Константин Дончев

Далеч от боговете

Далеч от боговете

ИЗКУШЕНИЕТО НА ОДИСЕЙ


На другия ден ме прибраха в болницата. Казаха ми, че съм имал нещо гнило в главата и трябвало да я цепят откъм ухото. Професорът Гошо, дето щеше да ме изманипулира, беше от моя край и му имах доверие... тъй де, че ще остана жив за по-нататък.

Заспах върху болничната възглавница с мисълта за Гочката, лидера на СДС, дето крещяха по площадите името му „Гочо Гочев – президент на България.“

През нощта Гочката ми се присъни. Тичахме с него през някакви съборетини под моста „Чавдар“, дето някога беше и старата му квартира. Криехме се от тълпата. Виках му: „Бягай, Гочка, да бягаме! А след туй ще те вържа за едно дърво на скрито място.“

– Що ще ме връзваш? – попита бъдещият президент.

– Ще те вържа, тъй както Одисей се е вързал за мачтата на кораба си, за да не го съблазнят сирените.

– Че мене кой ще ме съблазнява?

– Властта, Гочка, викането на седесарските викачи. То ще те съблазни и ти ще поискаш да станеш президент. Трябва да ти запуша ушите, да не слушаш, и да те вържа, за да не отидеш при тях. Ти не си за президент на такова племе. Ще те убият, Гочка, бягай да бягаме!

– Че кой ще ме убие? – питаше тичешком Гочката.

– Тези същите...

– Че защо бе, Панко?

– Щото няма да можеш да им угодиш. Дай да те вържа и да ти запуша ушите, както някога Одисей е правел! Съблазънта е смърт за човека.

Сепнах се и ритнах в леглото. Хм, бил съм в болницата. Какъв ти Гочо Гочев. Станах от леглото и изтичах до телефона. Рекох да му позвъня в къщи и да му съобщя съня си, да го предупредя. Първо ми се обади едната му щерка. Дорде Ѝ обясня, че сме приятели с баща Ѝ преди още тя да се е родила, взе че ми затвори телефона. След това позвъних втори път. Втората му щерка ми каза, че бил много изморен и пак ми затвори телефона. Трети път звъних, обади се Гочевица, отбеляза, че ме познала и да говоря по същество. Тя ме излъга, че Гочо го нямало в къщи, та го скри един вид от мене. Върнах се на леглото размислен. Вярно, познавах Гочката, бяхме приятели, ама кога? Когато беше ерген и я нямаше още Гочевица, нямаше ги едната и другата му щерки. Така-а-а-а, следователно много време е минало откак Гочката бе живял под един покрив с майка ми и брат ми. Оттук следва, че може да се е променил и вече Гочо Гочев да не е нашия Гочка.

Унесох се в дрямка и той пак ми се присъни. Пак напирах да го вържа за дирека и да му запуша ушите, но Гочевица и щерките му го отвързваха и той хукваше към викачите. Отново го настигнах. Виках му. „Недей, бе Гочка, послушай ме, както те дигат високо, тъй ще те тупнат в земята.“ Но... той си отиде при тях и взе, че им стана президент...

Събудих се като след тежък сън. Не мина време и сънят ми се сбъдна. Стана Гочката президент и започнаха да го возят с лимузини, тъй че да не можем да го срещаме по улиците и да му говориме щяло и нещяло. Така не мина много време и тези, дето викаха за него – професионалистите по викането, взеха да викат против него. Добре, викат, нека си викат, ама не им стигна само това. Те взеха, че му изгориха портрета пред самото президентство. Все едно, че изгориха него самия...

Това си е, племето си беше племе. Знаех си го още в самото начало, та нали затова гонех Гочката да го вържа за дирека, за да не се блазни от коварните виканици на племенните викачи. Така е, като не слуша приятелите си. Племето беше толкова побесняло, че не знаеше какво иска, като коза пред разгонване, пръч ли, тояга ли...

Наблюдавах тази жива твар, гъмжаща по улици и площади, през очите на извънземно същество, попаднало тук на тази планета по случайна грешка в програмата на кораба си. Наблюдавах и се чудех. Племето му с племе, посред зима спеше по площади и тротоари. Пролет и есен настървени се звереха едни на други. Униформени ги озаптяваха, да не се сдавят помежду си, и така погребваха дълги слънчеви дни, без да свършат никаква работа на къра. Буренясваха и пустееха земите им.

Племето беше болно. Зли извънземни духове се вселяваха в душите на поданиците на тази райска племенна земя. Движеха ръцете им и те пишеха по стените на шатрите си. Племето беше полуграмотно и пишеше на свой никому неизвестен по света език, непознати нему думи. „Демокрация!“ „Консолидация“, „Приватизация!“ Пишеше горкото племе... В същото време неговите демонстранти се замерваха с остри стрели, мятаха тояги, оскверняваха паметта на собствените си легендарни герои, а когато се приближаха толкова близко един срещу друг, те се плюеха в лицата с отвращение и злост и си кълвяха очите като настръхнали канадски петли в жестока битка.

... И разбирах, като всяко разбиращо същество, че наближава двехилядната година, когато извънземни сили са програмирали това алчно, безнравствено, кръвожадно и озлобено племе да изгине, за да се изпратят нови космически екземпляри, които да заченат нов, по-цивилизован и по-съвършен свят в този приказен земен рай.

Облегнат върху болничната възглавница, пишех тези редове с болка и наджеда, че някога, те ще бъдат открити при разкопки от новите хора, които ще населят тези земи и ще узнаят от писаното, че тук векове преди тях е живяло прастаро племе, което трагично е изгинало при самоизяждане. То се е наричало Българи...


Макоцево, 1992 г.

 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.