Константин Дончев

Далеч от боговете

Далеч от боговете

ВИСОКОТО


Пред Вратата на баба Гаца от край време има излъскана дъбова талпа, която бабичките рендосват с шаечните си фусти. Старицата седеше на нея и зяпаше по върховете на старата череша отсреща. Там като гроздове бяха я окичили дечурлигата на махалата, лапаха със шепи и не мислеха да слизат.

Приседнах до баба Гаца и я попитах защо зяпа по облаците, кого е видяла там, душата на отец Трифона ли, когото бяха погребали преди четирисет дена или й се привиждаше Цако пияницата, дето се удави в една дупка за телефонен стълб.

– Мисля си – рече ми тя целомъдрено. – Гледам тези лапетия и си мисля за Високото. Не всеки човек става да се качва на високо. На едни се вие свят, на други се гади под лъжичката, а на трети им става по-хубаво, отколкото кога са на земята. Ама човекът не знае мярка. Качва се, качва се, а не мисли за слизането. То качването, не е като слизането. Ей ги ония гарги дето лапат и хич не мислят, че може да се счупи клона, ръчкат се с лакти, надпреварват се. Ами като се изпобутат, а? Всичките ще изпопадат като обрулени круши. Аз знам тъй, качваш ли се на високо, трябва да имаш чалъм да се закрепиш, а като видиш, че почнат да те ръчкат с лакти, трябва да съобразяваш накъде вее вятърът, защото речеш ли да скачаш от високото, не става тъй де ти падне.

Виж черешата, отсам има трънак, оттам камънак, а тукичка купа със сенце. Опасно е, ако не улучиш вятъра на къде ще наведе черешата и да съобразиш къде да се пуснеш дорде е време, че да паднеш на мекичко.

Тъй е, сине. Затуй зяпам по връа и си мисля. То лапане, лапане, ама човек трябва да се усеща навреме. – Ко знайш ти, млад си още, а баба ти Гаца пие апчета против склероза и още има памет.

Помълча, па извика на дечурлигата.

– Слизайте бре, лакомии, ще ви обрули вятърът!


Русе, 1975 г.

 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.