Константин Дончев

Далеч от боговете

Далеч от боговете

КУРАЖ, МОМЧЕТА


Вече цял низ от години пустееха прашливите улички на селцето. Пустееха къщите. Толкова много къщи, гледаха под черни забрадки с неми очи. Старците почти измряха, а оцелелите бяха приковани към одрите, без всякаква надежда, че някога отново ще проходят. Само двайсетина разхлопани бабички все още се щураха по селото. Коя до магазина за хляб и сол, коя до мегдана да изкара козичката си на паша. В сряда идваше селският лекар и тогава народецът се струпваше пред вратата му, за да си чака реда. Ден за оплакване. Човешките болежки нямаха край. Сутрин маршрутката отвеждаше в съседното село на училище четири, само четири дечица. Преди да потеглят за балкана, резачите, седем на брой за три села, яки мъже, все стари ергени, се отбиваха в селската кръчма, за да чуят някоя друга клюка и да почакат маршрутката, която идеше от града. Понякога тя носеше радост и за старото им ергенско око. Но само понякога, а то се случваше в петък вечерта. Тогава се прибираха щерките и възголемичките внучки на старците. Те идваха да им донесат лекарствата за следващата седмица и някоя друга градска вкусотия. Тогава секачите заставаха на тротоара пред рейсовата спирка, уж, че и те посрещаха някого от града, макар да нямаха кого да очакват. Бяха си тукашни, селски хора. Гледаха с жадни очи как младите жени протягаха нозе от високия праг на маршрутката, за да опипат с чувствителните връхчета на дамските си обувки натрамбования чакълест площад. Тогава възкъсичките им полички от ефирен нежен плат се набираха нагоре и ставаха още по-къси. Смутени, с непохватни движения, но все така ефирни и божествени за очите на старите ергени, нозете на градските амазонки успешно се приземяваха на селска територия, за да облъхат с чара си очите на посрещачите. Така, те разлудуваха сърцата на секачите. Затаили дъх, те поглеждаха с душите си тяхното очарование и сетне цяла седмица го носеха из балкана с въображението си. Озвучаваха го с песента на резачките. Ефирните градски феи правеха богати сърцата им с надежди и все още неугаснали мечти, че някога мъжете на възраст и те ще се сдобият до огнището си с такова чаровно божествено същество, с очи на сърна и нежност на цвете.

...Но те, всичките, си отиваха всяка по своя път... И така всеки петък, всеки месец... година след година. Старите ергени на селото така и не усетиха как ранен снежец поръси косите им. Самотата ги изнерви. Плахо озлобление започна да ги спохожда и здравата им мъжка компания започна да се разпада. Живееха уединено и уединено, в различни краища на гората, работеха с резачките си. Озлобени от самотния си живот, те яростно срязваха и събаряха вековни дървета, които умираха под нозете им, вперили в тях неразбиращи очи. Защо? Защо го правят всичко това? Защо мъстят на невинните за злочестата си съдба. Дърветата разбираха нещастието им и в предсмъртните си мигове се молеха, дано бог се смили над тях и ги дари с любов...

И така, в един прекрасен майски ден в селцето се появи млада жена. Спусна нозе от маршрутката. Пищни, уютни, прелъстителни, за да събере погледите на младите и стари ергени. Мина близко край тях и като котка вейна опашка край носовете им, за да ги подмами, и се шитна из центърчето на селцето. Влезе в магазина. Глутницата от единаци хукна подире й. Косите й – слънчево сияние, снагата й – сърна, походката й – музика и зов! Разгледа паркчето, църквата и влезе в общината при кмета. Там вече нейните местни обожатели не се осмелиха да я последват. По-късно научиха, че била художничка и си купила къщичка. Самотна сред незастроени дворове сред село. Такава къщичка беше радевата костенурка – малка, красива, с червени керемиди като люспи, потънала в зеленина зад бели дувари. Възрастен мъж с черно бусче докара багажа й. Помогна на младата жена да го внесат и си замина. Повече мъже в къщата й не се мернаха. Сама си подреждаше нещата. Скоро изнесе статив и палитра. Използвайки утринното слънце, тя се мерваше по бански за кратко под лъчите му, за да не я ожари. Глутницата скоро я надуши и всеки сам от единаците, кой където намери пролука, заничаше да я види и да й се наслади. Беше прелестно създание. Кехлибарената й плът сякаш имаше магия. Замайваше погледите мм и ги заставяше да дишат тежко, дълбоко поемайки финия аромат на тялото й. Преглъщаха жадно, сякаш изпиваха това видение като целебен еликсир за тяхното страдание. В душите на едни се плисваха нежни чувства и желания, а в други дива ярост и иастървеиие. Когато вечер тя се прибираше в къщи и щракнеше ключа, те си тръгваха сломени, с угаснали надежди. Тя беше една, а те седмина. Бяха онемели. Чарът й беше погубил мъжката им смелост. Срещнеха ли я на площада, те свеждаха плахи и гузни погледи. Никой не се решаваше да я спре и заговори. И така, докато изведнъж изчезна. Не я виждаха нито в магазииа, нито по улиците, нито в дворчето, където рисуваше. Как ли не заничаха през пролуките, но нея вече я нямаше. По-късно разбраха от кметския наместник, че ги е надушила, усмихнала се, и се прибрала на по-закътано място, скрито от погледате им. Той ги сконфузи за неприличното им поведение, което било срамота за възрастта им, и те сломени се забиха в балкана и цяла седмица не слизаха в селото. Работеха с отчаяние и болка в душата. Бързаха да набавят дървата за следващата зима. Очакваха ги три села в полето, оградени от сурови и вечни планини. Режеха дърветата с настървение, слушайки плача на резачките, които страдаха от болките на дърветата, когато ги убиваха не по своя воля. А мъжете си мислеха, че те плачат и за тяхната болка, която пареше в душите им, болка за любов, за жена и дружка край домашното огнище. Сред тези трогателни писъци, резачките изплакваха молбите си към бог, да се смили над тези самотници и да им изпрати с маршрутката някоя друга по-скопосна женица. Да се задомят тези мъже, така потребни. Къде по дяволите са се дянали тези млади и хубави женн? Без тях светът опустя. Къде ги дяна, Боже? Като пеперуди ли ги издуха на завет по градищата? Плачеха резачките, вдигнати от яките мъжки ръце нагоре към небето. Плачете и огласяйте долища и върхове, им казваха мъжете, дано ви чуе бог! Кажете му, че старците умират, умира селцето, а седем левента вехнат и погребват в балкана луди сили в дълги и изхабени нощи, без да заченат нов живот.

И чу ги Бог!

В един от безбройните петъци на очакване, вратата на маршрутката беше отворена от приказна красавица. Протегна яко бедро и стъпи здраво върху селската земя. След това изправи достолепната си снага, разкърши я и метна грива от разпилени слънчеви лъчи. След това внимателно огледа площада, изписаните къщи край него и пристъпи към мъжете, които не сваляха очи от нея. Неочакваното й приближаване към тях ги стресна и поизплаши. Тя застана пред тях с огромен сак, увиснал на рамото й и дамска чанта в другата й рька. Лицето й засия. Попита ги къде е кръчмата, а те й отговориха, че е там отсреща и я заведоха. По пътя им каза, че е внука на дядо Серафим, оня старец в къщичката до мандрата. Сетиха се. Закимаха с глави, че го познават, добър човек е. Разбраха, че остава да живее тука, за да гледа стареца и да работи в града като акушерка. Но разбраха, че скри нещото, което я докара от столицата тук на село. Явно бе решила да им го каже по-нататък. Тя поръча на кръчмаря за себе си чаша уиски, а на мъжето по една голяма ракия. Жената бързо опразни чашата си. Стана и с достойнство остави на масата достолепна банкнота за цялата сметка и каза: Момчета, пак ще се видим. Сега не тръгвайте подире ми като глутница. Няма да е красиво. Метна сака през рамо, усмихна се и потегли да дири стареца. Цяла седмица мъжете не излязоха в балкана. Резачките занемяха. Акушерка? 3ащо им изпращат акушерка. Боже, боже, нали знаеш, че сме секачи, изпрати ни лесничейка. Да е с нас все в балкана. Но... Бог явно беше твърде високо. Кой да чуе... Срещнаха се отново. Научиха името и, Елена. Пак в кръчмата, защото нямаше друго заведение, където човек да поразпусне. Вечерта им позволи всички да я изпратят. Хареса си един - най-якия, най-смелия и най-приятния компаньон. Знаеше, че други ще заръмжат, ще го подхапват, ще го помразват, но това е положението. Тя беше само една, а те седмина.

Една вечер, близо след месец откак пристигна внучката му, дядо Серафим радостно затътри галоши към  кръчмата. Видяя седмината секачи на една дълга маса и ги попита позволяват ли да седне при тях. Той знаеше за оногова, дето изпровожда внучката му, хареса го, но си затрая. Приеха стареца и го почерпиха малка гроздовка. Бяха оклюмали глави. Той вдигна пръст и им кза да се наведат, че ще им каже нещо тайно. Мъжете скупчиха глави сред масата. Старецът погледна с мъдър поглед всеки поотделно след което каза:

— Момчета, знам, нямаме в селото млади жеии. То е на смъртен одър. Останахме петдесетина старци. Семе без нива мухлясва. А една нивка село не храни. Както една птичка пролет не прави. Чух, че се каните да бягате в чужбина.

Той изгледа оногова, дето изпраща внучката му.

— И ти ли? - вече като задържа погледа си на него. — Там ли ще дирите семейно щастие? Чуйте ме! Снощи Елена ми каза, че другата седмица в село пристигат чужденци. Като да беа германци. Инженери, архитекти с много техни машини. Знаете ли Пеньовата кория? Там в долчето на голямата ливада, между двете голи буци, там ще клокнат посредата като квачка голям дворец. Ще е хотел с ресторанти, басейни, а край него прикътани като пилци много къщички. Това ще се казва курортно село. Разбрахте ли? Ще придойдат да го строят хора от цяла България. Къде ще вървите по чужбина, бре? Чужбината идва при нас!

Мъжете се спогледаха. Сякаш да повярваха на стареца. Елена не можеше да го лъже. Това значи е скрила? Ето за какво се а затирила чак от София да се прибере на село. Те допиха чашите си. Елениният избраник стана и рече на мъжете: "Хайде, момчета, заминаваме в балкана. Трябва да приготвим дървата за три села. Няма да се връщаме в село цяло лято. Щом тука ще дълбаят багери, ще гърмят самосвали, бомби ще дробят скалите, земята ще ври и кипи, ние ще сме горе в балкана на нашата линия. Ще са нужни трупи за подпори, греди и дьски за кофражи, дърва за огрев. Ставайте, там ни е мястото!"

- - - - - -

Така седмината левенти изчезнаха от селото за дьлго. Но хората знаеха, че те не са заминали в чужбина, защото чуваха как балканът ехти от резачките там. А те плачеха ли плачеха. От мъка ли, от щастие ли, че нещо ще се случи в живота им. Кой да им каже? Денем ломяха вековни дървета, а вечер положили от умора глави върху големия одър в землянката, заспиваха със сладка надежда.. Елена им пращаше хабер по магарищарите, които им качваха в балкана баките с топла храна, и им пишеше, че скоро ще им даде знак да слязат в селото.

- - - - -

Изминаха много месеци и вестта дойде. “Слизайте, момчета!” – бе знакът на Елена.

Беше късно вечерта, когато се заспускаха по козите пътеки. Колко са вървели, не помнеха, но селото се появи внезапно, цялото огряно от светлини, непознати, невиждани градски светлини, като неизброими далечни слънца. А от него се проточваше като млечен път огнено озарение, което водеше към Пеньова кория. Там върху огромната поляна, повит в небесно сияние, бе положил своето очарование приказен дворец. Спомниха си думите на дядо Серафим. Колко много малки бели къщички с червени покриви!

Слязоха на площада. Там беше шумно. Елена ги посрещна пременена, усмихната. Целуна избраника си и го поведе към новия ресторант, а след нея и останалите шестима мъже. Колко много момичета! Колко много млади момчета! Всичките танцуваха, свиреше оркестър, пееше певица! “Това са студенти от института по хотелиерство и ресторантьорство, - каза Елена. Утре се открива комплекса.” Дали чуха думите й? Седмината мъже гледаха с невярващи очи заревото сред планината, млечния път, който свързваше някога умиращото селце, сега възкраснало и протегнало ръка към това удивително творение, сякаш спуснато от божествена ръка като медальон сред женствената гръд на планината.

До късно свири оркестърът, до късно Елена танцува с всеки поотделно. Беше щастлива, че в очите им виждаше как бавно се изнизват последните сенки на самотата. Събра ги около себе си и им каза.

- А сега тръгвайте на лов! – и хвърли подканващ поглед към дансинга, където танцуваха момичета две по две.

Мъжете се посмутиха, но тя се усмихна и с поглед им даде кураж. След това здраво стисна ръката на гаджето си и го поведе незнайно къде, защото беше сигурна, че шестимата ще успеят.

 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.