Николай Василев

Осъдени на разум

Осъдени на разум

ИДЕНТИЧНОСТ НА ЛИЧНОСТТА И ОБЩЕСТВОТО

 
Преди близо десет години, в качеството на министър на образованието и науката, си позволих да кажа, че българското училище трябва да възпитава и обучава децата ни не само като граждани на България, но и като граждани на света. Оттогава до днес в почти всяка своя публична изява академик Николай Хайтов критикува моето твърдение. То водело, според него, до пълно затриване на националното чувство. Хората щели вече да се срамуват от думите България и българщина. Подобна образователна насока означавала никога повече да не им казваме: “Обичайте България!” 
Така и не намерихме нито време, нито подходяща трибуна, да дискутираме върху тези проблеми малко по-задълбочено и по-спокойно. Пък и дискусия едва ли би се получила. Обективно погледнато, ние не стоим на чак толкова непримирими в своята противоположност позиции. Тук сигурно става дума за недоразумение, за “привиждане”. Откъсвайки едната половина на твърдението ми от другата, Хайтов “привижда” в мен опасен представител на безродния космополитизъм; докато аз бих могъл, ако подходя не съвсем добронамерено, да “привидя” в него представител на не по-малко опасния националшовинизъм, прикрит зад кухите лозунги на донеслото ни печални исторически резултати патриотарство.
Разбира се, че трябва да възпитаваме децата си не само като граждани на родината, но и като граждани на света. Никога не съм отричал едното за сметка на другото, никога не съм защитавал еднакво вредните (в една и съща степен осакатяващи личностовия интегритет) крайности на космополитизма и националшовинизма. Единствено такава би могла да бъде позицията на всеки, който е сравнително наясно с механизмите на човешката самоидентификация, със сложната многопластовост на темпорално-топологичните ú основания и т. н.
Всеки има правото на собствени интерпретации. Но твърде странна (меко казано) и поне за мен необяснима е “логиката”, според която разширяването на европейския хоризонт имплицитно включва в себе си насаждане на омраза или поне пренебрежение към собствената нация и отечеството. Едното би следвало от другото само в нечии деформирани представи. Напротив, пълноценното вписване в духовното пространство на Европа и света е било и ще си остане празна илюзия за изскубналите националните си корени персони; то е възможно (и необходимо) само за родово интегрираните хора, за хората със стабилно национално самочувствие. Не виждам с какво чувството за принадлежност към определена народност и съпреживяването на нейната съдба биха могли да бъдат деформирани или дори елиминирани от нормалното чувство за принадлежност към човешкия род изобщо и вглъбяването в съдбините на далечните и близки човешки култури.
Вярно е, от друга страна, че съвременните “цивилизатори”, говорейки и пишейки за човека, си играят с някакви едропанелни теоретикоидни конструкции, казано по-просто - с измислени от самите тях фантоми. Банално, но понякога поучително е да се напомни, че човекът не е абстракция, а жива, конкретна реалност, вкоренена в множество конкретно-исторически социални и биосоциални дадености. Всеки човек представлява уникална сплав от наследени и онтогенетично придобити психо-физически характеристики. Всеки представител на човешкия род е адаптивно вписан в осигуряващите неговото пълноценно съществуване “ниши” на родния край и фамилния кръг, специфичната култура и бит, възпитание и традиции, езикова група и религиозна общност, професионална реализация и национална идентичност.
Преди да продължа разсъжденията си по някои от възможните аспекти на разискваната материя, ще се върна за малко към началото. Започнах изложението си със спомени за онази несъстояла се дискусия                                                                         поради важното обстоятелство, че пред такива проблеми днес е изправен всеки от нас - или при определянето на личната съдба, а по-често и съдбата на най-близки хора, или като естествена загриженост на заемащи активна гражданска позиция хора за съдбата на собствената им родина, за мястото на България в динамично променящия се свят. И тази дискусия фактически се осъществява всекидневно, непрестанно (не задължително на публично равнище, но най-малкото в душите ни).
Наложеното от социално-икономическото ни развитие интегриране в европейските и евроатлантическите структури поставя с болезнена острота проблемите за запазването или разрушаването на националната специфика, от разгръщане или редуциране на възможностите на обществото в рамките на исторически формираната си идентичност да се адаптира функционално към новите условия. На повърхността на перманентно протичащата дискусия изплуват медийни скандали за потъпкано национално достойнство, еничерска готовност за презрително елиминиране на източното православие, височайши “цивилизационни” препоръки за отказ от кирилицата и т. н.
Не може да се отрече - опасност от обезличаване (може би по-точно - обезбългаряване) и евроатлантическо “стандартизиране” е надвиснала над българските граждани. Именно затова трябва много по-често да спорим, да анализираме, да разсъждаваме, да търсим аргументи за тезите ни и пътища за преодоляване на очакващите ни препятствия. Трябва да изследваме внимателно същността и житейските прояви на локалното и глобалното в цялостната система от основни характеристики на личността и обществото, да контролираме (доколкото това е възможно в социалната практика) тяхното относително равновесие, да гарантираме (в условията на нараснала социална динамика) техния баланс.
Това се налага с още по-голяма сила поради протичащия (обективно неизбежен,   но   и   до   известна степен   неподлежащ   на   целенасочено планиране и регулиране) процес на глобализация. Преди повече от три десетилетия канадският социолог Маршъл Маклуън (известен още тогава с парадокса, че в международната библиотечна мрежа циркулираха повече книги за него, отколкото книги от него) си представяше образно света като едно глобално село. Той имаше предвид постиженията на информационната технология, позволяващи на всеки човек да става едва ли не непосредствен (условно казано) свидетел на събития, случващи се по всички кътчета на земното кълбо. Но изследваната от Маклуън смяна на старото Гутенбергово с новото аудиовизуално поколение се оказа безобиден симптом на наистина глобално разгръщащи се процеси (и, за съжаление, тежки проблеми) на човешката цивилизация.
Рухването на комунистическата (или това, което претендираше да се нарича комунистическа) система, традиционно отъждествявана с източния цивилизационен тип, и еднополюсното ориентиране на историческото движение повишиха не само отдавнашните амбиции, но и напълно реалните възможности на западната цивилизация за действителна промяна на света като цяло, за неограничавана екстраполация на собствените си културно-исторически парадигми върху територията на планетата, за налагане и гарантиране (поне такива са прокламираните императиви) на спокойното и мирно развитие на човечеството през следващото хилядолетие.
В рамките на една цялостна (но все още неоперационализирана) стратегия е формулирана основната ценност на бъдещата ноосферна еволюция. Обединяващ символ и крайна цел (като индивидуално усъвършенстване) на тази стратегия е човекът. Приоритетна задача на международната общност (и по-конкретно - на авторите на грандиозния проект) би трябвало да бъде защитата на човека, на човешкия живот и човешкото здраве, на духовното възвисяване и материалното благосъстояние, достойнството и свободата на личността.
Става дума за Новия световен ред - доктрина, превърнала се в един от знаците на глобализацията. Едва ли би се намерил някой, който да оспори (още по-малко пък - да обори) потенциалната съзидателна мощ, дълбоките исторически основания, точните прогностични измерения и безспорната еволюционна значимост на подобна стратегия, на подобна доктрина. Налице са и много от условията за нейното осъществяване. Което не означава, разбира се, че това осъществяване ще е безпроблемно, нито пък че са достатъчно добре осмислени конкретните механизми, етапи, темпове, срокове. Стратегическата целесъобразност засега все още не е намерила адекватната си тактическа целесъобразност. С други думи, както вече споменах, ефективната операционализация на благородния ( поне в своята автентичност) замисъл предстои.
Във връзка с осъществяването на въпросната стратегия закономерно натежават теоретичните отговорности на важни дялове от човекознанието (антропология, културология, психология, етнология). Предстои разработването и аргументирането на научни тези, съществени за изпълнението на стоящите пред човечеството цели. Тук ще засегна само някои от тях.
Човекът като висша ценност (даже като самоценност) е гола абстракция. Всякакви социално-ангажирани операции с тази абстракция са безсмислени. Човекът като ценност - това са ценностите на човека. В един твърде важен аспект тук става дума за живота, здравето, удовлетворените материални и духовни потребности, личностовата автономност, свободата, моралните императиви, достойнството и т. н. Досега конкретизацията е все още на средата на пътя: налице е само макрорамката, вместваща достатъчно различни виждания за тези ценности, широк квалификационен диапазон и множество йерархизиращи ценностите варианти сред различните социални групи и индивиди.
По-нататъшното приземяване на въпросната абстракция се разгръща в безкрайно темпорално-топологическо многообразие. Човекът, естествено, не трябва да бъде разглеждан като схема, откъснат от контекста на своята цялостност. Човешката идентичност, индивидуалност, същност (определящи неговите потенции, самочувствие, ценностна система) се изграждат многопластово; компонентите им (в обратната последователност - от най-конкретните към все по-абстрактните пространствено-времеви и социално-интеграционни реалии) се наслагват онтологически в сравнително монолитни структури.
Психо-физическият интегритет (социалната активност, душевното равновесие, оцеляването като биологичен индивид, здравето, мястото в управленската йерархия и пр.) още на първобитния човек е зависело пряко от принадлежността му към първичните форми на социална общност (семейство, род, племе), от споделяните светогледни ориентации (митове, легенди, религия, философия, наука), от дълбоката му съпричастност към определени регулаторни системи (обичаи, традиции, морални норми, житейски ценности), от непротиворечивото му вписване в бита, фолклора, езика и другите комуникационни структури на съответните общности.
          По-късно, с развитието на цивилизацията, с разклоняването и взаимното проникване на световните културни агломерации, с разливането на миграционните потоци и радикалните промени в начина на производство изграждащият и гарантиращият статуса на човешката самоличност комплекс от темпорално-топологични измерения и социално-ролеви характеристики придобива нови мащаби, става все по-сложен и динамичен. Хоризонтът се разширява; включването към значително по-обемни (но и по-абстрактни) форми на социална общност, към теоретично изчистени светогледни ориентации и нерядко противоречиви регулаторни системи увеличава броя на системоорганизиращите компоненти, придава на някои от тях   привидна   автономност или неадекватна значимост, водещи   до
перманентни междукомпонентни конфликти, раздвижва вътрешно-екзистенциалния потенциал на самоидентификацията.
Историята на земната култура е история на развитието и усъвършенстването на Хомо сапиенс, история на очовечаването както на условията за живот, така и на техния субект. В хода на тази история еволюира и укрепва циментиращата човешкия идентитет принадлежност, от една страна, към определено семейство, фамилия, род, пол, раса, приятелски и професионални кръгове, нация, етнос, религиозна общност, от друга страна - към определено селище, географско-икономическата област, държава, регион, континент, планетата Земя (за следващата степен е излишно да споменавам, доколкото човекът все още не е тръгнал да осъзнава, че представлява и органична част от Космоса като единствена форма на разум в опознатото пространство).
Във всеки конкретен индивид или по-цялостна социална група тези пластове са споени в особена, исторически конкретна сплав, с исторически променящи се пропорции и съотношения помежду им, но при задължителното присъствие (макар и с варираща функционална значимост) на всеки един от тях. Пълноценната човешка активност се основава на балансираното равновесие и съдържателното единодействие на всички изброени компоненти. Отстраняването или игнорирането на който и да било от тях осакатява човешкия интегритет, разрушава човешката цялостност. С най-голяма сила все пак това важи за структуроопределящите, доминиращите във всяка конкретна многопластова йерархия ценности.
Достигнатото на този етап от изследването оперативно заключение (в своята връзка с балканските събития от последните няколко години) е предупредително по отношение на бъдещата глобализация: защитата на човека като ценност чрез посегателство върху основните ценности на същия този човек е противоречие в самото себе си и доказателство за несериозно или никакво осмисляне на съответния проблем.
Също толкова безсмислено и несериозно е изкуственото противопоставяне на някои от тези компоненти един на друг; например, на чувството за принадлежност към човечеството като цяло срещу родолюбието, маниакално утвърждавано от някои местни патриотари, според които за да си гражданин на България, не трябва да си гражданин на света и обратно. Всъщност балансираното единодействие на всички изброени компоненти наистина е свързано с конкретно-исторически промени на относителната тежест на всеки един от тях, но взаимните конфликти и унищожения никога не са били реална алтернатива на непротиворечивото преливане, снемане на всеки от тях в по-широките рамки на онези, които временно доминират.
При обосноваването и реализирането на толкова мащабна стратегия за бъдещото развитие на човечеството междуправителствените организации, ангажираните военно-политически централи и авторитетните международни анализатори, надявам се, ще вземат предвид обективното обстоятелство, че всяка култура, всеки географско-икономически регион, всяка по-значителна етническа общност имат своята неповторима специфика, различни ценностни йерархии и доминанти. В някои региони, държави, континенти определяща роля в ценностната структура има религията, в други - честта на професионалната принадлежност, в трети - расата, в четвърти - отечеството (съответно - националният суверенитет). Взаимното проникване и влияние на културите е бавен и естествен исторически процес; утвърждаването на определени общовалидни, общочовешки ценности - също. Изкуственото или насилствено привнасяне на ценности може да доведе до унификация и стандартизация на човешкото етно-културно многообразие, до индустриално производство на човешки екземпляри по калъп; още по-вероятно е то да доведе до почти необратимо стагниране и консервиране на определени социално-икономически атавизми.
Всяка промяна в съзнателно избрано направление е резултат от комплексно (включително и образователно, но главно икономическо) въздействие. В крайна сметка промяната на човека се извършва чрез промяната на неговите житейски обстоятелства; очовечаването на човека се осъществява чрез очовечаването на неговите условия за живот.
Недооценяването на цивилизационната логика и историческите дадености крие в себе си много опасности. Истината е, че компактното придвижване на човечеството по някаква “предопределена” еволюционна магистрала е невъзможно (развитието се осъществява неравномерно и разнопосочно, с внезапни девиации и временни отстъпления, макар и в коловоза на една по-обща икономическа тенденция).
И в това няма нищо лошо, нищо тревожно. Защото единствената по-сериозна гаранция за теоретично безграничното усъвършенстване на разума са именно поетапното завладяване на територията на бъдещето и калейдоскопичното многообразие на културните парадигми.
          Наша, на учените, либералите по дух, обществениците, е задачата да се намесваме по-активно в оценката и правенето на човешката история, да коригираме очерталите се в политическите доктрини и икономическите стратегии несъобразности, да бъдем отговорни гаранти за по-задълбочената осмисленост и оптималната ефективност на тази толкова необходима ни в зората на новото хилядолетие перспектива за бъдещото развитие на човечеството.
 
Май 2001

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.