Трайчо Костов

Трайчо Костов Джунев е български политик от Българската комунистическа партия (БКП). Една от водещите фигури в БКП и вицепремиер в няколко поредни правителства (1946-1949), той е осъден на смърт при чистка в партията след показен политически процес през 1949. Трайчо Костов е народен представител в XXVI Обикновено народно събрание (1945-1946) и в VI Велико народно събрание (1946-1949). Трайчо Костов е роден в София през 1897, завършва гимназия и след 1916 участва в Първата световна война като взводен командир. След войната работи като стенограф в Народното събрание и започва да учи право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. От 1920 участва в дейността на БКП, като през 1924 е арестуван и осъден на 8 години затвор за участие в издаването на „Работнически вестник“. През 1929 Трайчо Костов е амнистиран и заминава за Съветския съюз, където става член на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) и работи в номенклатурата на Коминтерна. Завръща се в България за кратко през 1931-1932 и 1935-1936, а през 1938 - окончателно. През 1942 е арестуван и осъден на доживотен затвор като един от ръководителите на БКП. Според секретаря на цар Борис ІІІ - Станислав Балан (съученик на Трайчо Костов), той не получил смъртна присъда заради застъпничеството на монарха. След Деветосептемврийския преврат през 1944 е освободен и оглавява БКП до завръщането в България на Георги Димитров и Васил Коларов. Трайчо Костов ръководи политическите убийства в първите месеци след преврата и организирането на т.нар. Народен съд. В началото на 1945 той пише до Георги Димитров: Готов е Законопроектът за Народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започне да действа, ще мине известно време. Това може да бъде използувано за негласна ликвидация на най-злостните врагове, което се провежда от нашите вътрешни тройки. Трайчо Костов влиза в конфликт със съветското правителство във връзка с предаването на информация, която е държавна тайна. Въпреки заявленията му, че „от някои държави ние нямаме тайни“, съветските власти и лично Йосиф Сталин смятат, че той укрива от тях информация за цените, по които България изнася стоки за трети страни. Поради това на международна среща в Москва Сталин му казва в лицето: "Жулик!" . С това съдбата му е предрешена През март 1949 Трайчо Костов е отстранен от правителството и е назначен за директор на Народната библиотека „Свети Кирил и Методий“. Обвинен в антипартийна дейност, той е осъден на смърт и екзекутиран през декември същата година.

Георги Данаилов разказва интересна история основавайки се на своите спомени. Това е история, която не е публикувана в политическите книги. За да запазя автентичността, ще го цитирам: „За Трайчо Костов и неговата трагична история бих могъл да разкажа неща, които не се срещат в книгите, знам ги благодарение на сина на стария дядо Балан - Станислав Балан, секретар на цар Борис III. Той беше един от най-изящните хора, които съм имал щастието да познавам. "Да познавам" не е достатъчно добре казано. Да обичам, да се лаская от неговото благоразположение. Общуването с него беше радост. Славко Балан се отличаваше от ония, които го заобикаляха, говореше по-другояче, гледаше по-другояче, ходеше по-другояче. Той не носеше елегантни дрехи - дрехите ставаха елегантни, щом ги облечеше. През последните двадесетина години от живота му се виждахме много често и от него научих важни факти за много обсъждани и горещо оспорвани събития, свързани и с Борис III, и с Трайчо Костов. Тези случаи сме разисквали многократно и аз никога не открих противоречие в думите му. Балан бил съученик на Трайчо Костов. - В нашия клас той беше най-силният ученик. Сигурно беше и най-силният в гимназията. Имаше отлични бележки по всички предмети, само веднъж учителят по история му писа много добър, Трайчо Костов пожела да бъде изпитан от комисия и отново получи отличен. Ходил съм у тях... те живееха съвсем бедно, баща му бе железничар и къщичката им бе с пръстен под. Всяка сутрин Трайчо идваше половин час по-рано на училище, за да разкаже на тия, които не бяха учили, а те винаги са много, най-важното от уроците. Всяка сутрин. По-късно пътищата им се разделили, а когато през 1942 година Трайчо Костов бил даден под съд по прословутото дело срещу ЦК на партията, Антон Иванов, Романов, Вапцаров... при Балан, дошли близки и го молили да се застъпи пред царя. Протоколът в двореца, обаче, не допускал да се разговаря с царя просто така. Инициативата за всеки разговор можела да дойде само отгоре! За щастие наближавал краят на седмицата и Борис III поканил Балан да го придружи на екскурзия до Мусала. - Тия моите хора не обичат да ходят из планината - оплакал се царят. Балан обичал, а това било и сгоден случай да се спомене по някакъв начин Трайчо Костов. Сутринта тръгнали с автомобил за Чамкория. По пътя Борис мълчал, не бил в добро настроение. - Ваше величество - казал Балан - Нещо сте угрижен. - Има защо - отвърнал царят - Война из целия свят. И у нас всеки ден нещо... Ето сега и това дело срещу комунистите... искат се много смъртни присъди... Докога бе, Балан, ние българите ще се избиваме помежду си? И Борис и синът му обичат този израз: "Ние българите". Както и да е, по-важното било, че Балан използвал момента и казал, че познава един от подсъдимите. - Кой? - Трайчо Костов. - Разкажи ми всичко, което знаеш за него - настоял царят. Станислав Балан разказвал, Борис трети мълчал, само веднъж го погледнал с усмивка, когато чул думите: - Още от гимназията Трайчо Костов знаеше превъзходно руски език и четеше руска литература. Прекалено много руска литература. На това, на нея, се дължат и политическите му увлечения. - Ваше величество - продължил Балан - този човек не бива да загине, той може да бъде полезен за България. Борис трети нищо не отвърнал и променил темата на разговора. Изкачили се на Мусала. Постояли на върха, царят се обърнал към Балан и му наредил: - Тръгвайте! Аз ще ви настигна. - Знам защо искаше да тръгна преди него. И друг път го е правил. Когато свитата се спускаше надолу, той се изправяше на върха и поздравяваше планината, като сваляше шапката си в четирите посоки на света. Върнахме се в Чамкория, качихме се на автомобила, беше вече късен следобед и когато пътувахме към София, Борис трети неочаквано каза: - Кажи ми още нещо за твоя приятел! Това означаваше, че той не е забравил сутрешния ни разговор, че мисълта за Трайчо Костов присъства в главата му. Обнадеждих се и продължих да разказвам... В понеделник по обяд царят влезе в канцеларията, прегледа бюлетините и по едно време рече: - Между другото, човекът няма да бъде осъден на смърт. Ще получи присъда, но войната скоро ще свърши и той ще излезе... Така и стана. Това е свидетелството на Станислав Балан. Имам и логични основания да му вярвам. Като всички царедворци, след девети септември той беше съден от Народния съд и осъден на доживотен затвор. Режимът му обаче като затворник е бил съвсем лек, едва ли не курортен - съставяли са топографска карта на Златни пясъци! И много скоро Балан бе пуснат на свобода, нещо което не се случи с колегите му. Всичките царски съветници бяха избити. Когато Балан излиза от затвора, той бил повикан от Трайчо Костов, който все още е на върха. - Иди да си починеш, защото в Министерството на външните работи ни чака много работа! - казал съученикът му. Съдбата на Балан, пощадяването му, лекият режим, бързото излизане от затвора, много трудно могат да се обяснят без намесата на човек като Трайчо Костов, а той пък явно е имал за какво да се отблагодарява. След това събитията се развиват мълниеносно, Трайчо Костов е низвергнат, назначен директор на Народната Библиотека, по-късно арестуван и съден по сглобен набързо процес. Едно от обвиненията срещу него е, че през 1942 година, като провокатор и агент на полицията е избегнал смъртната присъда. На въпроса, как така е бил пощаден от фашисткия съд, след като е бил секретар на ЦК, Трайчо Костов отговаря: Аз не знам, но може би Станислав Балан нещо знае. Близките на Трайчо Костов веднага отишли при Балан и го помолили да се яви в съда като свидетел. - Разбира се, стига да ме призоват - бил отговорът. Съдът обаче изобщо не призовал Балан. Нямало нужда от излишно усложняване на нещата. Смъртната присъда е била вече произнесена в Москва. Няколко години по-късно на вратата на таванското жилище на Станислав Балан на улица "Св. Климент" звънят продължително някакви субекти. Канят го да ги съпроводи, отвеждат го с кола, спират пред голяма сграда, която той в смущението си не могъл точно да определи. Повели го от етаж на етаж, предавали го от страж на страж. Накрая го въвели в зала, където около голяма маса седели сериозни, свъсени хора. "Още като ги видях - разбрах, че ги познавам отнякъде, виждал ги бях... Но откъде, боже господи! Да, разбира се, виждал бях портретите им във вестниците." Това били членовете на Политбюро! Пред тях Станислав Балан дал обстойни показания за случая Трайчо Костов. Дал показанията седем години по-късно, почти пред същите хора, които някога обявиха Трайчо Костов за най-злия враг на комунистическата партия, а сега прилежно се грижили за неговата реабилитация. - И знаеш ли, може би си въобразявам, но дори през годините, когато Трайчо Костове се смяташе за предател, имах чувството, че някой тайно ме закриля. Нищо лошо не ни се случи и винаги когато искаха по някакъв начин да ми навредят, някой неизвестен се намесваше и ни помагаше. Сигурен съм, че това са били хора на Трайчо, които са останали неразкрити и незасегнати от гоненията. Доста романтично изглеждаше това предположение, но Станислав Балан му вярваше. Сетне дойде времето, когато започнаха да възвеличават Трайчо Костов - първо беше шпионин, после жертва, най-сетне герой. Ако беше останал жив, комунизмът щеше да бъде съвсем друг, цивилизован - така въздишаха мнозина. Аз се съмнявам. И той като Троцки, твърде много е вярвал в революцията, в кръвопролитието като целебно средство. Жалко за цялата му интелигентност, за дарбите му, но нали той беше един от тия, които наложиха Народния съд, той беше един от тия, който участваха в погрома над опозицията и съдебната разправа с Никола Петков. През 1944 година те двамата подписаха документи, които предопределиха собствената им съдба и им подготвиха една и съща участ. Бяха убити в името на революцията! Дума отдавна загубила своята мрачна привлекателност и означаваща само подла борба за власт. И днес има твърде много интелигентни хора, които продължават да мислят, че чрез смъртта на едни, може да се постигне щастие за други. Аз помня тълпите, които ревяха "Смърт!" по площадите: Смърт! Смърт! Смърт! Смърт за подсъдимите от Народния съд, Смърт и за Никола Петков, Смърт и за Трайчо Костов. Могат да бъдат назовани учители, които караха пионерчета да пишат писма с настояване за смъртно наказание на народните предатели. Тогава какво се е променило от времето на Пилат Понтийски? Тълпата си е тълпа, която продължава въодушевено да скандира: "Разпни го! Разпни го!" Винаги се намират и съдници, които да подпишат присъдата. Мнозинството от хората и днес са за смъртно наказание. Въпросът е, кога не бива да се слуша гласа на мнозинството. Гоненията между комунистите не отстъпваха по свирепост на разправите с опозиционери, кулаци, фашисти и подобната им сган. В това отношение равенството бе спазвано. Някогашните братя в борбата доказваха предаността си към партията, чрез жестокостта, с която се преследваха един друг. Така още веднъж българите бяха поставени на системи, за да се влее във вените им поредната доза страх. Вторият в обвинителния акт от подсъдимите в процеса срещу Трайчо Костов и неговата банда, се наричаше Иван Стефанов Хаджиматеев, професор по икономика в Свищовската академия. Бе получил солидно образование на запад, беше се повлиял от левичарски настроени студентски среди и станал комунист още преди войната. Това не се харесва на Министерството на просвещението и от там настояли за уволнение. Тогава ректорът на Академията Димитър Бъров и дядо ми Данаилов се дигнали, отишли при министъра и успели да отменят намеренията. Когато се върнали, дядо повикал младия професор и му казал: - Господин Стефанов, чуйте ме, вие сте способен човек, гледайте си науката, оставете политиката. Послушайте ме, препатил съм от тази политика. Десетилетия по-късно баща ми събра по-младите колеги на Георги Данаилов по случай сто години от раждането му. Иван Стефанов, лежал в затвора, инквизиран, реабилитиран, но завинаги отдръпнал се от политическия живот, каза следните думи: - От всички присъстващи, може би аз дължа най-много на професор Георги Данаилов и ако съжалявам дълбоко за нещо това е, че навремето не послушах неговия съвет. След девети септември Стефанов стана големец, министър на финансите, един от първите хора в държавата... По това време баба ми го бе срещнала в Свищов и в нейния си стил беше заявила: - Внимавайте, господин Стефанов, колелото се върти... И то се завъртя. Иван Стефанов не само че бе съден и осъден на доживотен затвор, но го принудиха на делото да се обяви и против самия Трайчо Костов, да свидетелства против него. Сигурен съм, че това най-много му тежеше до края на дните му. Освободиха го, реабилитираха го, направиха го академик, предлагали му дори и министерски пост, който той категорично отказал, но цялата тази лицемерна признателност не успяла да го утеши. Когато се събирал с млади хора, той пиел червено вино и понякога задавал драматичния въпрос: - Кажете ми, смятате ли ме за предател? Знам и още една показателна история от онова време. Историята за професора по психиатрия Пенчев и неговия асистент Узунов. През войната полицията предупредила, че Узунов е комунист и че би следвало да бъде уволнен.Отговорът на Пенчев бил: доктор Узунов е способен лекар и добър мой асистент и мен изобщо не ме интересува с какво се занимава, след като излезе от клиниката. Забележителното в цялата тази история е не толкова достойното поведение на един професор, а фактът, че същият този професор в публикация, в която изброявал видовете психопати, е отбелязал една от разновидностите с кратката характеристика - комунист! Естествено, когато съответните психопати завзеха властта в България, те побързали да уволнят Пенчев и на негово място дошъл техният човек Узунов. И все пак заради едната справедливост, трябва да се каже, че Узунов гарантирал за бившия си професор и той успял да замине за Англия. И това не било малко, защото той наверно е знаел, че и професор Пенчев не бил чак толкова луд, та да се завърне в България.”

Тодор Живков

Тодор Живков е една от най-емблематичните личности в българската политика. Някои казват, че е за добро, други казват, че е за лошо. За него е изписано и изговорено толкова много, че едва ли може да се побликува нещо ново. Животът и политическата му дейност са изкючително всеобхватни и разнообразни,ч е едва ли може да бъде изказано всичко. И все пак трябва да се започне от някъде... Тодор Христов Живков е български политик от годините на социализма. През 1954 г. е избран за Първи секретар на ЦК на БКП (и става вторият човек в управляващата тоталитарна партия, след Генералния й секретар Вълко Червенков. През април 1956 г.,след премахване на партийната длъжност Генерален секретар на ЦК на БКП (Българска комунистическа партия), той оглавява БКП. През 1981 г. длъжността Първи секретар е преименувана на Генерален. Той е министър-председател на България в 70-то (1962-1966 г.) и 71-то (1966-1971 г.) правителства, а от приемането на Конституцията от 1971 г. до края на 1989 г. е председател на Държавния съвет, т. е. председател на колективния орган, явяващ се постоянно действаща горна камара на парламента и колективен държавен глава.

Тодор Живков е роден на 7 септември 1911 г. в село Правец, Ботевградско. Син на Маруца и Христо Живкови. През 1929 г. става член на БКМС, а през 1932 г. става член на Българската комунистическа партия (БКП), от т. нар. „Кофарджиев набор“. От 10 май до 19 октомври 1935 г. отбива военната си служба като трудовак в Шеста рота на Първа пехотна работна дружина в София, след което завършва гимназия като частен ученик в София. От юли 1938 г. до ноември 1942 г. пребивава като нелегален в селата Дъскот, Лесичево, Говедарци, където е разпределена като участъков лекар неговата съпруга Мара Малеева. През 1929 г. става член на БКМС, а през 1932 г. е приет за член на Българската комунистическа партия (БКП), от т.нар. „Кофарджиев набор“. Секретар е на II партиен РК на БКП в София и на ОК на БКП в София (1934-35 и 1941-42). От юни 1943 г., по решение на Софийския ОК на БКП е определен за член на щаба на I ВОЗ и за пълномощник на ОК на БКП в партизанския отряд "Чавдар". Според самия Живков, по негова идея се създава партизанската бригада „Чавдар“, с ръководител Добри Джуров. Партизанското име на Тодор Живков е Янко. През юли 1944 г. става заместник-командир на Първа въстаническа оперативна зона. На 6 септември 1944 г. оглавява оперативно бюро за охрана на главния удар на шестващите демонстрации, а на 8 и 9 септември 1944 г. командва сборния отряд за щурмуване на Военното министерство в София. От септември до ноември 1944 г. е политически ръководител на щаба на Народната милиция и става Трети секретар в ОК на БКП в София. През 1945 г. е кандидат-член на ЦК на БКП. От януари 1948 г. е първи секретар на Градския комитет на БКП в София, а освен това е и председател на Градския комитет на Отечествения фронт. На Петия конгрес на БКП е избран за член на ЦК на БКП (декември 1948 г.). Постоянно е преизбиран в състава на ръководния орган до 8 декември 1989 г., когато е изваден от неговия състав. През януари 1950 г. става секретар на ЦК на БКП, а през ноември е избран и за кандидат-член на Политбюро. От юли 1951 г. до ноември 1989 г. е член на Политбюро на ЦК на БКП. Завежда секретариата на ЦК на БКП от 1953 г., а на пленум след Шестия конгрес на БКП (март 1954 г.) е избран за първи секретар на ЦК на БКП (до април 1981 г.). Същинската власт в партията обаче получава след инициирания от него Априлски пленум на ЦК на БКП (2–6 април 1956 г.), с който се поставя началото на развенчаването на култа към личността на Вълко Червенков, в съзвучие с решенията на ХХ конгрес на КПСС и политиката на Никита Хрушчов. От 4 април 1981 г. (на Дванадесетия конгрес на БКП до 10 ноември 1989 г. е генерален секретар на ЦК на БКП. На пленум на ЦК на БКП (13 декември 1989 г.) е изключен от партията, малко преди смъртта му членството в БСП е възстановено. От 1946 до 1990 г. е народен представител в десет народни събрания (VІ ВНС и от І до ІХ НС). От 27 май до 28 октомври 1949 г. е председател на Столичния градски народен съвет. На 19 ноември 1962 г. замества Антон Югов като председател на Министерския съвет. На този пост е до 9 юли 1971 г., когато е наследен от Станко Тодоров. Става председател на новосъздадения Държавен съвет на Народна република България (държавен глава) до 17 ноември 1989  г., когато е наследен от Петър Младенов. Главна прокуратура започва срещу него 5 дела. През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. До 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военна прокуратура. През 1990 г. е обвинен за превишаване на правата в качеството си на държавен глава на НРБ за периода от 1962 г. до 1989 г. Арестуван е на 18 януари 1990 г. През юли 1990 г. мярката за неотклонение е заменена с домашен арест. На 25 февруари 1991 г. започва процес заради незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 години лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му. На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т. нар. „Лагери на смъртта“. Привлечен като обвиняем и по делото за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетил държавния бюджет. Обвинен и по т. нар. дело „Фонд Москва“ (Дело №2) за подпомагане на международното комунистическо движение. След смъртта му всички обвинения срещу него отпадат. Тодор Живков умира на 5 август 1998 г. в София.

Виж - портретът, който прави Нико Яхиел на Тодор Живков, при когото работи четиридесет години.

,,Мюнхенският заговор” срещу Тодор Живков

Лятото на 1975 г., столицата на Финландия, Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа - поставя се началото на т. нар. Хелзинкски процес на разведряване. Българският държавен глава Т. Живков и федералният канцлер Х. Шмид провеждат половинчасов разговор в кулоарите, като изразяват задоволство, че след установяването на редовни дипломатически отношения преди по-малко от две години връзките между България и ФРГ в икономическата, политическата и културната област се развиват възходящо. Канцлерът предлага Живков да направи официална визита във ФРГ за ускоряване на този процес. По-късно е уточнено това да стане от 24 до 28 ноември 1975 г. На 24 ноември към обяд Тодор Живков е посрещнат с всички протоколни почести, полагащи се на чужд държавен глава. Но... Малцина са тези, които тогава знаят, че има сериозна опасност визитата да бъде компрометирана. Както се полага на гост от такъв висок ранг, през цялото време Живков е строго охраняван от германските сили за сигурност в сътрудничество с българските. Но на хора, които разбират от тези неща, прави впечатление доста по-високата степен на мерките. Останалите само забелязаха, че церемонията по откриването на новата посолска сграда стана не вън, както е предвидено, а вътре - във фоайето. Живков пусka своя хумор: “Досега не бях рязал лента само на посолство и на манастир. Сега ми остава манастирът”. Минават години и мъглата се поповдига - германците взели супермерките за сигурност, защото, наблюдавайки превантивно българската политическа емиграция, особено в Мюнхен, засичат сигнали, че някои подготвят нещо. Постепенно стигат до един нискоинтелигентен и фанатизиран холерик с непредсказуеми реакции, живеещ в Бавария – подготвящ се да стреля срещу “мръсния тиранин” (евентуално при пристигането му в посолството). Намират начин тихичко да го изолират и елегантно да го обезвредят, но остават нащрек, познавайки нравите на част от нашите “политически” емигранти. Предупреждават и нашите органи, но едва след пристигането на Живков в Бон - федералното правителство явно не иска визитата или да се провали, или да се компрометира. И нещо доста интересно и показателно - не повече от 15 мин. след като е предупредена, българската страна получава по свои канали същата информация - доста детайлна и конкретна. Тя веднага е предадена по съответния начин на германските колеги. Това е първият (може би?) случай на сътрудничество между органите за сигурност на двете страни, продължило и занапред. Естествено е да не информират Живков за “Мюнхенския заговор” - излишно би било да му създават емоции, тъй като той пристига във ФРГ с изключително важна мисия, върху която трябва да бъде абсолютно съсредоточен. По-малко от пръстите на едната ръка са хората, поставени в течение. Това е разбираемо. Едва три-четири дни след завръщането от ФРГ ген. Илия Кашев, шефът на УБО, накратко споменал пред Живков за случая. Живков пристига в Бон “наготово” и от наша, и от германска страна визитата е подготвена блестящо. А програмата е точно така, както той иска и в духа на дадените от него инструкции - с акцент на икономическите отношения. След като завършва т. нар. политическа част на програмата (разговорите на Живков с канцлера Шмид, президента Шел и много други най-видни политици и бяха подписани няколко официални документа), гостът предприема 3-дневна обиколка из няколко провинции – посещава крупни индустриални предприятия, банки, научноизследователски институти, среща се и води продължителни и съвсем конкретни разговори за сътрудничество с тези, които управляват ФРГ - шефовете на “Круп”, “Сименс”, “Тисен”, “Даймлер Бенц”, “Хьохст”, АЕГ, “Байер”, Дойче Банк, Дрезднер Банк, с некоронования “крал” Ото Волф фон Амеронген, президент на Източния комитет на Германското стопанство, архитектът на икономическата политика на ФРГ със социалистическите страни. Преди това те вече се запознават с българския си гост - на приема, даден в негова чест от посланик Междуречки в новата сграда на посолството, на брега на която планира отдавна - задълбочаване и всестранно развитие на стопанското и научно-техническото сътрудничество с ФРГ, в която - наред с Япония, той вече отдавна се е “прицелил”. Играта е сложна - отсреща има опитни “вълци”, които знаят какво искат, но знаят, че трябва и да дадат. И от двете страни разбират взаимната изгода и си сътрудничат коректно и резултатно в течение на години. Това ставаше под зоркия взор на Москва, която осъзнаваше, че такава политика е необходима за по-малкия съюзник, но внимаваше той да не отиде твърде далеч... И за финал - отново за предотвратеното покушение. Наистина, ако по някаква случайност онзи човек само да бе гръмнал, без даже да рани Живков, можете ли да си представите какво щеше да стане в Европа? Война не би избухнала, но целият процес на разведряване, постигнат така трудно и с толкова много взаимни компромиси, щеше да отиде на кино - задълго и с непредсказуеми политически последици. Едно покушение, макар и неуспешно, срещу ръководител на социалистическа държава по време на официална визита в страна като ФРГ, несъмнено би променило задълго международния климат и нямаше да се развият всички тези следващи процеси. Професионализмът и на германското, и на българското разузнаване, политическото самообладание на тези, които вземат решението как да се реагира ефикасно, но спокойно, предотвратяват тежки последици от голям мащаб. *Авторът е дипломат от кариерата, по време на описаната случка - аташе по печата и културните въпроси в посолството в Бон.

Политиката спрямо малцинствата

С идването на власт през 1944 г. на правителството на Отечествения фронт, който скъсва съюза с Германия и включва България в антихитлеристката коалиция в заключителния етап на Втората световна война, за турското малцинство възниква двойнствена ситуация. От една страна за тази дотогава пренебрегвана и на моменти дори ощетявана група от населението се предлага възможност да си възстанови загубените през изминалите години права и да напредне в развитието си благодарение на изявените модернизационни стремежи на доминирания от комунистите Отечествен фронт. В същото време новото правителство проявява недоверие към турското население. В началото на 1948 на заседание на ЦК на БКП Георги Димитров поставя задачата да се изсели мюсюлманското население от южната граница и да се засели там българско население, което се привежда в изпълнение. През август 1950 година във връзка с масовите изселнически настроения сред турското население Политбюро на ЦК на БКП взима решение за изселване в Турция в най-кратък срок (3 месеца) на 250 000 души. По време на изселническата кампания, завършила през ноември 1951 година се изселват около 155 000 души. Двата основни законодателни акта, обозначаващи и уреждащи отношението между държавата и малцинствата, са Конституцията от 1947 г. и Конституцията от 1971 г. Конституцията от 1947 г. гарантира равенството пред закона и защитата от дискриминация на основата на народност, произход и вяра, свободата да се изповядва религия, правото всеки сам свободно да определя своята народност, правото на националните малцинства да се учат на своя майчин език и да развиват националната си култура. В Конституцията от 1971 г. вече не се говори за “национални малцинства”, а за “граждани от небългарски произход”. На тях им се дава право да изучават своя език. Конституцията от 1971 г. съдържа разпоредба, която защитава от дискриминация на основата на “народност, произход, религия, пол, раса, образование и обществено положение”. Тя също така гарантира свободата на съвестта и на религиозните обреди и ритуали. И двете конституции забраняват политическите партии на верска основа.

В края на 40-те около 32 000 евреи емигрират в Израел. Около 5 000 арменци се изселват в Армения през 1946 г., а в периода 1965-1968 г. около 5000 арменци се изселват в САЩ. Не е уточнен броят на изселените в Съветския съюз белоемигранти.

Полагат се специални усилия в областта на образованието и борбата срещу неграмотността. Държавата одържавява малцинствените училища, като чувствително увеличава техния брой - в началото на 50-те години турските училища са повече от 1000 на брой.

Комунистическата партия през 40-те и 50-те години, следвайки политиката на Комунистическия интернационал, активно насърчава македонската идентичност и декретира записването на македонци по време на преброяванията през 1946 г. и през 1956 г., включително и чрез насилие. В изпълнение на решение на Х закрит пленум на ЦК на БРП (к) се провежда политика на насилствено вписване в статистическите данни на около 200 000 души, живеещи преимуществено в Югозападна България.

Държавата насърчава печата и културата на малцинствата чрез финансиране на техни издания и културни институции. През април 1951 г. ЦК на БКП взема специално решение за подобряване на цялостното положение на турското малцинство. В изпълнение на това решение се въвеждат специални квоти и стипендии за приемане на турци в много просветни институции.

Ако към етническите малцинства политиката на тоталитарния режим допуска, макар и за кратък период от време, насърчаване на тяхната етническа идентичност, спрямо религиозните общности тя е от самото начало репресивна. През този период официално признати в страната са само три вероизповедания - Българската православна църква, мюсюлманското и израилтянското вероизповедание. Тяхното съществуване обаче се маргинализира. Католиците и протестантите са сведени до символично съществуване след показните съдебни процеси от края на 40-те и началото на 50-те години, когато техните ръководства са обезглавени с избиването и вкарването в затвора на духовните им ръководители.

Политиката на насърчаване на етническата идентичност на малцинствата през тоталитарния период обаче много скоро се променя радикално. Това става след 1956 г., когато идва на власт новото ръководство на БКП начело с Тодор Живков, което управлява страната през целия период до 1989 г. През 1958 г. Политбюро взема решение за смесване на турските и българските училища. Постепенно спират регионалните издания на малцинствените езици, а по-късно и някои от централните. Процесите се усилват, когато през 1967 г. Тодор Живков формулира тезата си за етнически хомогенната българска социалистическа нация. През 1968 г. се закрива отделът за националните малцинства в ЦК на БКП. Последва решение на Политбюро през 1969 г., което дава сигнал за широкомащабни ограничения на турската култура. Въпреки че официално се подчертава, че за изселване в Турция не може да се мисли, защото българските турци са “неделима част от българския народ”, от друга страна българското държавно ръководство от средата на 60-те години води преговори с турското правителство за евентуална изселническа спогодба. През 1968 година съответното споразумение е подписано. В периода 1968 - 1978 година в Турция се изселват около 130 000 души. През юли 1971 г. Секретариатът на ЦК на БКП взема решение, което дава старт за преименуване на българомохамеданите. Кампанията приключва четири години по-късно, като през 1975 г. са обхванати и няколко турски села в Централните Родопи – Борино, Гьоврен, Грохотно и други. В нея са включени местните партийни структури, както и МВР. На някои места в страната, особено в районите на Гоце Делчев и Якоруда, тя е съпроводена от насилия, довели до убийства на хора от органите на реда.

Усилията за асимилация от властите на българските роми са по-постепенни. Те започват през 50-те години с преименувания на роми-мюсюлмани, които се осъществяват на етапи. Кулминацията е през 1981 г., когато са преименувани най-много роми. През 1958 г. е издадено постановление, с което ромите-чергари са заставени да уседнат. На много места властите предприемат усилия да подобрят бита на ромското население, които нерядко са неефективни, недостатъчно последователни и обмислени.

Безспорно най-сериозното нарушение на малцинствените права през периода на тоталитарния режим е кампанията за насилствено преименуване на турците от 1984 г. - 1989 г. Тя започва по решение, взето в най-тесен кръг на партийната върхушка, с промяна на документите за самоличност през зимата на 1984-85 г. на около 850 000 души. В кампанията са включени войска и милиция, както и всички местни партийни активи. Тя е съпроводена с изселвания, побои, убийства и с многобройни издевателства над мюсюлманския бит и култура. Хиляди хора са лишени от свобода за различни периоди от време, някои от тях без съд и присъда. Стотици са хвърлените в концентрационния лагер в Белене. Преименуването е съчетано с разрушаване на мюсюлмански гробища, унищожаване на болнични картони на пациенти с турски имена, строга забрана срещу глобяване да се говори турски. Въведени са задължителни списъци с “български” лични имена, само по които могат да бъдат избирани имената на новородените. Процесът се излива в яростна идеологическа пропаганда, която цели да убеди както българската, така и международната общественост, че става дума за доброволно преименуване. Кампанията предизвиква масово изселване в Турция на около 370 000 български турци след отваряне на границата през юни 1989 г. Една част от тях (около 155 000 души) впоследствие се връщат обратно в България.

Политически репресии и контрол

Все още е твърде трудно да се обобщят напълно достоверните данни за обхвата и броя на репресираните по политически причини по време на комунистическото управление в България. Без съмнение, появилите се в медиите скоро след падането на режима на Тодор Живков цифри и устни свидетелства показват твърде завишен брой за 250 000 – 350 000 концлагеристи, от 30 000 до 50 000 за убитите без съд и присъда в първите три месеци след идването на власт на правителството на Отечествения фронт. Косвените данни в докладите на МВР и кореспонденцията на ЦК на БКП показват по неоспорим начин, че в първите два месеци след 9 септември 1944 г. (преди всичко в периода 10 септември – 10 октомври) са избити без каквато и да е юридическа основа между 2 000 и 5 000 активни служители и привърженици на предишния режим, предимно полицейски и жандармерийски чинове, тайни агенти на Държавна сигурност, кметове, местни активисти на военизирани цивилни формирования и пронацистки организации, а също и редица дейци на различни противоборстващи си фракции на ВМРО в Пиринска Македония. След подписването на споразумението за примирие с държавите от антихитлеристката коалиция на 28 октомври 1944 г. в Москва правителството на Отечествения фронт се възползва от изискванията на чл. 6 и 7 на договора за “задържането на лица, обвинени във военни престъпления” и за незабавно разтурване на “всички прохитлеристки и други фашистки” организации.

Впоследствие на 26 януари 1945 г. е приета и специална Наредба-закон за защита на народната власт. В чл. 1 изрично се посочва, че който организира или ръководи организация, “която си поставя за цел събарянето, подриването или отслабването властта на Отечествения фронт, се наказва с доживотен строг тъмничен затвор или смърт”. Между декември 1944 – април 1945 г. се провеждат 135 процеса от т. нар. Народен съд, в които обвиняеми са общо 11 122 представители на предишната власт. Той се провежда въз основа на приетата още на 30 септември 1944 г. “Наредба-закон за съдене от народен съд виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея”. Обявени са 9 155 присъди, от тях 2730 души са осъдени на смърт, а 1305 души – на доживотен затвор. В периода май 1945 – септември 1953 г. според някои сведения са проведени над 106 политически процеси. Първоначално ударът е насочен срещу висшето офицерство и най-изявените представители на опозиционните партии.

По-малко от година след разгрома на антикомунистическата опозиция последва мощна репресивна кампания срещу “врага с партиен билет” вътре в самата комунистическа партия. Тя е инспирирана от Кремъл и “подпомагана” пряко от изпратените специално от Москва “следствени бригади”. В периода от 1948 до 1953 г. са разследвани близо 100 000 членове на комунистическата партия, включително заемащи отговорни постове в държавната администрация, партийния апарат, армията и службите за сигурност. Съгласно изследванията на специалната Обществено-държавна комисия за разследване на извършените престъпления и извращения в трудово-възпитателните лагери (1962), за периода от септември 1944 г. до май 1962 г. през тях са преминали общо 23 531 души. Според наличната документация 14 647 от тях са били задържани по политически причини. Друга масова форма на политически репресии са принудителните изселвания от столицата и други големи градове и въдворяване в отдалечени райони на страната. За периода от септември 1945 г. до август 1953 г. в различни райони на страната са изселени и интернирани общо 7 025 семейства с 24 624 души. За периода 1956 – 1961 г. общият брой на изселените наброява над 8000 души. Въпреки приетите решения на най-висше политическо и правителствено равнище, през периода 1962 – 1964 г. са изселени 754 души, през 1967 г. има 714 изселени лица. Тази форма на политически репресии почти не се използва след подписването на Заключителния акт от Хелзинки през август 1975 г., но отново започва масово да се прилага в периода на насилие спрямо българските турци (декември 1984 – септември 1989 г.).

Никола Петков

Никола Петков е български политик, един от лидерите на БЗНС. В политическия живот навлиза в началото на 30-те години. Син на Димитър Петков. Брат на Петко Д. Петков, застрелян от наемен убиец през 1924 г. Никола Петков участва в образуването на националния комитет на Отечествения фронт през 1943 г. и в установяването на новата власт.

Ранни години

Завършва класическия отдел на I софийска мъжка гимназия (1910). Записва се да следва право и политически науки в Сорбоната, Париж. Завръща се в България по време на Балканската война - през 1912 г. е войник в гвардейския полк. След Първата световна война продължава следването си в Париж . Завършва го с отличие през 1922 г. Постъпва на работа в българската легация в Париж. След преврата на 9 юни 1923 г. си подава оставката и остава да живее във Франция, занимава се с журналистика.

Обществена дейност

През 1929 г. се завръща в България - редактор е на вестник "Земя" (1931-1932), на вестник "Земеделско знаме" - орган на БЗНС Александър Стамболийски (1932-1933). Подготвя и издава книга за Александър Стамболийски, в която прави политически анализи и характеристики на личността и делото на земеделския идеолог. Член е на Постоянното присъствие на БЗНС Александър Стамболийски (1932-1933). След Деветнадесетомайския преврат през 1934 г. сътрудничи на демократическите партии, включително и на Работническата партия, която е легална проява на нелегалната БКП. Избран е за народен представител в XXIV Народно събрание (1938-1939). За антифашистка дейност още през декември 1938 г. изборът на Никола Петков за народен представител е касиран и той е интерниран в Ивайловград. След емигрирането на д-р Г.М.Димитров през 1941 поема ръководството на БЗНС Александър Стамболийски. Изпратен е в лагера "Гонда вода" (1941). Никола Петков води преговори с другите демократични партии за образуването на Отечествения фронт и е представител на БЗНС в Националния съвет на ОФ. В края на 1943 г. е интерниран в Свищов. Там Никола Петков продължава да се занимава с политическа дейност, с организирането на Отечествения фронт, среща се с Коста Лулчев и др. политически дейци. В София се завръща през лятото на 1944 г.

Политическа дейност

От 9 септември 1944 г. до 26 август 1945 г. е министър без портфейл в първото правителство на ОФ. От януари 1945 г. е лидер на Обединената опозиция (антикомунистическа опозиция). От 26 октомври 1946 г. е народен представител в VI Велико народно събрание. Борбата му за запазване на парламентарната демокрация е обявена от комунистите за контрареволюционна дейност. На 5 юни 1947 г. е снет депутатският му имунитет и още в сградата на Народното събрание е арестуван. На 5 август същата година започва режисиран съдебен процес срещу него и на 16 август е осъден на смърт чрез обесване по обвинение в шпионаж. На 23 септември 1947 г., въпреки протестите на западната общественост, смъртната присъда е изпълнена, гробът му е неизвестен. Реабилитиран посмъртно на 15 януари 1990 г.

Никола Петков - враг и на царя и на комунистите

Петко участва и в Първата световна война, кавалер е на 5 ордена за храброст и по зла ирония на съдбата точно нему се пада да подпише капитулацията на България в Македония. При кабинета на Ал. Стамболийски е избран за главен секретар на Министерството на външните работи, а брат му Никола става секретар на легацията в Париж. Петко е убит на 15.VI.1924 г. от поручик Димитър Радев, служител на военното министерство. Зад убийството стои ВМРО, а мотивът е "заради предателство към България". Странна и непредсказуема се оказва и политическата кариера на Никола Петков - той е преследван заради убежденията си както от цар Борис III, така и от комунистите, макар да е основател на Отечествения фронт и министър без портфейл в първото негово правителство, сформирано още на 9 септември. Никола Петков приключва дипломатическата си кариера в Париж през 1931 г. и се връща в България. По-късно споделя пред приятели, че по пътя в "Ориент експрес" все по-често му се мяркала натрапчивата мисъл: "Убиха баща ми и брат ми, ще убият и мен." След преврата на 19. V. 1934 г. заедно с Г. М. Димитров създава радикалното крило на БЗНС "Ал. Стамболийски", по-известно като "Пладне". Земеделците са яростни противници на едноличния режим на Борис III и настояват за защита и възстановяване на потъпканата Търновска конституция. През 1938 г. Никола Петков прекарва в ХХIV народно събрание едва 9 месеца, депутатският му имунитет е отнет и е интерниран в Ивайловград. На следващата година започва Втората световна война, България пак се е ориентирала на страната на Германия и действията на британското разузнаване се активизират. То изпраща в София Д. Еймъри, който се среща с д-р Г. М. Димитров. По-късно Г. М. Димитров прави опит за преврат, намеренията му са осуетени и същият Еймъри му помага да избяга от България в Турция с кола на английското посолство. Както Гемето, така и Никола Петков е обвиняван че е английски шпионин. Няма обаче данни той да е посветен в преврата, подготвян от сподвижника му. Броени дни преди Хитлеровата армия да навлезе в България през 1941 г., полицията интернира хората, за които се знае, че няма да останат равнодушни към окупацията. Никола Петков е интерниран в лагера "Гонда вода" край Асеновград. Сред 700-те лагерници той е най-известният земеделски политик, а сред комунистите се открояват интелектуалецът Тодор Павлов и тютюноработникът Антон Югов. Предполагал ли е Петков, че се среща със своя бъдещ палач? Пушенето в лагера е забранено. Министърът на вътрешните работи Петър Габровски най-неочаквано се загрижва за интернираните и на Великден им изпраща по 100 цигари. Те пък трябва да подпишат благодарствено писмо. Единственият, който отказва и "подарените" цигари, и подписа, е Никола Петков. През юни 1941 г. мнозинството задържани в "Гонда вода" са освободени. Никола Петков се прибира в София и пише протестно писмо до Борис III, в което между другото казва: "По всичко изглежда, че предстои повторение на случилото се през последната война и че синът вярно следва разрушителния път на своя баща." През периода до 1943 г. Никола Петков контактува с опозиционно настроени партийни лидери. На комунистите дори често дава лични пари, предоставя им и партийни средства от касата на БЗНС "Александър Стамболийски", за което е упрекван от д-р Г. М. Димитров. На 10 август 1943 г. е създаден Националният съвет на Отечествения фронт. Първият му състав е от комунистите Кирил Драмалиев и Петър Мънзелов, Никола Петков, звенаря Кимон Георгиев, социалдемократа Григор Чешмеджиев и бившия социалдемократ и бивш звенар, а вече независим Димо Казасов. През 1946 г. той забравя за общия им път и пише пространна статия в "Отечествен фронт" за незаконна търговия с имоти на Никола Петков. И тук историята се повтаря. За същото е обвиняван и баща му по времето на Стамболов - притежавал е къщи срещу Народното събрание, на "Дондуков" и на площад "Свети Никола". Осъден е да плати глоба 150 000 златни лева. Участието на Никола Петков в НС на ОФ е символично. През януари 1944 г. отново е интерниран - този път в Свищов. Националният съвет на Отечествения фронт се активизира едва в началото на септември 1944 г. На 8-и се събира в дома на Кимон Георгиев, за когото това е трети преврат след 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г., за да уточнява състава на новото правителство. Основното противоречие е кой да е министър на вътрешните работи. Никола Петков и Кимон Георгиев настояват за Дамян Велчев. Комунистите обаче налагат Антон Югов. По същото време земеделците увеличават своята членска маса и се обявяват срещу терора. Не всичко върви по плановете на Москва, която решава да елиминира БЗНС от политическата сцена. Планът на Сталин е да отстрани Г. М. Димитров и да наложи Никола Петков, който му се струва по-умерен. През октомври 1944 г. Никола Петков е в Москва за среща с Георги Димитров и не се съгласява с неговите виждания за управлението на България. В същото време представителят на Държавния департамент на САЩ Мейнърд Барнс идва в София, за да изрази подкрепата на американското правителство за демократичните сили в България. На 14 август 1945 г. Никола Петков е отстранен от правителството на ОФ. В знак на солидарност напускат и всички членове земеделци. Той вече е враг номер 1. През януари 1946 г. в София пристига зам.-министърът на вътрешните работи на Съветския съюз Вишински и кани късно вечерта на среща Никола Петков, който отказва с мотива, че нощем се правят заговори, а денем - политика. Разговорът се води на другия ден. Вишински с нетърпящ възражение глас предлага на Никола Петков: "Вие нямате право на каквито и да било условия. Вашата задача е да определите двама души, които ще имат готовност да влязат в правителството незабавно." Лидерът на земеделците казва: Аз се подчинявам единствено на разпорежданията на своя народ и на своята организация." Малко по-късно се разбира, че Държавният департамент на САЩ е на мнение земеделците на Никола Петков да не влизат в правителството.

Реплики на Никола Петков в VI велико народно събрание

При оставката на правителството през 1946 г. от името на опозицията: "Заявяваме, че гласуваме за България, но не за правителството. "

Към Георги Димитров, който го упреква, че е страхлив: "Аз съм си турил отдавна главата в торбата. Ако бях страхлив, нямаше да съм на 9 септември с вас."

Пак към него на същото заседание: "Вие, който бяхте герой от Лайпциг, сега сте един страхлив човек. И 20 крачки не можете да направите без агенти."

И съвет към него: "Отмъщението не е управление. Това ще разберете най-добре."

Диалог с Тодор Живков: Т.Ж .: Но господин Петков, българският народ със своя здрав разум ви е определил съдбата. Тя не може да бъде друга, освен съдбата на Ал. Цанков и Дража Михайлович." Н. П.: "Аз си знам съдбата. Тя не може да бъде друга освен тая на моя баща."

В друго заседание, на което Тодор Живков докладва изборните резултати от 27 октомври 1946 г.:

Т. Ж.: "Тук са финансовите източници, чуждото злато, което прави българи платени агенти на чужди сили. Тук се чувстваше най-тежко атмосферата на външния натиск." Н. П.: "Тук е огромната ти глупост." ---

Никола Петков минава в опозиция. На изборите за Велико народно събрание на 27. Х. 1946 г. за обединената опозиция БЗНС "Никола Петков" и БРСДП ( обединена) гласуват 1 191 455 души, или 28 на сто от избирателите. В Народното събрание те печелят 101 места. Там Никола Петков се оказва непримирим борец за защита на Търновската конституция и демокрацията. Начинът да бъде спрян е един - убийство. На 5 юни му е отнет депутатският имунитет по искане на прокурора Н. Стайков. Обвинен е, че заедно с генерал Иван Попов, бивш началник на Военната академия, полковниците Марко Иванов и Борис Гергов и майор Рачо Станимиров е организирал държавен преврат. Следствието започва на 7 юни, на 23 юли е връчен прокурорският надзор, а делото започва на 5 август. На 16 август е прочетена присъдата: "Смърт чрез обесване и да плати 500 000 лева глоба на държавното съкровище." Никола Петков пише 5 писма до министър-председателя Георги Димитров и 4 до председателя на НР България Васил Коларов и пълномощния министър на СССР у нас Ст. Кирсанов, моли и за замяна на присъдата с доживотен затвор. Всичко това е оставено без последствия. Присъдата е изпълнена на 23 септември в 0,15 след полунощ.

Георги Тайков

Георги Трайков Гировски е български политик. Той е дългогодишен министър на земеделието (1946-1950), лидер на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) (1947-1975) и председател на Президиума на Народното събрание (1964-1971). Георги Трайков е народен представител в XXVI Обикновено Народно събрание (1945-1946), VI Велико Народно събрание (1946-1949) и I (1950-1953), II (1954-1957), III (1958-1961), IV (1962-1965), V (1966-1971) и VI Народно събрание (1971-1975).

Георги Трайков е роден през 1898 в село Върбени (днес Итеа), Егейска Македония, но малко по-късно семейството му се премества във Варна. Той става член на БЗНС през 1919. През 1923 взема участие в Септемврийското въстание във Варненско, за което е осъден, но през 1924 е амнистиран. През следващите години е редактор на вестник „Младежко земеделско знаме“. Привърженик на лявото крило на БЗНС, през 1943 Георги Трайков оглавява областния комитет на Отечествения фронт във Варна, а след Деветосептемврийския преврат през 1944 става областен директор. През 1945 е включен в централното ръководство на проправителственото крило на БЗНС, а през 1947 става негов лидер. Георги Трайков е министър на земеделието (1946-1950) и вицепремиер (1947-1949) в правителството на Георги Димитров, вицепремиер (1950-1956) в кабинетите на Васил Коларов и Вълко Червенков и първи вицепремиер (1956-1964) при Антон Югов и Тодор Живков. След това оглавява Президиума на Народното събрание (1964-1971), колективния държавен глава на страната. След приемането на новата конституция е първи заместник-председател на Държавния съвет (1971-1974).

През 1962 г. получава Ленинска награда за мир от съветското правителство.