ГЛАС ОТ ПЕРИФЕРИЯТА[1]

Господин Председателю,

Дами и господа,

Процесът на хуманизация, обхванал Европа, обещава да сложи началото на една мирна ера на сътрудничество и равноправие между европейските народи. Българското общество, макар и с темпове, които оценявам като бавни, също се включва в този общоевропейски процес.

Един от основните проблеми, пред които е изправена България, е нейната изолираност. В нашия все повече взаимно зависим свят продължава да има не толкова малки и големи народи, колкото централни и периферни.

Моят глас е глас от периферията.

Периферията няма географски координати. Тя е със социокултурни измерения.

Ценностите, които днес ни обединяват, в значителна степен са рожба на града. Градът е утробата на нашата цивилизация. България е традиционно селска страна. Още през дванайсети и тринайсети век, в относителни величини, тя има неколкократно по-малко градско население от Чехия, Германия, Франция или Англия. Извършената през последните десетилетия бурна урбанизация ликвидира традиционната селска култура, без да създаде от българина гражданин.

Ние сме малък народ и чуждоезиковата подготовка е крайно незадоволителна. От двайсет години насам френски и английски се владеят свободно от под едно на сто от населението. По-лошо е положението с останалите големи неславянски езици.

Шейсет на сто от българите никога не са напускали страната и само седем на сто са били, независимо по колко време и по какъв повод, в капиталистическа държава. Наши работници и специалисти работят предимно в страни от Третия свят или в Съветския съюз, където най-вече секат дърва в тайгата.

България е в центъра на Балканския полуостров и има само балкански съседи. Но с тях поддържаме символични културни връзки, а свободните контакти между обикновените хора са на мизерно равнище.

Ние сме туристическа страна, но туристическият поток прекосява територията ни и се изляга на плажовете на Черно море и засяга практически само продавачите на сладолед. За обикновения българин туристът е като щъркел – иде с топлото време и си отива със студеното, но и с двамата не си разменя даже и “здрасти”.

В страната ни все още господства тоталитаристка политическа система, която за по-прилично официално наричаме командно-административна. Десетилетия наред тази система налагаше със сила цял клас на пръв поглед положителни, но мъртви ценности, които доизграждаха българската черупка.

Ценностите на съвременната цивилизация съществуват често в преиначен и недоразвит вид. При това положение изразът “да говориш каквото си искаш” става понятие за анархия. В едно допитване до гражданите на София, които превъзхождат в образователно и информационно отношение останалото население, петдесет на сто намираха за неприемлив принципа, че е “разрешено всичко, което не е забранено”.

За да излезем от периферията на Европа, трябва да изградим демократично общество, като оконочателно и без уговорки премахнем командно-административния политически модел. Това не би могъл да извърши никой друг, освен ние – българските граждани. Като рискуваме удобствата на своята бедност и простотия, защото и бедността и простотията си имат удобства, в систематични мирни и градивни действия – индивидуални и групови, официални и неформални, трябва да защитим и утвърдим в центъра на Балканите ценностите на демокрацията.

Не може да върви нормално процесът на хуманизация, обхванал нашия многострадален континент, ако в него продължават да съществуват централни и периферни общества. Затова ние се надяваме на усилие от страна на централните общества, като искаме от тях морална подкрепа в нашата борба за демокрация, искаме информационните потоци свободно да текат от нас към света и обратно.

В бъдеща Европа не трябва да има гласове от периферията.