия. Световната либералдемокрация рано или късно ще се изправи пред приблизително същата опасност. Ако комунизмът бъде изтласкан от историческата сцена, без да са успешно решени проблемите, които са го породили и които неминуемо ще продължат да го пораждат, вакуумът ще всмуче либералдемокрацията (същото важи и за другите политически идеологии) и тя ще се превърне в своеобразен комунизъм.
          Закономерно натежават, от друга страна, и теоретичните отговорности на важни дялове от човекознанието (антропология, културология, психология, етнология). Предстои разработването и аргументирането на научни тези, съществени за изпълнението на стоящите пред човечеството цели. Тук ще засегна само някои от тях.
          Човекът като висша ценност (даже – като самоценност) е гола абстракция. Всякакви социално-ангажирани операции с тази абстракция, независимо от евентуално наличната добра воля, са безсмислени. Човекът като ценност – това са ценностите на човека. В един твърде важен аспект тук става дума за живота, здравето, удовлетворените материални и духовни потребности, личностовата автономност, свободата, моралните императиви, достойнството и т.н.        Досега конкретизацията е все още на средата на пътя: налице е само макрорамката, вместваща достатъчно различни виждания за тези ценности, широк квалификационен диапазон и множество йерархизиращи ценностите варианти сред различни социални групи и индивиди.
          По-нататъшното приземяване на въпросната абстракция се разгръща в безкрайно темпорално-топологическо многообразие. Човекът, естествено не трябва да бъде разглеждан като схема, откъснат от контекста на своята цялостност. Човешката идентичност, индивидуалност, същност (определящи неговите потенции, самочувствие, ценностна система) се изграждат многопластово; компонентите им (в обратната последователност - от най-конкретните към все по-абстрактните пространствено-времеви и социално-интеграционни реалии) се наслагват онтологически в сравнително монолитни структури.
          Така нараства и укрепва циментиращата човешкия идентитет принадлежност, от една страна, към определено семейство, фамилия, род, пол, раса, приятелски и професионални кръгове, нация, етнос, религиозна общност; от друга страна – към определено селище, географско-икономическата област, държава, регион, континент, планетата Земя (за следващата степен е излишно да споменавам, доколкото човекът все още не е тръгнал да осъзнава, че представлява и органична част от Космоса като единствената форма на разум в опознатото пространство).
          Във всеки конкретен индивид или по-цялостна социална група тези пластове са споени в особена, исторически конкретна сплав, с исторически променящи се пропорции и съотношения помежду им, но при задължителното присъствие (макар и с варираща функционална значимост) на всеки един от тях. Пълноценната човешка активност се основава на балансираното равновесие и съдържателното единодействие на всички изброени компоненти. Отстраняването или игнорирането на който и да било от тях осакатява човешкия интегритет, разрушава човешката цялостност. С най-голяма сила все пак това важи за структуроопределящите, доминиращите във всяка конкретна многопластова йерархия ценности.
          Не би трябвало да съм далеч от оперативното заключение (свързано впрочем и с последните балкански събития), че защитата на човека като ценност чрез посегателство върху основните ценности на същия този човек е противоречие в самото себе си и доказателство за несериозно или никакво осмисляне на съответния проблем.
          Също толкова безсмислено и несериозно е изкуственото противопоставяне на някои от тези компоненти един на друг; например, на чувството за принадлежност към човечеството като цяло срещу родолюбието, маниакално утвърждавано от местните патриотари, според които за да си гражданин на България, не трябва да си гражданин на света и обратно. Всъщност балансираното единодействие на всички изброени компоненти наистина е свързано с конкретно-исторически промени на относителната тежест на всеки един от тях, но взаимните конфликти и унищожения никога не са били реална алтернатива на непротиворечивото преливане, снемане на всеки от тях в по-широките рамки на онези, които временно доминират.
          При обосноваването на толкова мащабна стратегия за бъдещото развитие на човечеството авторитетните международни анализатори, надявам се, ще вземат предвид обстоятелството, че всяка култура, всеки географско-икономически регион, всяка по-значителна етническа общност имат своята неповторима специфика, различни ценностни йерархии и доминанти. В някои региони определяща роля в ценностната структура има религията, в други – националната принадлежност, в трети - расата, в четвърти – отечеството (съответно – националният суверенитет). Взаимното проникване и влияние на културите е бавен и естествен исторически процес; утвърждаването на определени общовалидни, общочовешки ценности – също. Изкуственото или насилствено привнасяне на ценности може да доведе до унификация и стандартизация на човешкото етно-културно многообразие, до индустриално производство на хора по калъп; още по-вероятно е то да доведе до почти необратимо стагниране и консервиране на определени социално-икономически атавизми.
          Всяка промяна в съзнателно избрано направление е резултат от комплексно (включително и образователно, но главно – икономическо) въздействие. В крайна сметка промяната на човека се извършва чрез промяната на неговите житейски обстоятелства; очовечаването на човека се осъществява чрез очовечаването на неговите условия за живот.
          Недооценяването на цивилизационната логика и историческите дадености крие в себе си много опасности. Истината е, че компактното придвижване на човечеството по някаква “предопределена” еволюционна магистрала е невъзможно (развитието се осъществява неравномерно и разнопосочно, с внезапни девиации и временни отстъпления, макар и в коловоза на една по-обща икономическа тенденция).
          И в това няма нищо лошо, нищо тревожно. Защото единствената по-сериозна гаранция за теоретично безграничното усъвършенстване на разума са именно поетапното завладяване на територията на бъдещето и калейдоскопичното многообразие на културните парадигми.
          Всъщност именно либералите би трябвало да разбират това най-добре. Именно либералите би трябвало да се намесват по-активно, да коригират очерталите се дотук несъобразности, да бъдат отговорни гаранти за по-задълбочената осмисленост и оптималната ефективност на тази толкова необходимо ни пред прага на идващото столетие световна доктрина за бъдещото развитие на човечеството.
 
          3. РАЗЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ БЪЛГАРИНА
 
          В констатацията на определени феномени народопсихологията е колеблива, в обяснението им – безпомощна. Един от тези феномени е трайната фрагментираност (раздробеност) на българското общество. Висшата степен на ефективно обединение, достигната от българина, е фамилията (или семейно-клановата структура). До интеграционното равнище на професионалните, гражданските, етно-регионалните (да не говорим за националните) общности той все още не е успял да достигне.
          По принцип не възприемам на сериозно едропанелните характеристики на отделните народи или големи раси. Позволявам си да използвам някои от тях тук с цялата възможна условност и с единствената цел да очертая по-ясно проблема, като го очистя от безкрайния житейски релативизъм. Предполагам, освен това, че е напълно вероятно разочарованията от последните десет години да влияят върху субективизма на оценките, да сгъстяват ненужно негативизма и песимизма.
          Така или иначе, парадоксът е налице. Сами по себе си, поотделно взети, българите (в огромното си мнозинство) са умни, предприемчиви, енергични, успешно ориентиращи и адаптиращи се към несвършващото разнообразие от житейски обстоятелства. Събереш ли ги заедно (в по-голяма общност), в името на цели, далеч надхвърлящи хоризонта на индивидуалната им екзистенция – работата е оплескана.
          Нашата социалност е осакатена, болна, трайно увредени са социалните ни “инстинкти”, трудно и мъчително текат задължителните за всяка национална активност процеси на синхронност, взаимодействие, съпричастност, съвместност. Нарушени са традициите на общуването, закърнели са навиците за съществуване и личностно реализиране в рамките на голяма и сложно функционираща социална общност. Сигурно това е резултат от трагичните исторически перипетии. Многовековната липса на държавност или държавен суверенитет (както и на организационна самостоятелност на по-ниските интеграционни равнища) неминуемо е довела до разкъсването на обединителните нишки, до разпад на социалната мрежа, до повреда на естествените интеграционни механизми.
          От друга страна, точно отсъствието (или слабостта, неефективността) на социалната защита е направила българите майстори на индивидуалното оцеляване, отличници на поединичното спасяване, царе на самостоятелното измъкване от всякакви опасни ситуации. Стратегията на успокоената съзидателност отдавна е отстъпила на втори план за сметка на отчайващо масовизираната стратегия на оживяването (преживяването, доживяването). А вечно оцеляващите същества са наистина здрави, жилави, издръжливи, изобретателни, хитри (те на толкова чужди държави видяха сметката, че на собствената ли?), но и – флексибилни, гумено-адаптивни, отстъпчиви, компромисни, светкавично мимикриращи, безпроблемно и без никакви угризения на срещащата се все още тук-там съвест сменящи принципите си, приятелите си, господарите си.
          Денят на съединението е само повод да си припомним историята на грандиозното българско разединение (впрочем, дори и това велико национално събитие, което отбелязваме сега, е имало своите яростни противници вътре в страната!); да си обясним уникалната раздробеност на всички български емигрантски общности; да потърсим основанията както на продължаващото и до днес сепариране на висшите национални интереси, така и на закономерния провал на всякакви опити за национално съгласие, национално помирение, национално единение (внушавани на непознаващия чувството “заедност” българин в отчайващо тесния диапазон от “Заедно за България!” до “Заедно можем повече!”).
 
          4. МОРАЛЪТ НА ПРЕХОДНИТЕ УПРАВНИЦИ
 
          Не е задължително да разполагаш с ненормално изострена чувствителност, да си развил някакъв извънреден сетивен капацитет, за да усетиш, че има нещо гнило в царството на недоузрялата демокрация; още по-точно – че не нещо, а твърде много неща в нея са гнили. Едно от тези неща е очевидната нравствена недостатъчност на определени социални прослойки, и на първо място (поради по-широките мащаби както на самото явление, така и на въздействието му върху обществения организъм) – на така наречената “политическа класа”, на парвенюшки излъскания и възмутително нахално самовъзвеличилия се “елит” на нацията.
          Склонен съм да използвам изразите “морално падение”, “морална разруха”, “морална деградация”, но по-скоро като знаци за емоционално отношение, отколкото като релационна формулировка на етап от добре изследван и действително протичащ процес на историческа дезинтерграция на нравствените ценности. Не съм подготвен да направя задълбочено многоаспектно сравнение между характеристиките на предходните еволюционни периоди и днешното състояние на нещата, но и без да съм направил подобно сравнение никой не може да ме убеди, че, примерно, през тоталитарните времена народният морал (моралът на управляващи и управлявани) поотделно и като цяло бил цъфнал и вързал, и че тогава сме били извисени, а днес – по-пропаднали в нравствено отношение.
          Има различия, разбира се (надявам се те да бъдат все някога сериозно изследвани и обосновани), и едно от тях е, че днес формите на морална недостатъчност са значително разнообразени и обогатени, но има и достатъчно много общи характеристики. Злоупотребата с власт в края на краищата е константна величина в “уравненията” на всички властови отношения, независимо от историческото време, географската ширина или конкретните форми на управление.
          Ако може изобщо да се говори за някакви еволюционни промени, за отслабване или засилване на определени тенденции, то този процес се разгръща в рамките на самия преходен период и се измерва чрез различната (все по-нарастваща през тези десет години) относителна тежест на политическата безнравственост в средите на сменящите се преходни управници. В началото на националното пробуждане като че ли по-силни бяха позициите на неподкупното доверие, идеализма, почтеността, искрения стремеж към възтържествуването на историческата справедливост и възраждането на традиционните (поне на теория) национални добродетели. После дойдоха трудностите, илюзиите рухваха една след друга, кариеристите изтласкаха идеалистите и всичко си легна на мястото.
          Инфантилизъм, безотговорност и безпардонност завладяха политическия живот. Профанизацията на основните партийни структури бе осъществена чрез поетапното изхвърляне от стройните “квадратно-гнездови” редици на организационно недисциплинираните и рушащите безмозъчното единство, но затова пък критично мислещи и обществено авторитетни личности (а обявяването им за “политически трупове” бе израз както на класическата балканска злоба, така и на закономерното деинтелектуализиране на съответните организации.
          В тази широка графа можем да включим още: пренебрежителното и презрително отношение към относително “малогабаритните” партньори, съюзници и присъдружници; монологичната самовлюбеност и безсрамното високомерие на “техни началнически величества”; пълното изтласкване на опозицията от всички възможни сфери на инициативност и контрол; грубите посегателства върху автономията на съдебната власт; подчиняването (или поне опитът за подчиняване) на обществените електронни медии и много от независимите вестници; изтънчените репресии срещу интелектуалната съвест на обществото и т. н.
          Преяждането с власт, пари и привилегии изглежда отвратително на фона на всеобщата мизерия, затъналата в тежка криза икономика, трудното съществуване на 70 процента от българските граждани на и под прага на бедността, неовладения вече десетилетие демографския срив, армията икономически емигранти, нарастващата мощ на организираната престъпност и корупцията.
          Както личи от всекидневните житейски свидетелства, това изобщо не интересува преходните управници. Обществената трагедия не би могла нито да ги трогне, нито да мотивира същностно тяхната дейност. За тях много по-важни са витринните мероприятия (с присъствието на добронамерено настроени медии), никога несвършващите приеми, банкети, коктейли, “служебните” разходки в чужбина, редовно подновяваните луксозни лимузини с изтъкващите величието на возещите се в тях персони сини буркани (и съответно – с много специален режим на движение), осигуреното чрез унизително послушание благоволение на западните покровители (не трябва вече да се чудим откъде са се пръкнали политиците, защитаващи не интересите на родината си, а интересите на ония, които фактически им плащат!), богатите фондации и европейските тоалети на амбициозните булки, спонсорираното отново от щедрите покровители образование на гениалните дечица в престижни чуждестранни колежи и университети, лъскавите кабинети и раздутите бюджети на ръководените от тях ведомства.
          Пред удивените ни очи набъбна застрашително тяхното благосъстояние, скочи стойността на движимата и недвижимата им собственост, извисено бе цифровото изражение на потайните банкови сметки, увеличиха се явните несъответствия между декларираните приходи и главозамайващите разходи. Пред смаяния ни поглед закръглиха снага новите демократични палати, раздавани бяха обещаващи добри приходи места в директорски бордове и надзорни съвети, подреждани бяха на топла службица братовчеди и лоялни талибани, далавераджийски биваха приватизирани (главно чрез подставени лица или кухи работническо-мениджърски, сиреч разбойническо-мошенически дружества, естествено) най-съблазнителните парчета от подлежащите на приватизиране държавни активи.
          Всички опити на разтревожената общественост да получи от властта (включително и от специално упълномощените за това институции) достоверна информация за въпросните подозрителни процеси бяха посрещани с надути насмешки, високомерно мълчание или нахални призиви за доказване на тяхната недоказуема корумпираност.
          Индикациите за моралното падение на преходните управници са многобройни и в аспекта на своята публичност не се нуждаят от никакво доказване. Когато си тръгнал по коридорите на властта, когато си поел тежката отговорност за държавното управление и за решаването на проблемите на милиони хора, неограниченото разбогатяване и ненаситната стръв към служебни благини и привилегии (дори да се вписват в рамките на несъвършените закони) са неморални по своята дълбока същност. Когато доверието на обществото към отделен представител на политическата класа е разклатено, той просто трябва да си тръгне, а не да се гаври с Темида чрез демонстрация на гьонсуратларска недосегаемост. Когато доверието на обществото към политическата класа като цяло е пред рухване, тази политическа класа трябва да отстъпи мястото си или, ако продължава да иска документални доказателства за собствената си очевидна поквара, да бъде пометена от сцената.
          Когато твърдях, че злоупотребата с власт е характерна за всяка (особено за генетично увредената) власт, нямах предвид утвърждаването на пълната идентичност на съответните явления и пораждащите ги исторически обстоятелства. Днешната българска ситуация може да бъде обяснена с наличието както на общи (с други сходни ситуации) корени, така и на поредица специфични обстоятелства.
          Към тях, без претенции за изчерпателност, включвам: изкривяването на нравствената пренастройка, деформирането на моралната преориентация, свързано с тежката и продължила повече от нормалното (т. е. повече от средно достигнатия стандарт) нестабилност на преходния период; влиянието на непознатата за двете последни поколения и постепенно установяваща се класическа парично-стокова форма на функциониране на обществените сфери (поради изначалното “безличие” на капитала и неговата неутралност спрямо човека и човешкото); отсъствието на национален разум, чийто носител обикновено е силната, авторитетна, неангажирана с партии и частични интереси интелектуална общност и т. н.
          Да не забравяме и неизбежното при всяка революционна промяна разбъркване на блатото (извинете ме за “елитаристкия” тон, но нещата стоят точно така), при което на повърхността винаги изплува и дори се задържа за определен период от време социалната утайка.
          Има и още нещо, твърде важно. Народопсихолозите отдавна се опитват да го обяснят, но опитите им (поне досега) са колебливи и многосмислови. Става дума за масово възприетата от българите стратегия на индивидуалното оцеляване, на спасяването поединично. Сигурно ще намерим дълбоките причини на това явление в многовековната липса на държава или държавен суверенитет, в закономерната атомизация на населението, в може би безвъзвратно загубените сетива за общност, заедност, съвместност. Именно това, а не някакъв въображаем – подхранващ послушанието и покорството - атавистичен спомен от робството, е оставило своя отпечатък върху характерологичната специфика на населяващите тези земи хора. Индивидуално оцеляващият е от една страна активен, умен, хитър, предприемчив, изобретателен, гъвкав (дори прекалено, до равнището на приведения гръбнак гъвкав?), от друга страна – конформистичен, пластелинен, интровертен, страхлив, завистлив, злобен.
          Съжалявам, но нямам достатъчно място и тук трябва да се самоогранича в обясненията и аргументите, както и да си спестя елементарните, но показателни потвърждения на тезата (да я илюстрирам, например, чрез огромните ни успехи в индивидуалните и почти никаквите постижения в колективните спортове; или да напомня за невъзможността от изграждане и стабилизиране на българска емигрантска общност където и да е по света и т. н.). Ще направя връзка единствено с основната тема.
          Когато дойде на власт, индивидуално оцеляващият обръща основно внимание на личните си проблеми, но собственото си житейско осигуряване, на задоволяването на личните и на най-близките си хора потребности, на самообогатяването и имуществено-финансовото си стабилизиране за поколения напред. Той просто не може да постъпи другояче, да надскочи себе си, да погледне на просперитета на общността като на условие, благоприятстващо (а не възпрепятстващо) неговия собствен просперитет, да осъзнае, че колкото по-богата става неговата родина, толкова по-богат ще бъде и самият той, толкова по-добър ще е животът на децата и внуците му.
          Привидно българите се интегрират в съществуващите форми на общност (приятелски кръгове, професионални гилдии, квартални компании, политически партии, граждански сдружения), но реално запазват своята атомизираност, своята изолация от окръжаващите; те само използват (прикрито или открито) тези форми на общност като удобно средство за осигуряване на личното си добруване, за повишаване на собствения си жизнен стандарт.
          Най-ефективни оръжия в тази жестока битка за поединично измъкване от мизерията са партиите. Именно поради това (а и поради някои други причини) от освобождението ни до днес не политическите (двуполюсни или квази-еднополюсни), етническите или всякакви други модели, а именно партиите са проклятието на България.
          Тези управници ще паднат. Партийните кадрови механизми ще издигнат на тяхно място други, с различни фамилии, но със същия манталитет; а партийните структури ще стоят здраво зад гърба им, докато те продължават да ограбват отечеството. Няма измъкване.
          А срещу партиите може да застане само гражданското общество.
          Което още не е създадено.
 
          5. ВЪЗМОЖЕН ЛИ Е БЪЛГАРСКИ НАЦИОНАЛСОЦИАЛИЗЪМ?
 
          Историята е фиксирала обстоятелствата, при които вероятността за поява на партия от националистически (национал-фундаменталистки) тип рязко нараства.
          Тази опасност обикновено изниква тогава, когато страната не само е катастрофирала социално-икономически, но и духът й е смачкан, унизен, когато е изпаднала в политическа зависимост, когато суверенитетът й в много области бива безапелационно нарушаван, когато е потъпкано националното достойнство. Затова стратегическите цели на подобни политически сили не се изчерпват с икономическото и културното възраждане – в тях на преден план е изведено укрепването на националното самочувствие.
          Наличието на подобни фигури (Жириновски, Тудор, гротесковият отец Гелеменов и др.) в страните от бившия комунистически блок изглежда като че ли напълно естествено. Тяхната електорална “тежест” все пак остава засега в рамките на безобидната политическа екзотика. Далеч по-необичайни, но и много по-опасни като тенденция са появата и неудържимият възход на Хайдер и –само преди дни, на президентските избори във Франция – Льо Пен. Обяснението там не е икономическо; то е обвързано главно с болезненото национално унижение (в хода на “цивилизационната” американизация).
          Що се отнася до България, нейната непреодоляна икономическа катастрофа е печален факт. Факт са безработицата, мизерията, корупцията, масовото неморално разбогатяване на властниците. Управляващият слугинаж се съгласява автоматично със всяко изискване отвън, козирува покорно на всяка задгранична заповед, като реално обслужва интересите на чужди държави, международни организации и икономически структури. Едно от допълнителните условия е също изпълнено – безславно провалени и компрометирани са класическите десни, леви и центристки партии и коалиции; псевдогражданските обединения на поредната месианска фигура са разядени неудържимо от подобна тенденция.
          Така че повечето обективни обстоятелства са налице.
          Но в субективен (до голяма степен народопсихологически) аспект нещата са далеч по-сложни. В идеологията на националистическите партии по определение би трябвало да се съдържат силни ксенофобски (расистки) компоненти. В милата ни родина обаче подобни “волности” са възможни теоретически (като празни декларации, като хвърляни на вятъра думи), но невъзможни или почти невъзможни на практика. Първо, исторически доказана е етнокултурната толерантност на българския народ. Отделен е въпросът кои са корените на това явление. Познавам добре един от тях. Образно казано, за да мразиш други нации и хора, трябва да разполагаш с достатъчно сили и време за това. А ние (като изконни българи) толкова обилно се мразим помежду си, толкова голяма част от живота си отделяме за взаимни мръсотии, че наистина не ни остават нито време, нито енергия, да се занимаваме с не-българската “биогеоценоза”. Достатъчно сме заети със себе си, дето се вика, за да обръщаме “расистко” внимание на циганите и евреите.
          Да не забравя и едно друго обстоятелство (предполагам, от разреда на обективните). Качеството на човешкия материал не може да бъде изкуствено понижавано или повишавано в търсено съответствие със спецификата на отделните обществени структури. Хора с огледални биосоциални параметри изграждат всички партии, движения, граждански инициативи и поданически послушания. Такива, в края на краищата, ще изградят и въпросната партия. Ясно, че резултатът ще е същият. Колкото “демократични” ги докарахме демократичните партии и съюзи в България, точно толкова и “националистическа” би била евентуалната националистическа партия.
 
          6. ОМРАЗАТА КАТО ЕКОЛОГИЧЕСКА НИША
 
                    “Възможен ли е български националсоциализъм?” – такъв въпрос си зададох преди известно време (около първия тур на президентските избори във Франция, когато крайната десница надделя над умерената левица). Опитах се да формулирам най-вероятния отговор – нееднозначен, и все пак в по-голяма степен отрицателен. Имах предвид конкретно-историческата практика на 30-те и началото на 40-те години от миналия век в България (традициите, известно е, не бива да бъдат пренебрегвани!). Имах предвид и обстоятелството, че наличието на обективните условия бива почти неотвратимо обезсмислено от отсъствието на важни субективни предпоставки.
          Към обективните условия спадат: срив на икономиката; провал на политическия модел; компрометиране на целия управленски елит; подчинение и унижение на нацията. Всичко това си го имаме в излишък. Но то не е достатъчно.
          Ксенофобията, расизмът, етно-религиозната нетърпимост (намиращи отдушник в реалното социално насилие) са липсващите компоненти от националсоциалистическата нагласа, от фашисткия светоглед, теоретично разгърнат в съответната идеологическа конструкция. Тук именно българинът сериозно го закъсва.
          В отговора развих тезата, че ние толкова силно (по Ботевски, дето се вика) се мразим помежду си, толкова умения и способности мобилизираме, за да си правим мръсно, че за не-българските нещастници просто не ни остава време. Не че не бихме се постарали да се проявим и там, но очевидно не ни достига необходимата енергия да ги мразим и преследваме.
          Сега искам да допълня разсъжденията си с анализ на ситуацията, в която е изпаднала една от не-българските общности. Правя го, държа да подчертая, съвсем добронамерено, без капка нетолерантност или ирония, с уважение към принадлежащите към тази общност мои приятели.
          На евреите не им е удобно да живеят в България, не им е уютно тук, не се чувстват добре в подобна социална среда. Точно защото никой не ги мрази и нищо не ги заплашва, а крайните националистически лозунги се разнасят над миниатюрни групички от генетични сбърканяци. Колкото и странно да звучи това, именно липсата на реална или достатъчно реалистична (в обозрими времеви мащаби) опасност снижава тонуса на евреите, обърква ги, прави ги неспокойни и дезориентирани. От две хилядолетия те са се опитвали да изплащат “греха” си към Христос чрез тотално самоожертвяване, учили са се (и безспорно са свикнали) да живеят сред притаена или открита омраза, сред обиди и закани (перфидно заглаждани с усъвършенстването на цивилизацията). Докато в България никой – или хайде, нека кажем почти никой – не ги мрази.
          Нещо повече – в България никой не им обръща особено внимание. Което пък е безбожно непростимо.
          Ето защо главно евреи са тези, които през последните няколко месеца бият “камбаната на обществената съвест”, пишат тревожни обръщения, предупреждават за опасността от “надигащата се”, според тях, вълна от антисемитизъм, расизъм, ксенофобия.
          Не бих казал, че нямат абсолютно никакви основания. Пък и подобни предупреждения никога не са излишни – най-малкото, за да поддържат “имунната система” на обществото.
          Но не мога да не споделя и подозрението си, че едно от въпросните, споменати преди малко, основания е свързано с желанието им да се преживяват като гонени, мразени, заплашвани, т. е. да намерят своята адекватна “екологическа ниша” и традиционната историческа мотивация за уникалната си етно-взаимообвързаност. И, разбира се, да се върнат в центъра на общественото внимание. Както са свикнали да бъде.
          В това, в края на краищата, няма нищо лошо.
          Освен ако не се извършва за сметка на нещо друго, също толкова или дори по-важно.
 
          7. ВЕЛИКОТО ВРЕМЕ НА МАЛЦИНСТВАТА
 
          Никой няма право да принизява или пренебрегва мястото и ролята на обединилия се в 50 щата задокеански конгломерат в световната история. Става дума за социална общност с огромен принос към усъвършенстването на човешката цивилизация. Но и странна и парадоксално противоречива общност. Безгранично разнолика, разноцветна, разнозакърпена. Реализираща природата си в диапазоните от модерното светоусещане до крайния верски фанатизъм, от сексуалната разпуснатост до мормонското пуританство, от дивашката престъпност до спокойствието на безпрекословната законност, от саможертвения идеализъм до непоклатимото еснафско безразличие, от демократичното свободомислие до тираничното мракобесие.
          Предварително наясно съм, че опитите за глобализирани интерпретации и едропанелни квалификации на съвременното вавилонско стълпотворение биха били конфузно едностранчиви и схематични. Въпреки това ще се опитам да поразсъждавам върху някои общи наклонности и състояния на привидно аморфната маса от безконфликтно съжителстващите етноси.
          Първо се сещам за имперското мислене (почти тъждествено с мисленето на значително по-еднородния руски масив). Всеки извънамерикански индивид, стъпил на “свещената” американска земя и извоювал американски документи за самоличност, започва да гледа на останалите извънамерикански индивиди с необходимото пренебрежение и от необходимата висота, на 4 юли пее фалшиво химна с положена върху сърдечната област ръка, а през другото време си приписва съвсем сериозно месиански функции по отношение на недоразвитите световни провинции.
          Освен с трудно излечимо предразположение към имперско мислене и месианско самочувствие, средностатистическият американец се характеризира с афинитета си към елементаризираните, услужливо предъвканите, адаптираните към собствените му повърхностни представи художествени “истини” за света и човека. Комплицираните научни анализи не са му присърце, абстракциите го изприщват, предпочитанията му са ориентирани към опростеното черно-бяло противопоставяне между доброто и злото. В масово консумираните образци на поп-изкуството добрите и лошите са безпогрешно отграничени, маркирани са с първосигнално разпознавани характеристики, като лошите са предимно едри комуняги с татуирани чукове и сърпове по челата или дребни изродчета с дръпнати очи, а добрите, естествено, са граждани на най-великата държава в света и са, още по-естествено, приказно могъщи – Супермен, Батман, Капитан Америка, Спайдърмен и какъв ли не “мен” още! Самият “пантеон” от любими художествени герои е отчайващо показателен за налагания или придобит естетически примитивизъм.
          Средностатистическият американец, освен всичко това, е и върл фен на нагледа, на образа, на илюстрацията. Закърмен с животинките на Уолт Дисни и лъскавите комикси, той им остава верен от детската възраст до възрастта на вдетиняването. Когато хване да “прочете” нещичко, ако изобщо извърши подобен героизъм, обича обектът на интелектуалното му усилие да е с повече картинки, текстовете го затрудняват (дори и онези в излизащите от устата на персонажа балончета, ако по обема си, или, не дай Боже, по терминологичната си “разюзданост”, надхвърлят съответния негов капацитет). Съединените щати са единствената страна в света с толкова натоварен и оживен творчески обмен между приоритетно визуалните средства за отразяване на действителността. Там успешната компютърна игра веднага бива филмирана, успешният филм бързо се появява на пазара във вид на комикс, а успешният комикс рано или късно оживява върху киноекраните или мониторите.
          За да избегна – именно в духа на въпросните традиции - излишното съдържателно претоварване, предпочитам да оставя настрана възможното тълкувание на типично американското експониране на моменти от собствената история (преди всичко войната между Севера и Юга) върху военно-политическата карта на света – а то би ни помогнало да разберем специфичното планетарно екстраполиране на американските жизнени интереси и дълбоката мотивация на емоционалната активност и ангажираност при тяхната защита. Тук ме интересува главно еволюцията на смисъла и механизмите на функциониране на демократичното устройство на обществото на стария континент и отвъд океана. Особеностите на тази еволюция определят донякъде различните реакции и позиции на отделните членове на северноатлантическия алианс по отношение на кризисните ситуации в една или друга точка на света.
          Възникването на европейската демокрация е свързано с утвърждаването на мнозинството като суверен на властта в противовес на дотогавашната авторитарна практика, при която проблемите на общността са били обсъждани и решавани от тесен властови кръг. Постепенно, с развитието и усъвършенстването на демокрацията, се налага и внимателното отношение към малцинството, съобразяването (във все по-голяма степен) с неговите желания и изисквания, дори с желанията и изискванията на отделните личности (каквито примери се срещат в датското законодателство), търси се динамичния баланс, равновесието на интересите, правата, задълженията. Така (преминавайки от мнозинството през малцинството до личността и завръщайки се към началото на този процес, но вече на равнището на синтеза), демокрацията в Европа се обогатява, покрива изцяло гражданското пространство.
          В Америка процесът е с обратна насоченост и все още е недовършен. Там демокрацията е заквасена с гарантираното право на личността и малцинствата да определят някои съществени параметри на съдбата си. И това е исторически обусловено. Американската нация е уникална, тя е нация от малцинства. В нея няма преобладаващо по брой и социално влияние местно население (защото то е количествено редуцирано и претопено или запазено в резервати), няма официална религия, господстващи културни парадигми, естествено формиран на съответната територия език. Националното единство е осъществявано като лишена от обединяващата ос на етно-културното мнозинство спойка на многообразието. Америка е болезнено чувствителна по въпроса за малцинствата – включително гей-организациите, клубовете на плешивите и сплотените екипи на състезателите по хвърляне на точилка.
          За съжаление, в еуфорията на самопровъзгласеното съвършенство американската демокрация е спряла дотук, не е доразгърнала своите потенции, не е стигнала до разбирането и защитата на правата на мнозинството. Затова навсякъде по света военната машина на Щатите и командвания от тях алианс е съюзник на реалните или формално предпоставяни като малцинства – те винаги са по-слабите, уязвимите, добрите, правите, заслужаващите мощна подкрепа (изключвам случаите на приложения двоен аршин – обусловен от допълнителни стратегически интереси).
          Направеният анализ съвсем не е песимистичен, напротив – той отприщва светлината в дъното на тунела. Демографската картина в България и изобщо на Балканите отчита огромното разминаване между популационните динамики на различните етноси. Това предвещава още през близките десетилетия смяна на приоритетите във военно-икономическите стратегии на Америка и нейните съюзници. Когато българите станат малцинство в собствената си родина, те най-накрая ще попаднат под защитата на “Хелзинки Уоч”, “Хюман Райтс Интернешънъл” и пр., а защо не и на Бриджит Бардо. По същият начин, когато сърбите и македонците бъдат задавени от албанското човешко море и влязат в книгата на изчезващите видове, бойната мощ на НАТО ще остави Белград на мира и ще се стовари върху Тирана и Прищина.
          Друг спасителен изход за нас, честна дума, не виждам, друга възможност за възтържествуване на справедливостта няма, братя.
          Освен една – американците най-накрая да осъзнаят, че и мнозинството, колкото и непривично да им звучи това, има както своите права, така и правото да ги защитава.
 
          8. ЕТНО-РАЗМИШЛЕНИЯ
 
          Затиснали са ни етнически проблеми. Не от вчера и не от оня ден.
          Някои медии (основателно или не толкова основателно) ги дефинират в стил “светналата червена лампа” или “биещата камбана на обществената съвест”, периодично уведомявайки ни, че:
          - турците се борят за втори официален език, втора традиционна религия, особени права и ограничена регионална самостоятелност със скрита тенденция към пълна политическа автономия;
          - циганите не желаят да плащат данъци, такси и битови консумативи; те само крадат, насилват, убиват и стремително се размножават;
          - евреите вече са ни се качили на главата и реално управляват държавата, присъединявайки я към “паяжината” на “световната конспирация”;
          - броят на българите намалява застрашително и след 40-50 години те ще се окажат малцинство в собствената си родина;
          - България е третата, след Косово и Македония, мишена на срасналия се с балканския наркотрафик ислямски фундаментализъм и т. н.
          Като професионален идеолог би трябвало да съм наясно с разликата между идеологическото и житейското равнище на всяко от горните твърдения. Идеологията е тази, която въвежда в теоретично обръщение социални “монолити”, едропанелни категории – циганите (изобщо?), турците (всички?), евреите (в един кюп?). В системата от лични социални контакти книжните обобщения се разпадат на конкретни компоненти; зад паравана на амбициозните абстракции (каквито, признавам, и аз съм използвал) надничат биографиите на конкретни личности с конкретни достойнства и конкретни пороци. Там нещата звучат в друга гама. Там във всяка социална общност ги има и такива, и онакива, и всякакви, и никакви. А кои са повече и кои по-малко е по-скоро въпрос на статистика, не на генетично закрепена информация или културно наследство.
          Това, разбира се, не отменя поражданите от етническото съжителство проблеми. Тяхното изясняване тръгва от антропологическия “увод”, доколкото в процесите на расообразуване и етно-формиране могат да бъдат открити аналогични моменти, етапи на развитие и същностно разгръщане.
          Предполага се, че расовото разслоение сред човечеството е започнало някъде преди около 130 000 години. Не се знае кога са кристализирали окончателно огромните “армии” на негроидната, монголоидната и европеидната раса. Но е практически потвърдено, че постепенното преодоляване на географско-историческата изолация на отделните цивилизационни огнища през последните 6-7 хиляди години (съвременните глобализиращи тенденции са кулминацията на това преодоляване) е довело до неспасяемото размесване и взаимно проникване на основните и неосновни расови признаци.
          Като изключим местните жители в някои области на Судан, северен Китай и крайбрежието на Балтийско море, вече е трудно да се идентифицират населяващи определена територия компактни групи от класически представители (притежаващи всеки от съответните белези) на трите големи раси. Обогатяването на човешкия генофонд обуславя преминаването от “производство” на расово еднотипни – в три основни модификации – екземпляри към креативно разнообразие и уникално съчетаване на специфични анатомо-физиологически характеристики във всяка личност.
          Никой не се наема, разбира се, да прогнозира бъдещото (в средносрочна или дългосрочна перспектива) изчезване на големите раси, малките раси и групите антропологически типове като работна био-номенклатура на социални по своята същност феномени. Но е почти сигурно, че многообразието на съответните признаци може да бъде запазено и допълнително разгърнато единствено на индивидуално равнище, че определените расови “комплекти” никога повече няма да бъдат съсредоточавани в дадени географски райони, при дадени климатични особености, през дадена историческа епоха. Те също така никога повече няма да служат за целенасоченото отграничаване на една общност от друга с цел предоставянето или отнемането на определени права.
          Сходна е съдбата на социалните и биосоциални характеристики от национално, народностно и племенно естество – културни парадигми, духовно наследство, обществена и икономическа система, език, расова принадлежност (за която стана дума по-горе), религиозни предпочитания, законови традиции, психология и т. н. Масираната миграция, съпровождаща процеса на взаимно проникване на цивилизациите, е довела до разселване на представителите на почти всички народи и субординирани обществени обединения по цялото земно кълбо, до превръщането на света в необозрима мрежа от стотици хиляди и милиони “Вавилонски стълпотворения”. Въпреки невероятните постижения на взаимната адаптация и съвместната творческа активност, това неминуемо поражда напрежение, противоречия, конфликти. Днес едва ли може да се намери държава, в която изобщо да липсват каквито и да било етно-културни или етно-религиозни проблеми. С различна степен на острота, естествено. И с различни възможности за реално “омекотяване” или преодоляване.
          В търсене на принципната основа на желания етно-културен баланс, на универсалните механизми за оценката и разрешаването на тези проблеми, модерният хуманизъм разчита на особеното международно законодателство (като Рамковата конвенция за малцинствата), както и на предназначените за гарантирането му правозащитни институции.
          Не са редки случаите обаче, когато въпросното законодателство (като цяло или в отделни свои фрагменти) не само не успокоява, но и засилва, изостря до опасна степен социалното – на първо място междуетническото - напрежение в границите на отделни държави. Това не винаги е свързано с изпълзяващите от пещерите на миналото рецидиви на болнавия национализъм и гротесковия шовинизъм. Причините се коренят главно в теоретичния хаос, царуващ в главите на споменатите “законодатели”, в терминологичната недоизясненост на някои техни “творения”.
          Класически пример за понятийно недоразумение е фундаменталният термин “национално малцинство”. Възможно е да съществува народностно (или племенно) малцинство, доколкото то е изградено от такива био-социални характеристики, определящи “статута” на личността независимо от конкретните пространствено-времеви координати на нейната жизнена активност (т. е. характеристики, които личността “носи” навсякъде със себе си). Невъзможно е, от друга страна, съществуването на национално малцинство. Нацията е термин предимно икономически (съответно юридически формализиран). Тя обхваща цялото население на определена територия, тясно обвързано в икономическо, финансово, инфраструктурно и пр. отношение.
          Вярно е, че експанзията на мултинационалните корпорации и обективните изисквания на световното разделение на труда прегазиха много от националните граници и придадоха известна условност на някои класически икономически и юридически категории. Но традиционните дефиниции все още работят достатъчно ефективно (особено при характеристиката и класифицирането на големи обществени структури) и теоретиците могат спокойно да ги използват при своите социално-икономически анализи.
          Точно в традиционния смисъл на съответните понятия където и да отиде, каквото и гражданство да приеме (т. е. към която и нация да се присъедини, под юрисдикцията на която и държава да се намира), всеки човек си остава - в рамките на поне няколко последователни поколения - представител на определена народност. Чикагският евреин, примерно, си остава евреин по народност, но е американец по националност (и той, впрочем, не се срамува и няма причини да се срамува нито от едното, нито от другото).
          Всяка съвременна нация се състои от почти необхватен брой малцинства – етнически, културни, езикови, религиозни, полови, възрастови, организационно-идеологически и т. н. В това няма нищо страшно. Страшното идва, когато именно тези малцинства (разнообразните форми на социална общност), вместо да бъдат разглеждани като органични компоненти на гражданското общество, контролиращи и гарантиращи спазването на определени човешки права и свободи, биват обявявани за техни единствени субекти или поне приоритетни носители. Колективизацията на индивидуалните права и задължения води до своеобразно кастово деление, до сътворението и разпределението на странни граждански “екстри”, до дестабилизация и взривяване на обществения мир. Никой български гражданин не може да разполага с повече или по-малко права от който и да било друг български гражданин само въз основа на обстоятелството, че принадлежи на някое от тези малцинства (вкл. етническото). Носител на човешките права е човекът – с тяхното “притежаване” и реализиране неговата “конкретно-малцинствена” принадлежност няма нищо общо.
          Изясняването на терминологията и задължителното спазване на горните условия биха могли ако не съществено да редуцират остротата на често разгаряните етно-културни конфликти, то поне да поставят основите на един спокоен и цивилизован диалог между полюсите на излишното противостоене.
          Останалото е въпрос на икономически просперитет.
          Защото в крайна сметка именно мизерията е горивото на всички социални сражения и катастрофи.
          P. S.
          Преди близо 3 години, покрай предизборните и следизборни срещи в Гражданското обединение “Свети Георги Софийски”, будалясвахме с Вежди Рашидов. Ставаше дума за евентуално посещение в едно от нашите градчета, за отбелязване на някаква дата, за театрална възстановка на отдавнашни събития с главни участници моите и неговите прадеди. “Вежди, му викам, включваме се и ние. Ти ще играеш турско заптие, аз ще играя български хайдутин и ще те гоня!” “Не, брат ми, се опъна той, аз предлагам друго – ти да бъдеш турското заптие, пък аз да съм българския хайдутин!” Съгласих се. Първо, защото ценя консенсуса, и второ, защото, като се погледнах в огледалото, ставам идеално и за турско заптие, и за ирландски рицар, и за каквото ви хрумне.
          Връщам се към този спомен само като към малко необичайна илюстрация на един от особено важните принципи на безконфликтното съвместно съществуване – принцип, заложен в демократичните основи ва Попъровото “отворено общество”, който би изиграл важна роля и за туширането на всяко етническо напрежение. Имам предвид социалната мобилност, гъвкавостта на обществените структури, динамичната раздвиженост на социалните пластове, гарантиращи равни шансове и еднакви перспективи пред професионалната и каквато и да било друга самореализация на всеки от българските граждани.
          И още нещо, тясно свързано с казаното по-горе – свободната смяна на като че ли предопределените от досегашното ни развитие социално-ролеви позиции. Трябва да се противопоставяме на всеки, който се опитва да ни заключи зад решетките на някаква предпоставена социална желателност, да ни закрепости към определени квазиисторически стереотипи.
          Други пътища към етническото разбирателство няма.
 
          9. А НА НАС?
 
          Анжел Вагенщайн поиска (във в. “Труд”) България да се извини. На него и на целия му етнос. За това, че не е успяла да спаси евреите от Македония и Егейска Тракия. За това, че ония, които е спасила, са живели в унижения, мизерия и страх. Ешуа Алмалех настоя (във в. “Сега”) за същото.
          Респективните – по повод на срамния възродителен процес - претенции на съгражданите ни от турски произход датират от близо 13 години. И все още не им се вижда краят, за съжаление. Макар да получиха вече няколко извинения (включително от бившия президент и настоящия вътрешен министър).
          Чакат се нотите на циганите, арменците, каракачаните и гоцеделчевските японци.
          Наистина ми дойде много. Мярата, според мен, е пропукана.
          Първо искам да заявя, разбира се, че аз лично поднасям искрените си извинения на българските евреи и българските турци (макар да не съм бил роден при трагедията на първите, а през пролетта на 1989 бях един от шепата български – от всякакъв етнически произход – граждани, които защитиха открито човешкото право на име, род, религия, достойнство). Прекланям се пред дадените от тях жертви, съчувствам им за преживените страдания, уважавам ги като личности и искам да продължим да живеем заедно в нашата обща родина.
          Но ще си позволя все пак да попитам: не сме ли страдали и ние, етническите българи, от наши и чужди тирани? Не сме ли къпали в кръв плодородните ни поля? Не сме ли давали скъпи жертви в борбата за живот и чест? Не сме ли делили мизерията с комшии и братя? Не заслужаваме ли и ние съчувствие и уважение?
          Ние ще ви се извиним, скъпи турци, скъпи евреи, скъпи съграждани от всички възможни етноси.
          А кой и кога ще се извини на нас?
 
          10. ЕДНО НА УМ
 
          Не смятам едропанелните квалификации за особено коректни, нито пък за достатъчно строги от гледна точка на теоретичните изисквания.
          Примерно, евреинът (ама всички ли евреи?) бил умен. Германецът (всички германци, до един?) – военолюбив. Българинът (пак ли всички?) – гостоприемен, а на гостоприемството си отгоре и смайващо трудолюбив. И така нататък. Вярно, подобни обобщения биват използвани в науката, но само с голяма доза условност и като работна терминология, винаги с едно на ум. Иначе си знаем, че във всеки народ ги има всякакви – и умни, и глупави, и агресивни, и кротки, и доброжелателни, и не дотам. А да ги броим кои колко процента са, въпреки едното на ум, не ни е дошло на ум.
          Така стоят нещата и с цивилизациите, с редуващите се или застъпващи се в човешката история регионални култури. Всяка от тях има мигове на величие, победи, слава и мигове на позор, поражения, срам. България вече направи своя цивилизационен избор, възпян от деидеологизиращите се идеолози. Изборът не е лош. Особено ако внимателно претегляме достойнствата на бъдещите си партньори и, като имаме винаги едно на ум, не злоупотребяваме с глобални дефиниции от сорта “Империя на злото” и “Империя на доброто”.
          Подобни дефиниции просто не ни отиват – нито на интелекта, нито на манталитета. Те отиват много повече на световните инфантили, чийто жизнен опит се побира изцяло между кориците на любимия комикс и които тъпо и жизнерадостно си играят на Люк Скайуокър и Дарт Вейдър по всички земни паралели и меридиани.
          Животът обаче е твърде разнообразен. А сред американците също ги има всякакви. Някои от тях са безусловно свестни, други пъплят по върховете на властта. Някои са демократично мислещи, други смятат за съдбовен дълг да разнасят из земното кълбо собственото си надуто самочувствие.
          След началото на поредната доставка (delivery) на демокрацията-менте по домовете на иракския народ, нашите управляващи и подопечните им медийни клакьори започнаха упорито да ни облъчват с мухлясали поетични компилации:
          В утрото на светла ера (новия световен ред)
          с факела на нова вера (цивилизационните ценности)
          идат бодри ескадрони (Буш и лоялните му хора, на англ. – буш-мени)
          с устрем горд и набег смел и прочие…
          На късопаметните ще припомня, че точно “Империята на доброто” през втората световна война изпари абсолютно безсмислено (ако от подобен акт изобщо може да поникне някога някакъв смисъл) два града с близо половин милион невинно население, барабар с хленчещите в кувьози бебенца. Бебенцата на злото. Изпари ги, без да й мигне окото. Единствено пилотът на първата бомба (по ирония на съдбата гальовно назовавана с бебешки имена) се оказа човек и полудя. Вероятно от угризения на все още наличната съвест.
          Ще припомня и жестоките бомбардировки над София, извършвани злобно и методично от “Империята на доброто” и нейните съюзници. Безогледно разрушени бяха жилища, административни сгради, болници. Заради символично обявена война, без никакви конкретни военни последствия по основните фронтове. Просто за наказание. С пренебрежение и презрение. С опакото на цивилизационната ръка. Неграмотните аборигени с непрани гащи (тези диви балкански племена, които, по ерудираната оценка на винаги потния тантурест Чърчил, все още си честители банята) трябваше да бъдат отчасти поизтребени. Като хлебарки. И бяха поизтребени.
          А сега ще ви кажа барабар с кого бяха поизтребени хилядите невинни туземци, оцелелите сред които продължили на инат да си честитят банята.
          Бяха поизтребени барабар с туземните дечица, загинали не само в общите гробници на разрушенията, но и като резултат от специално предназначени за тях, тези изчадия на злото, тези слуги на Луцифера, “армагани”.
          Имало едно време един български писател – М. Ст. Горчивкин (за допълнителна информация – “Речник на българските псевдоними”). Слаб писател, затова и потънал в забвението. Написал този писател един роман – “Воля”. Слаб роман, сигурно малцина са се подлъгали да го прочетат. Чел съм го и аз. Запомнил съм го не с липсващите му художествени качества, а със сюжета. Едно момче намира в полето интересна играчка. Играчката избухва в ръцете му. Оцеляло по чудо, обезобразено от взрива, с отрязани до над лактите ръце, момчето постепенно постига макар и частична социална интеграция, научава да се храни, да се бръсне, да пише. Волята за живот тържествува над трагедията.
          Книгата е написана по действителен случай. Такива играчки били разпръсквани от прелитащите през нощта бомбардировачи. “Империята на доброто” надскочила дори себе си (чрез изключително мъдрото хрумване на някой от легитимиращите я морални изроди) – освен безогледно трепане на невинни хора, този път стратегията й включвала и затриване на некъпещото се аборигенско семе чрез безвъзмездно раздаване на смъртоносни играчки.
          Не е лошо да се сещаме за тези и за още много други неща, когато се правим на непоколебими нравствени стожери, когато обругаваме с искрено възмущение днешните тирани, или когато заемаме позата на стреснати, трогнати, очаровани от победния зов на отвъдокеанските ескадрони. Не е лошо грубо пренебрегващите волята на народа властници, както и купените от тях журналисти, да поприглушат телешкия си възторг пред гигантските цивилизационни ценности, насаждани из света с бомби и ракети.
          Когато оценяваме доброто и злото в този едновременно добър и зъл свят, трябва да го правим внимателно, без фундаменталистки изсилвания, винаги с едно на ум.
          Само че, за да имаш едно на ум, налице трябва да е не само едното, необходимо е да имаш и ум.
 
Март 1998 – Март 2003

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.