Николай Василев

Осъдени на разум

Осъдени на разум

ЖИТЕЙСКИЯТ ПРИНЦИП НА СКАЧЕНИТЕ СЪДОВЕ

 
          Внимателното запознаване с хилядите страници на знайни и незнайни народопсихолози не носи особено много и задоволително убедителни отговори. То ни изправя, напълно закономерно, пред повече въпроси от различно естество. Например, възможна ли е изобщо (абстрахирана от принадените характеристики) някаква теория за българския народ?
          Според мен, не. Бих свалил мисловните конструкции (но не и значението им за нашето самопознание, разбира се) на написаното досега до равнището на своеобразни “размишления върху българския народ”, “записки по българските страдания”, “азбучник на българското всекидневие”. Това ми вдъхва смелост да прибавя към тях и защитените тук идеи.
          Към изложението на тези идеи водят няколко стъпала. Първото е заето от задължителните за подобни изследвания методологически и терминологически уточнения. Второто съдържа някои проблеми на етно-ценозата, в чиито граници разгръщат интелектуални способности и действен потенциал етническите българи. Тук са субординирано маркирани и възможните “стандартизиращи” перспективи на расо-етно-културното разнообразие. На третото стъпало е развита тезата за типичния български стремеж към самоунищожение. На четвъртото – обосноваващия въпросния стремеж и неизвестно откъде наследен принцип на скачените съдове.
І
ЗА СУБЕКТИТЕ БЕЗ СУБЕКТНОСТ
          Пристъпващите в проблемната област на народопсихологията трябва да са наясно: човечеството (като цяло), расите, етносите и по-малките социални общности могат да бъдат само условно (като отчасти спекулативна, но все пак работеща абстракция) субект на определено историческо действие – като колективно извършвано действие. Но в границите на това колективно действие трябва да диференцираме действията на отделни личности – личности, осъзнаващи определена историческа потребност; личности, раждащи идеята за нейното удовлетворяване; личности, популяризиращи тази идея; личности, обработени да я възприемат; личности, планиращи и прогнозиращи изпълнението на съответните етапи; личности – изпълнители на поставените на всеки етап задачи и т. н.
          Разбира се, човечеството (като цяло), расите, етносите и по-малките социални общности могат да бъдат по същият начин само условно (като достатъчно ефективно работещ терминологичен инструментариум) и обект както на определено историческо действие, така и на определено изследване – историческо, философско-историческо, социологическо, психологическо, антропометрично и т. н. Но и тук важат същите изисквания, същите ограничения, същите уточнения.
          Следователно, човечеството (като цяло), расите, етносите и по-малките социални общности са фактически субекти с отсъстваща субектност, по-точно – с реално отсъстваща, но изкуствено придавана и присвоявана (в интерес на научната абстракция) субектност. Фактически човечеството (като цяло), расите, етносите и по-малките социални общности не могат да бъдат субекти на определена рефлексия, на определено осъзнаване (като, например, какво представляват и какво искат да постигнат), на определено разбиране, на определено прогнозиране. Всичко това са прерогативи само на отделните хора, на отделните личности. Само човекът може да осъзнава, да разбира, да анализира, да прогнозира.
          И накрая, човечеството (като цяло), расите, етносите и по-малките социални общности не могат да бъдат субекти на определена морална характеристика, не могат да бъдат изследвани, анализирани и оценявани като носители на определена морална характеристика, на определени добродетели или пороци, на определено равнище на интелект и т. н.
          В този смисъл съмнителна е строгата научна стойност на твърдения от сорта: “Еврейският народ (евреинът) е умен”, “Германският народ (германецът) е войнолюбив”, “Българският народ (българинът) е трудолюбив, гостоприемен, народ от предатели” и т. н. Във всеки народ има люде от всякаква боя, от всякакви морални или интелектуални измерения. Едропанелните формулировки, разбира се, не падат от небето; те търсят и обикновено намират някакъв статистически корелат.
          От друга страна, казаното дотук е безспорно относително. Човечеството (като цяло), расите, етносите, по-малките социални общности могат да бъдат и в класическите народопсихологически разработки наистина са всичко това, за което стана дума. Не случайно подчертавам, че тази терминология е до голяма степен условна, но тя работи, тя позволява теоретизирането върху изброените сложни проблеми. В крайна сметка става дума за друго – за необходимото метаразбиране, т. е. за употребата на този терминологичен инструментариум с ясното осъзнаване, че зад всички тези абстракции стои човекът, че именно човекът (дори когато е неексплициран, скрит) е действителният обект на съответното научно изследване и действителният субект на съответната изследвана характеристика.
ІІ
РАСООБРАЗУВАНЕ И ЕТНО-ФОРМИРАНЕ
          В границите на каква етно-ценоза, в условията на какви реални междуетнически отношения, на какъв етно-фон се разгръщат фундаменталните характеристики на българския етнос?
          Обективната народопсихологическа панорама е невъзможна вън от отчитането и съобразяването с тежките етнически проблеми, които са ни затиснали не от вчера и не от оня ден.
          Някои медии (основателно или не толкова основателно) ги дефинират в стил “светналата червена лампа” или “биещата камбана на обществената съвест”, периодично уведомявайки ни, че:
          - турците се борят за втори официален език, втора традиционна религия, особени права и ограничена регионална самостоятелност със скрита тенденция към пълна политическа автономия;
          - циганите не желаят да плащат данъци, такси и битови консумативи; те само крадат, насилват, убиват и стремително се размножават;
          - евреите вече са ни се качили на главата и реално управляват държавата, присъединявайки я към “паяжината” на “световната конспирация”;
          - броят на българите намалява застрашително и след 40-50 години те ще се окажат малцинство в собствената си родина;
          - България е третата, след Косово и Македония, мишена на срасналия се с балканския наркотрафик ислямски фундаментализъм и т. н.
          Като професионален идеолог би трябвало да съм наясно с разликата между идеологическото и житейското равнище на всяко от горните твърдения. Идеологията е тази, която въвежда в теоретично обръщение социални “монолити”, едропанелни категории – циганите (изобщо?), турците (всички?), евреите (в един кюп?). В системата от лични социални контакти книжните обобщения се разпадат на конкретни компоненти; зад паравана на амбициозните абстракции (каквито, признавам, и аз съм използвал) надничат биографиите на конкретни личности с конкретни достойнства и конкретни пороци. Там нещата звучат в друга гама. Там във всяка социална общност ги има и такива, и онакива, и всякакви, и никакви. А кои са повече и кои по-малко е по-скоро въпрос на статистика, не на генетично закрепена информация или културно наследство.
          Това, разбира се, не отменя поражданите от етническото съжителство проблеми. Тяхното изясняване тръгва от антропологическия “увод”, доколкото в процесите на расообразуване и етно-формиране могат да бъдат открити аналогични моменти, етапи на развитие и същностно разгръщане.
          Предполага се, че расовото разслоение сред човечеството е започнало някъде преди около 130 000 години. Не се знае кога са кристализирали окончателно огромните “армии” на негроидната, монголоидната и европеидната раса. Но е практически потвърдено, че постепенното преодоляване на географско-историческата изолация на отделните цивилизационни огнища през последните 6-7 хиляди години (съвременните глобализиращи тенденции са кулминацията на това преодоляване) е довело до неспасяемото размесване и взаимно проникване на основните и неосновните расови признаци.
          Като изключим местните жители в някои области на Судан, северен Китай и крайбрежието на Балтийско море, вече е трудно да се идентифицират населяващи определена територия компактни групи от класически представители (притежаващи всеки от съответните белези) на трите големи раси. Обогатяването на човешкия генофонд обуславя преминаването от “производство” на расово еднотипни – в три основни модификации – екземпляри към креативно разнообразие и уникално съчетаване на специфични анатомо-физиологически характеристики във всяка личност.
          Никой не се наема, разбира се, да прогнозира бъдещото (в средносрочна или дългосрочна перспектива) изчезване на големите раси, малките раси и групите антропологически типове като работна био-номенклатура на социални по своята същност феномени. Но е почти сигурно, че многообразието на съответните признаци може да бъде запазено и допълнително разгърнато единствено на индивидуално равнище, че определените расови “комплекти” никога повече няма да бъдат съсредоточавани в дадени географски райони, при дадени климатични особености, през дадена историческа епоха. Те също така никога повече няма да служат за целенасоченото отграничаване на една общност от друга с цел предоставянето или отнемането на определени права.
ІІІ
ЕТНОС, НАРОДНОСТ, НАЦИОНАЛНОСТ
          Сходна е съдбата на социалните и биосоциалните характеристики от национално, народностно и племенно естество – културни парадигми, духовно наследство, обществена и икономическа система, език, расова принадлежност (за която стана дума по-горе), религиозни предпочитания, законови традиции, психология и т. н. Масираната миграция, съпровождаща процеса на взаимно проникване на цивилизациите, е довела до разселване на представителите на почти всички народи и субординирани обществени обединения по цялото земно кълбо, до превръщането на света в необозрима мрежа от стотици хиляди и милиони “Вавилонски стълпотворения”. Въпреки невероятните постижения на взаимната адаптация и съвместната творческа активност, това неминуемо поражда напрежение, противоречия, конфликти. Днес едва ли може да се намери държава, в която изобщо да липсват каквито и да било етно-културни или етно-религиозни проблеми. С различна степен на острота, естествено. И с различни възможности за реално “омекотяване” или преодоляване.
          В търсене на принципната основа на желания етно-културен баланс, на универсалните механизми за оценката и разрешаването на тези проблеми, модерният хуманизъм разчита на особеното международно законодателство (като Рамковата конвенция за малцинствата), както и на предназначените за гарантирането му правозащитни институции.
          Не са редки случаите обаче, когато въпросното законодателство (като цяло или в отделни свои фрагменти) не само не успокоява, но и засилва, изостря до опасна степен социалното – на първо място междуетническото - напрежение в границите на отделни държави. Това не винаги е свързано с изпълзяващите от пещерите на миналото рецидиви на болнавия национализъм и гротесковия шовинизъм. Причините се коренят главно в теоретичния хаос, царуващ в главите на споменатите “законодатели”, в терминологичната недоизясненост на някои техни “творения”.
          Класически пример за понятийно недоразумение е фундаменталният термин “национално малцинство”. Възможно е да съществува народностно (или племенно) малцинство, доколкото то е изградено от такива био-социални характеристики, определящи “статута” на личността независимо от конкретните пространствено-времеви координати на нейната жизнена активност (т. е. характеристики, които личността “носи” навсякъде със себе си). Невъзможно е, от друга страна, съществуването на национално малцинство. Нацията е термин предимно икономически (съответно юридически формализиран). Тя обхваща цялото население на определена територия, тясно обвързано в икономическо, финансово, инфраструктурно и пр. отношение.
          Вярно е, че експанзията на мултинационалните корпорации и обективните изисквания на световното разделение на труда прегазиха много от националните граници и придадоха известна условност на някои класически икономически и юридически категории. Но традиционните дефиниции все още работят достатъчно ефективно (особено при характеристиката и класифицирането на големи обществени структури) и теоретиците могат спокойно да ги използват при своите социално-икономически анализи.
          Точно в традиционния смисъл на съответните понятия където и да отиде, каквото и гражданство да приеме (т. е. към която и нация да се присъедини, под юрисдикцията на която и държава да се намира), всеки човек си остава - в рамките на поне няколко последователни поколения - представител на определена народност. Чикагският евреин, примерно, си остава евреин по народност, но е американец по националност (и той, впрочем, не се срамува и няма причини да се срамува нито от едното, нито от другото).
          Всяка съвременна нация се състои от почти необхватен брой малцинства – етнически, културни, езикови, религиозни, полови, възрастови, организационно-идеологически и т. н. В това няма нищо страшно. Страшното идва, когато именно тези малцинства (разнообразните форми на социална общност), вместо да бъдат разглеждани като органични компоненти на гражданското общество, контролиращи и гарантиращи спазването на определени човешки права и свободи, биват обявявани за техни единствени субекти или поне приоритетни носители. Колективизацията на индивидуалните права и задължения води до своеобразно кастово деление, до сътворението и разпределението на странни граждански “екстри”, до дестабилизация и взривяване на обществения мир. Никой български гражданин не може да разполага с повече или по-малко права от който и да било друг български гражданин само въз основа на обстоятелството, че принадлежи на някое от тези малцинства (вкл. етническото). Носител на човешките права е човекът – с тяхното “притежаване” и реализиране неговата “конкретно-малцинствена” принадлежност (етническа, религиозна, полова и т. н.) няма нищо общо.
          Изясняването на терминологията и задължителното спазване на горните условия биха могли ако не съществено да редуцират остротата на често разгаряните етно-културни конфликти, то поне да поставят основите на един спокоен и цивилизован диалог между полюсите на излишното противостоене.
          Останалото е въпрос на икономически просперитет.
          Защото в крайна сметка именно мизерията е горивото на всички социални сражения и катастрофи.
ІV
“ТОЛЕРАНТНОСТТА” НА АВТОАГРЕСИЯТА
          Историята е фиксирала обстоятелствата, при които вероятността за поява на партия от националистически (национал-фундаменталистки) тип рязко нараства.
          Тази опасност обикновено изниква тогава, когато страната не само е катастрофирала социално-икономически, но и духът й е смачкан, унизен, когато е изпаднала в политическа зависимост, когато суверенитетът й в много области бива безапелационно нарушаван, когато е потъпкано националното достойнство. Затова стратегическите цели на подобни политически сили не се изчерпват с икономическото и културното възраждане – в тях на преден план е изведено укрепването на националното самочувствие.
          Наличието на подобни фигури (Жириновски, Тудор, гротесковият отец Гелеменов и др.) в страните от бившия комунистически блок изглежда като че ли напълно естествено. Тяхната електорална “тежест” все пак остава засега в рамките на безобидната политическа екзотика. Далеч по-необичайни, но и много по-опасни като тенденция са появата и неудържимият възход на Хайдер и – на президентските избори във Франция – Льо Пен. Обяснението там не е икономическо; то е обвързано главно с болезненото национално унижение (в хода на “цивилизационната” американизация).
          Що се отнася до България, нейната непреодоляна икономическа катастрофа е печален факт. Факт са безработицата, мизерията, корупцията, масовото неморално разбогатяване на властниците. Управляващият слугинаж се съгласява автоматично със всяко изискване отвън, козирува покорно на всяка задгранична заповед, като реално обслужва интересите на чужди държави, международни организации и икономически структури. Едно от допълнителните условия е също изпълнено – безславно провалени и компрометирани са класическите десни, леви и центристки партии и коалиции; псевдогражданските обединения на поредната месианска фигура са разядени неудържимо от подобна тенденция и до голяма степен отговарят на формулировката “политическа протоплазма”.
          Така че повечето обективни обстоятелства са налице.
          Но в субективен (до голяма степен народопсихологически) аспект нещата са далеч по-сложни. В идеологията на националистическите партии по определение би трябвало да се съдържат силни ксенофобски (расистки) компоненти. В милата ни родина обаче подобни “волности” са възможни теоретически (като празни декларации, като хвърляни на вятъра думи), но невъзможни или почти невъзможни на практика. Първо, исторически доказана е етнокултурната толерантност на българския народ. Отделен е въпросът кои са корените на това явление. Познавам добре един от тях. Образно казано, за да мразиш други нации и хора, трябва да разполагаш с достатъчно сили и време за това. А ние (като изконни българи) толкова обилно се мразим помежду си, толкова голяма част от живота си отделяме за взаимни мръсотии, че наистина не ни остават нито време, нито енергия, да се занимаваме с не-българската “биогеоценоза”. Достатъчно сме заети със себе си, дето се вика, за да обръщаме “расистко” внимание на циганите и евреите.
          Да не забравя и едно друго обстоятелство (предполагам, от разреда на обективните). Качеството на човешкия материал не може да бъде изкуствено понижавано или повишавано в търсено съответствие със спецификата на отделните обществени структури. Хора с огледални биосоциални параметри изграждат всички партии, движения, граждански инициативи и поданически послушания. Такива, в края на краищата, ще изградят и въпросната партия. Ясно, че резултатът ще е същият. Колкото “демократични” ги докарахме демократичните партии и съюзи в България, точно толкова и “националистическа” би била евентуалната националистическа партия.
V
ЦЕНАТА НА ИНДИВИДУАЛНОТО ОЦЕЛЯВАНЕ
          Силното “вътревидово” конфронтиране е в основата на получаващия се общностен разпад. Изследователите са забелязали тази особеност: българите сами по себе си, взети поотделно, демонстрират безспорни човешки способности и добродетели; като колектив, в рамките на някакво обединение, на някаква етническа, професионална или културна цялост въпросните способности и добродетели (безспорни, но и нека добавя – стандартни, за да не се получи излишно възвисяване до превъзходна степен) губят както равнището, така и интензитета си. За разлика от индивидуалния, колективният успех е почти непознат (с несъществени изключения) за проявяващите се в областите на науката, бизнеса, спорта и пр. сънародници. Никъде по света няма (поне досега не е известна) стабилна, сплотена, успешно синхронизирала разнопосочните склонности и интереси българска емигрантска общност. Наличието на глобално взаимно разбиране и взаимно подпомагане, без да говорим за досадните крайности на евреите и арменците, е характерно за всички останали етноси. Отсъствието му е типично наша привилегия.
          Фаталното изчерпване на всекидневно насочваната навътре негативна енергия омекотява контактите ни с други етноси и култури, прави ни безразлично (или уморено) толерантни, неутрално търпими спрямо различните. На етажите на продажния елит дори властва специфична разновидност на ксенофилията, изразявана във формите на класическото българско чуждопоклонничество, нагаждачество, подлогарство, слугинаж. Тук добавям и масовото превключване на “зрителния ъгъл” от позицията на “аборигена” към позицията на чужденеца при оценката на един или друг фрагмент на социалната действителност, при критичния подход към местни неуредици и недостатъци, при аргументирането на определени социално-икономически приоритети и т. н.
          Някъде из дълбините на трагичната национална история се е формирало впечатляващото майсторство на българина за индивидуално оцеляване, за спасяване поединично. Вероятните причини са много: вековната липса на държава и държавност (определило отсъствието на креативно отношение или по-скоро присъствието на негативно отношение към всяка власт и всяка институция – свои или чужди); закърнялото чувство за принадлежност към определена общност (професионална, религиозна, етническа) и неадекватната оценка на жизнената значимост и оперативната функционалност на тази принадлежност и т. н.
          Ако разсъдим спокойно, не би трябвало да виждаме нищо чак толкова тревожно, нищо чак толкова страшно във всичко това. Нито пък да му приписваме някаква етническа уникалност. Две обстоятелства обаче утежняват значително положението и придават особена съдбовност на изключително негативните последици от масовото реализиране на крайно индивидуализираните жизнени стратегии.
          От една страна, въпросното реализиране обикновено е оперативно съчетано със споменатата малко по-горе българо-българска автоагресия, с последователното преориентиране на разрушителната душевна сила, на негативната енергия от “силовите линии” на исторически обяснимата (не оправдана, разбира се) междуетническа екстравертност към “ядрения ускорител” на привидно необяснимата етническа интравертност.
          Тревогата, от друга страна, е напълно оправдана и поради това, че стратегията на индивидуалното оцеляване и съчетаната с нея етническа автоагресия търсят корените на своята логика, търсят своята операционална изводимост в житейския принцип на скачените съдове.
          Българинът вярва, че всяко човешко щастие съществува за сметка на нечие човешко нещастие, че в обществото и природата доброто и злото са всекидневно балансирани, че неговото, примерно, лично обогатяване бива задължително компенсирано от обедняването на другия, на този до него. И обратно. Т. е. успехите и неуспехите ни са свързани като в скачени съдове с неуспехите и успехите на съседа, на близкия сънародник.
          Не е случайно изпусната шопската мъдрост: “Аз не искам на мен да ми е добре; искам на Вуте да му е зле!” В нея съвсем не е закодирана единствено проявата на обикновена завист и обикновена злоба (макар сигурно да има и такива компоненти). Шопът вярва, че стоварилите се върху главата на Вуте злини автоматично ще рефлектират върху случващи се нему хубави нещо.
          Осмислянето на пазарното стопанство също индикира спецификата на българската вяра в принципа на скачените съдове. За разлика от милионите създатели на нормалната пазарна среда, които приемат за успешна и разумна всяка сделка, от която печелят и двете страни (различни неща, в различна степен, но все пак при задължително взаимно удовлетворение), българинът приема за успешна само онази сделка, при която той е спечелил (на кяр е), а контрагентът е загубил (на зян е), само сделката, в която се е отличил като по-умен и по-хитър и е успял да измами другия.
          Доверяването на принципа на скачените съдове е органично свързано със стратегията на индивидуалното оцеляване. Именно убеждението, че съвместно, масово добруване е невъзможно, че пътят към личното му щастие минава през смачканите съдби на околните, че за да си горе, трябва някой друг да е долу (т. е. трябва задължително да си стъпил върху главите на другите), пречи на българина да разбере елементарната истина, че просперитетът на неговата общност (професионална, етническа и пр.) е фундаментално условие за неговия личен просперитет.
СКАЧЕНИТЕ БЪЛГАРСКИ ТРАГЕДИИ
          И така, без да се състои единствено от тях, разбира се, в цялостния народопсихологически портрет на българина са очертани следните щрихи:
          - фанатизирана стратегия на индивидуалното оцеляване;
          - осакатена социално-общностна валентност;
          - насочена навътре (към етническо самоунищожение) отрицателна енергия;
          - деформиращ междуличностните отношения принцип на скачените съдове.
          Завършвам с две допълнителни уточнения.
          Първо, очевидно се намирам в преддверието на проблема. Оттук би трябвало да следват: анализ на всички възможни или поне на всички основни аспекти; ситуиране на проблемното поле върху територията на науката и извеждане на обяснителните причинно-следствени връзки с граничните теории; обрастването с тежък научен апарат и т. н. Не съм сигурен дали тези стъпки ще определят изследователския ми интерес поне в обозримото бъдеще. Най-вероятно ще си остана на равнището на споделените с професионалната общност идеи.
          Второ, въпреки последователната критичност на съответните теоретизации, позицията “Не сме народ, не сме народ, а мърша!” категорично не ми е близка. Просто се опитвам да разбера какво представлява моята етническа общност. Винаги съм се опитвал да защитавам (дано и тук да е така) позицията на научната добросъвестност, на обективното изследване на социалния свят. А субективизиращото внушение на патриотичния оптимизъм ме ориентира към признанието: възможно е да не съм прав. Възможно е този текст да е само умозрителна конструкция! Макар че едва ли!
 
Май 2005

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.