Константин Дончев

Далеч от боговете

Далеч от боговете

ГАФ

Бай Кеворк дълги години пътува като палубен моряк с корабите от Русе до Виена. А от време на време прескачаше и до Рени. През това време успя да посъбере малко западноевропейска стока и миналата пролет откри частно часовникарско ателие, за да продължи бащиния си занаят. Купи си светлосин костюм, бяла риза и черна папионка. Екстравагантно облечен с финеса на европейски господин, той извика в ателието си Борката баничаря, Симо от бръснарницата до гарата и Ташо, бивш келнер от „Приста“.

– Слушайте сега – рече им Кеворк. – За да ми тръгне бизнесът и да потече клиентелата към мойто ателие, трябва малко да ми се развей вятъра из Русе. Демек да ми се поиздигне авторитета.

– Готово, бе Кеворк! – в един глас хорово избръмчаха тримата му приятели.

– А така! – потвърди Кеворк. – За тази работа измислих един номер. От сега нататък, като ме срещнете, ще ми сваляте шапка, ще се покланяте и ще ми викате с много висок глас, така че да чуят всички наоколо.

„Колко? Колко, бай Кеворк?“

Аз ще се дуя и като въртя синджирчето на пръста си, ще отвръщам.

„Сто хиляди!“

Някой път ще отговоря „петдесет хиляди“. Хората ще чуват, ще се обръщат и ще викат. „Брей-й-й-й! Ц-ц-ц-ц-ц! Кеворк забогатял, бе! Я виж ти!“ С други очи ще започнат да ме гледат и ателието ще започне да се пълни с клиенти. А стока имам. Такива часовници имам, дето никой в града не ги е сънувал. И нови, и стари, и части за старите.

– Готово, бай Кеворк! – съгласиха се приятелите му и рекоха да си тръгнат, но той ги спря.

– Почакайте. В бизнеса за всичко се плаща. Така е на запад. Бръкна в чекмеджето, извади столевки и на всеки даде по една. Така вече можеше да бъде сигурен, че ще разчита на тях за изграждане на авторитета си, като кадърен нов частен часовникар.

След два дни Кеворк срещна по главната улица Борката. В бяла престилка, той бе понесъл черна мазна тава, пълна с банички. Вървейки по отсрещния тротоар, Кеворк го погледна, надут като пуяк, а Борката му се усмихна, кимна му и извика.

– Колко? Колко, Шефе?

– Сто хиляди... вчера... – отвърна Кеворк, като въртеше на пръста си синджирчето.

– Честито, честито! – извика Борката и отмина.

Така в същия ден се изредиха Симо и Ташко. Хората се обръщаха с разчовъркано любопитство и се побутваха. Два дни след това спряха Кеворк двама негови познати с толкова мазни усмивки, че от тях капеше покъртително раболепие. Едва задържайки смеха си, в техните очи Кеворк за първи път в живота си се видя като велможа.

– А бе, Кево – рекоха му, – какво чуваме? А? Ама вярно ли, бе?

– О-о-о-о, това е дребна работа – отвърна им Кеворк с видима заетост. – Извинете ме, че бързам.

Да, но единият се оказа лидерът на най-мощната партия в града и като се приближи до него, този път без особено чувство на раболепие, защото в последния момент човекът успя да се окопити, защото той може би нямаше не само парите на Кеворк, за които говореше целия град, нямаше дори грошче, да си купи кисело мляко, но той имаше партията и то най-мощната, която решаваше кой може в този град да стане народен представител, и кой не. Че този същият се приближи толкова близко до лицето на Кеворк и го погледна право в очите. Потърпевшият усети острия мирис на хапчето валидол, което все още се топеше под езика на приближаващия се.

– Много ми харесваш, Кеворк! – строго му каза водачът на най-мощната партия. – Такива като тебе ми трябват.
След това го подпря с показалеца си в гърдите, като че ли му опираше дулото на пистолет в сърцето, и добави.

– Тебе, Кеворк, ще те направя народен представител, ясно?

Този шок върза езика на преуспяващия занаятчия и той нищо не можа да каже.

– Но – добави водачът на партията, – това за сега да си остане само между нас. Когато дойде часът, аз ще ти дам знак. Ясно? – и просто си отмина, придружен от другия.

И така, повече от хората в града не разбираха за какво става дума, но се досещаха, че тук има нещо като „голяма работа“, „голям удар“, „голям късмет“... Тази пиеска, която успя да разиграе Кеворк, му донесе почит и надежди... много  надежди..., например като тази за бъдещ народен представител. А Кеворк обичаше не само бизнеса, повече го мамеше почитта, големството, славата...

Пиеската продължи още седмица-две и успехът не закъсня. Хората в града придобиха внушението, че Кеворк е високопоставена персона, гъчкан с пари, спечелени по тайнствен начин, а и експерт по старите раздрънкани часовници, притежател на нов дюкян, в който като в стара къща ще се намери от пиле мляко. Започнаха да го търсят. Търсеха го за поправка на часовник, търсеха го за съвет, за едра партньорска сделка. Ателието му започна да се пълни с клиенти, компаньони, хора без работа за сладка приказка. Бизнесът му започна да цъфти, е нищо, че ще го затрупат с данъци. Кеворк имаше канал до Виена и Будапеща. Посещаваха го от Амстердам. Той говореше добре немски и не лошо френски. Завидяха му обаче държавните ателиета, завидяха му властите и безпаричните политиканти. Това накара Кеворк да бъде по-внимателен в играта си с митничарите. А тя беше игра на котка с мишка, която макар с крайчеца на окото, но все пак се забелязваше от новата така внушаващо звучаща ПОЛИЦИЯ.

И ето, че в една прекрасна майска утрин, когато Кеворк летеше с пурпурни криле над върха на своя бизнес, когато името му със сини, много сини, мрачно сини букви беше записано в листата на най-мощната партия в града, представете си, за избор на бъдещ народен представител, не щеш ли, точно пред централния градски шадраван, пред самите очи на двете му прелестни млади компаньонки, току-що уловили се в кеворковия капан, на десет крачки от него се спира някакво смътнопознато лице и му казва:

– Добро утро, Кеворк. Колко?

Кеворк механично отговаря.

– Сто хиляди...

Но бързо съобразява, обръща се. „Чакай, я чакай“... – казва на себе си. – Кой беше този!“ От къде знаеше номера му?

Кеворк се обърна и представете си, към него вече се приближаваше самият... кой мислите?

Кеворк изтръпна.

– Извинете – каза объркано, – не ви разбрах. За какво ставаше дума?... Тоест, какво колко?

Смътнопознатият се усмихна многозначително с подчертана дискретност и попита повторно:

– Колко?

– ... Не ви разбирам...

–  Колко години да ви поискам от съда за контрабандно внесените „Докси“?

Дамите, които бяха на няколко крачки от Кеворк, дочули този диалог, като подплашени гълъби плеснаха с криле и отлетяха в различни посоки. Пръстът, на който Кеворк въртеше синджирчето си, остана неподвижен, а то падна върху паважа като мъртво сребърно змийче до самата изискано лъсната обувка на прокурора.

 

 

 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.