Константин Дончев

Далеч от боговете

Далеч от боговете

ДОРДЕ СЪМ ЖИВА....

Беше лято, горещо и задушно. Черковните камбани биеха като за погребение. Но имаше ли кой да ги чуе? Хората бяха излезли по къра. Сега му беше времето да се събере зимнината. Опустя градчето, пусти бяха улиците и мегданите му. Останалите тук-таме деца и старци се притуляха по собите. Стояха на хладина и чакаха. Страх витаеше в душите им, страх и далечна надеждица, едва мъждукаща като светулка.

През тясното прозорче на старата кирпичена къща, в която живеехме по онова време в Силистра, скришом наблюдавах улицата. От общината бяха съобщили, че днес по „Булеварда“ — главното шосе, което идеше от сухата румънска граница и отиваше за Русе, щели да преминат отстъпващи хитлеристки части. Управата на града била заповядала, населението да излезе, за да ги посрещне и изрази своите съболезнования. Да бият камбаните, да свири военната музика, такава е била наредбата. А то сякаш не така, а управата като че бе им казала: „Скрийте се, бре, скрийте се в миша дупка! Избягайте по къра и по селата!“

И ние с братчето ми също се бяхме скрили, защото мама преди да замине на работа, ни забрани да ходим на Булеварда. Тя ни каза да заключим вратата, щото германците можели да минат и от тука, по нашата улица. Знае ли човек какво може да се случи. Много деца бяха изчезнали. Кой ги бе отвлякъл, не се разбра, но понеже германците минаваха през града напред-назад и населението тях нарочи. Ето защо си седяхме в къщи и тайничко си гледахме през прозорчето, кой накъде отива по улицата. Отначало тя беше пуста, но докато се понамествахме, заемайки удобна позиция за наблюдение, останалите хора в града се поразшаваха. Първа се появи баба Петка. Тя беше най-възрастната жена от нашата махала. Хората я знаеха като „най-старата бабичка на Копарана“. Така се казваше махалата ни, Копаран, а турците й викаха „Тоз копаран“. Какво ли означаваше, ние децата хич не се замисляхме, пък и не ни интересуваше. Идеше баба Петка от горния край, от към уличната чешмичка. Помислих си, била е сигурно за вода. Но след това забелязах, че не носеше стомна, нито пък цинкова кофа. Значи е била на по-далечно място. Мъкнеше вехтата си торбичка и почуквайки предизвикателно с бастунката си, креташе по напечения калдаръм. Откъде ли идеше?! Беше облечена в черна сатенена рокля, забрадена с черно. Да е била на гробището?! Кой ли може да знае... Тя се поспря, поослуша се, опъвайки врат, щото недочуваше. Откъм съседите долиташе трясък. Някой блъскаше по заключената врата. С изхабените си очи тя не можеше да види човека, но като се приближи, разпозна в злосторника полицейския началник Димо. Направи се, че не го е познала. А той продължаваше да крещи. Има ли хора в тази къща? Излизайте!

– Кой си ти, бре? — викна подире му старицата. — Що дириш тука?

Човекът се извърна и тя му показа, че уж едва сега го е познала. А той се изпъчи, наду бузи и рече сърдито.

– Къде са тези хора?

Сетне извика сякаш, че говореше на глухи.

– Криете се, а? Цялата махла, като че е интернирана. Пфу, не ви е срам! Не зачитате германците, ама хич!

– Що ти е махлата, бре, Димо, що дириш от нея?

– Нищо не диря, бабо Петке. Заповед имам и я изпълнявам. Трябва всички да излезем и да посрещнем германците.

– Германците ли? — тросна му се баба Петка и сухата й брадичка затреперя. — Да се мащаш от тука! Не те ли е срам тебе, бре! Руските гробове бурен фанаха, а ти германци ще посрещаш. Да се мащаш от хорските къщи! Чу ли?

И така, ядосана, баба Петка помъкна немощното си тяло насам, щото тя живееше досаме нас. Полицейският началник Димо махна с ръка, изруга нещо под носа си, пресече улицата и застана точно под нашето прозорче. Ние с братчето ми затаихме дъх и се снишихме. Стана така тихо. А бай Димо седеше под стряхата на сянка и пушеше цигара. Беше толкова близко, че ако протегнех ръка, можех да му взема бомбето. След туй изруга още веднъж по адрес на цялата махала и пое обратно по улицата.

Поседяхме още малко на прозорчето, а така ни се искаше да идем и ние на Булеварда, за да видим германците. За тях госпожа Македонска казваше с удивление, че са били смели рицари на Райха, които се сражавали на Изток. Какво беше това Райх и това Изток хич не знаехме. От мама знаехме само, че са хукнали да се бият с руснаците, че били нахълтали в дома им. Мама не ги обичаше. Как може някой си да влезе в дома ти и да започне да те убива? И баба Петка не ги обичаше, а ние... ние никого не мразехме, ама си бяхме на страната на мама и баба Петка. Старицата беше на деветдесет години. В целия град нямаше по-възрастна от нея. По уважение тя беше след кмета, а кой знае... кмета много хора го псуваха, а баба Петка никой. Особено когато в града започнаха да се появяват германските войници, бабичката стана разтревожена и зла. Отщя й се да се разхожда по чаршията. Започна почти да не излиза. От време на време посещаваше само гроба на дядо Панайот — опълченеца. Той й беше мъж. От там се отбиваше до руския паметник и бързо се прибираше в къщи. Често ме викаше. „Илко, Илко, бре, иди да ми купиш от фурната самунче хляб, че не ми се излиза. То ще ми стигне за цяла седмица. Нали ям кат котка.“ Изтичвах, а сетне тя ми тикваше в ръцете бучка шекерче и казваше. „Айди ела с мене на гробищата, да ми помогнеш, баба! Ще порастеш, още малко и войник ще идеш, мъж ще станеш, ама трябва и човек да си. А да станеш човек, баба, трябва по-често да ходиш с мене на гробището. От там иде много човещина...“

Отивах с нея. Клякахме до гроба на дядо Панайот и старицата започваше с костеливите си пръсти да плеви покаралия бурен от миналата неделя. Сетне ме пращаше с менчето за вода. Като полеехме цветята, ние се премествахме под крушата. Там баба Петка оправяше забрадката си, намокряше с водица сухата си уста, сетна казваше: „А сега да идем на още един гроб, баба.“

И ние напускахме гробището. Дълго вървяхме, защото старицата едва креташе. Исках да й помогна с нещо, но не знаех как. Годините й бяха толкова много, че аз не можех да си представя онова време, когато тя е била като мене. По тесните погранични сокаци ние свивахме насам, натам, докато стигнем до онова малко вдлъбнато площадче, недалече от центъра, което започваше от самия тротоар на Булеварда. Точно по средата му се издигаше паметникът, руският паметник, както от крайвреме си го знаехме. Той беше зеленясъл и изоставен. Надписите едва личаха. Някога там е имало вкопани портрети, но кой знае откога те са се загубили. Спирахме се пред него. Баба Петка въздъхваше. „Ето го другия гроб...“ — казваше ми и посядаше на бордюрчето за да отдъхне от дългия път.

„Помня ги — с мъка ми казваше, — бяха млади момчета, по-млади от мене... — и тя се отдаваше на далечния, но все тъй неизличен от паметта й спомен за русначетата. — Едното, бог да го пости, беше от Самара, а другото от поволжието някъде. Тука по тези места се завърза люта битка. Когато турците се изтеглиха, на другия ден видях телцата им на този мегдан. Дойдоха самарянките и командира им, но момчетата бяха вече студени. Притекох се. „Аз ще ги погреба! — извиках на командира им. Сетне се обърнах към Панайота — моя орел и другарите му, все опълченци. — Панайоте, — рекох, — помогнете да изпратим децата както му е редът. Нека България им е майка... тя ще ги оплаче!“ Подредих ги, а Панайот и другарите му изкопаха гроба и тука на това място ги турихме двете едно до друго, като братчета. На камъка гробищарския каменоделец изкопа две вдлъбнатинки и постави портретчетата им... Много години стояха, докато някой пакостник ги е изкъртил. В гроба си да ги носи дано. Че тъй, всяка година по това време идвам тука и правя помен... Няма друг кой... нямат майчица, ни сестрица... а и да имаха, те са далече и сигурно не знаят за техния гроб в България... Оттогава минаха шейсет и шест години. Може и близките им вече да не са живи...“

След туй баба Петка започваше да плеви бурена, а аз отивах в съседната къща, да напълня менчето с вода. Тук, на това място, до самия камък, баба Петка посади коренче трендафил. То бърже се съвзе и от него израстна голям храст с много цветове. Тъй лека-полека, в градчето ни хората започнаха да викат „Паметника на баба Петка“.

– Илко! — сепна ме гласът й. — Подир оногова ли още гледате?

– Аха... — рекох. — Отива си.

– Кучета да го ядат!

Баба Петка беше пак с торбичката си, но до нея бе прихванала и менчето.

– Ти къде? — попитах я от високото прозорче.

А тя изви глава нагоре и рече шепнешком.

– Ще шавна до паметничето. По Булеварда ще минават германци. Преди две години ги видях как отиваха към Русия като аслани, сега искам да ги видя как се връщат...

– Бабо Петке, искаме и ние да дойдем с тебе!

Старицата се усмихна и ни кимна да излизаме.

След двайсетина минути бяхме вече там. Нямаше много народ, както очаквах. Полицаите се разхождаха по тротоарите, за да пазят реда, сякаш че кой знае колко хора са се събрали. Тук-таме се кумеха госпожи в черни тоалети. А господата градски управници се вястваха за кратко време и отиваха нанякъде, че работа ги била чакала. Неочаквано се озовахме на това място, дето се беше спряла госпожа Македонска с няколко жени. Обърнах гръб, да не ме види, и продължих да вървя подир баба Петка. Брат ми се държеше за торбичката на старицата от лявата й страна. Той беше мълчалив. Мама казваше, че е борсук — с ченгел трябва да му измъкваш думите от устата. Когато стигнахме и се разположихме по бордюрчетата на паметника, едва сега видях, че по прашното шосе откъм румънската граница се зададе керван от конски каруци.

Това ли са те? Войници с изпокъсани и прашлясали сиви униформи, дремеха под напичащото слънце, обвесили глави на ритлите. Много от тях бяха с обинтовани глави, ръце и крака. Някои лежаха направо върху дъсченото дъно на каруците, а краката им висяха между клечките навън. Живи ли бяха или мъртви, никой не знаеше. Лицата им бяха почернели и не изразяваха никаква надежда за живот. Точеха се каруца след каруца. Конете вървяха бавно, уморени с разпенени провиснали ноздри. Някои от каруците бяха покрити с чергила, но отзад се виждаха нахвърлени един връз друг трупове. Това бяха убити германци. Къде ли ги караха?

Близо до нас възрастен човек прошепна.

– Значи фронтът е близо, щом труповете минават от тука...

Когато се изнизаха каруците, по шосето се зададоха и пехотинци. На вратовете им висяха шмайзери, а върху тях бяха провесили немощно ръце. На патерици мъчително се движеха съвсем млади момчета, също такива като ония в каруците. Те бяха много куци, а някои от тях ги водеха за ръка, сигурно бяха ослепели. Лицата им бяха много детски, а от гърдите им се изтръгваха тъжно безпомощни ридания. Разкопчани, с изпокъсани ризи и разцепени бричове, те отиваха натам, откъдето бяха дошли и не знаеха дали ще стигнат някога.

– Отиват на пристанището — каза човекът до нас. — Разбрах, че нощес ще ги товарят на параход и ще поемат за Виена.

Черковните камбани сякаш биеха още по-тревожно. Меденият звън летеше над градчето като стон и падаше с громол върху кервана, който мъчително се движеше по Булеварда.

Баба Петка се прекръсти и въздъхна.

– Войната милост няма — рече на себе си. Що дирят в чужда земя? Не знаеха ли, че туй ще е то?

– Леш... — додаде възрастният човек до нас.

– Ние гледаме тях тука... — рече баба Петка. — А там, в Русия, кой ли знае там те какво са сторили...

– Народ, като овце — рече възрастният човек през една дълга въздишка — където го хвърлят управниците, там отива. Ето, гледай сега...

Сетне той си тръгна за дома. Отсреща госпожа Македонска триеше сълзите си с връхчето на кърпичката си и също пое към града. Лека-полека тротоарът опустя. Полицаите и те се изгубиха нанякъде. Само немската колона, безконечна и глуха, само тя самотно и безнадеждно вървеше по пътя и кой ли знаеше докъде щеше да стигне...
Камбаните биеха все така тъжно за погребение, ала от време на време се улавяха тържествени звуци, които сякаш казваха на изпокрилото се население, че иде краят...

Ние с баба Петка, отново притулени до паметника на руските войничета, таяхме дъх, не чувахме камбаните и не виждахме преминаващите край нас хора. Далече беше се отнесла душата на старицата, много, много далече, в онези времена на жестока битка, когато България отново се възраждаше. Сухата й ръка галеше нежно студения камък, а душата й изплакваше горчива майчина скръб, положила чело върху коравата земя.
Когато се изправи и взе да събира нещицата си в торбичката, аз я попитах.

– Бабо, докога ще идваш тука, на гроба на руските войничета?

А тя отвърна уморено.

– Дорде съм жива, момчето ми...

София, "Д-р Лонг", 1985 г.

 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.