Georgi Gotev
Гледам странно предаване от серията Ничия земя по Нова. Внушава се, че умните българчета се унижават, участвайки в така наречените летни бригади в САЩ.
Този труд в никакъв случай не е унизителен, навсякъде на Запад младите хора печелят пари през лятото или през свободните си дни, като чистачи в хотели и извършвайки други непрестижни дейности. Те го правят не задължително от бедност, а за да са по-независими от родителите си. Така се става човек.
И нашите деца, синът и дъщерята, са го правили, и станаха хора. Познавам много богати хора, тук на Запад, чиито деца са правили същото. Познавам еврокомисар от западна страна, който е чистил тоалетни като млад, и който никога не мислил, че това е срамно.
И още нещо. У нас "бригада" звучи много негативно, по време на моята младост беше безмислен безплатен труд и губене на време.
В случая не е така - това е сравнително прилично платена работа, която препоръчвам на абослютно всеки млад човек. Лесно да кибичиш по кафенетата, но от тези кибици аз не очаквам нищо. Кибиците само ще тежат на обществото.
Фейсбук
ИНЦИДЕНТ В ЛОНДОН
В северен Лондон малко след полунощ една кола се е врязала сред множество поклонници. В резултат 8 души са ранени и един убит.
Шофьорът на врязалия се в тълпата бус е 38 годишет мъж. Той е задържан от поклонниците излезли от две джамии. След това е предаден на полицията. Ранен е и се намира в болница. Ранените са настанени в три различни болници.
Тереза Мей заявили, че това е потенциална терористична атака. Британският мюсюлмански съвет е излязъл с документ, че мъжът умишлено е насочил колата към поклонниците. Това било проява на ислямофобия.
Британското правителство заяви, че няма съмнение, че страната ще напусне Евросъюза.
Според българско коментатори излъчени по БНР случилото се в Лондон е много опасно и може да означава начало на гражданска война. Това е била целта на ИДИЛ - да предизвика християнска контраатака срещу мюсюлманите.
Положението е доста тревожно. В момента британското правителството обсъжда инцидента.
СЛАВИ В ПОЛИТИКАТА?
Преди няколко дни стана известно, че в интернет върви подписка в подкрепа на това Слави Трифонов да влезе в политиката. Тя вече има 189 000 събрани подписа, а повече за инициативата в студиото на „Просто Диков“ разказаха трима нейни представители.„Тези подписи са абсолютно реални, към тях дори има още около 30 000 – 40 000 подписа на хартия“, разказа Теодора Илиева.
Следващата събота, инициаторите организират и среща в София, на която официално са поканили самия Слави Трифонов.
„Борим се за промяна, за нов избор, за свежи лица“, заявиха Александър Ценков и Емил Карев. „Политиците трябва да чуят гласа на народа. Би имало успех, ако г-н Трифонов поведе под каквато и да е форма хората, които застанаха до него във връзка с желаните промени“, обясняват младежите.
„Ние сме инициатива, стараем се да има промяна. Не искаме Народното събрание да е цирк“, допълват още организаторите на подписката.
„На първо място Слави трябва да направи изявление за конкретните си намерения. Ние ще го подкрепим каквото и да реши. Но първата стъпка за промяна, е човек да влезе във властта и да наложи нови правила“, категорични са феновете на Слави.
https://frognews.bg/novini/podpiska-sabira-podkrepa-ideiata-trifonov-vleze-politikata.html
Да не превръщаме делото на Светите братя в псевдоморфоза
kultura.bg
9.06.2017 г.
Традицията съществува, само ако е жива, ако не се превръща в мъртва черупка, в псевдоморфоза. Честването на празника трябва да ни обединява – всички учени, духовници, учители, ученици, народ. Инак празникът става само празен от учебни занятия ден.
Честването на 24 май тази година породи скандал, което не би трябвало да се случва тъкмо на тази дата. Става дума за официалното посещение на българска делегация във Ватикана. Откъде дойде проблемът според вас, вие имате опит като посланик при Св.Престол и Малтийския орден?
Действително е жалко, защото тази година, която е петнадесета от посещението на св.Йоан Павел II в България, трябваше да бъде едно от запомнящите се посещения. Не трябва да забравяме, че първото посещение на папа в България се състоя тъкмо в периода 23-26 май и то като поклонение по стъпките на светите братя Кирил и Методий. Така със своето посещение папа Йоан Павел II легитимира пред целия свят българския принос и българската роля за съхраняването и разпространението на делото на Светите братя. Още повече, той винаги подчертаваше, че е дошъл в отговор на постоянните български делегации в Рим за 24 май: те започват още през 1968 г. при папа Павел VI. Накратко, можеше и трябваше да използваме тази традиция с цялата нейна богата символика и голямо културно и духовно значение. Не на последно място това посещение трябваше да бъде и значимо, защото беше първото представително посещение на нашия президент в чужбина и той трябваше да се възползва от тази чудесна възможност.
Но този път изникна проблем и причината е вероятно в държавата. Президентът на републиката организира визитата, откъде дойде грешката?
Проблемът, разбира се, е в този от държавата, който осъществява посещението и неговото отношение към него. Ако не влага на първо място духовно, както и символично и историческо значение, а го свежда до един формален акт – да отиде в Рим, за да се снима с папата, като води със себе си със същата цел още няколко „големци“ от правителството и парламента, то естествено нищо няма да се получи. Струва ми се, че оттам най-вече дойде проблемът. Та вижте самия състав на делегацията. Няма, разбира се, никакви ограничения от страна на Ватикана. Всички опити на президентството да прехвърли проблема от болната глава на здравата, бяха, разбира се, смешни и жалки. Знаем и от дипломатическия протокол, а просто от здравия разум, че отсрещната страна не казва и не може да каже на президента кого той да включи в своята делегация. По принцип Светият престол изпраща една ориентировъчна нота, в която подканя делегациите да включат значими личности за държавата и обществото. И толкова. Това се прави, защото мнозина, не само от България, желаят снимки с папата, та ръководителите на делегациите да не се изкушават да водят със себе си рода до девето коляно.
Защо обаче този път бяха изключени тъкмо представителите на духовенството, тоест на Православната и на Католическата църква?
Предполагам, че поради незаинтересованост от страна на президента и на неговите сътрудници как да подготвят това посещение на високо равнище. Факт е, че им е за първи път. Това, разбира се, не ги оправдава. От Ватикана имат едно изискване: броят на делегацията да не надвишава десет човека, тъй като десет са столовете в папската библиотека, където се посрещат делегациите. Мога да кажа от собствения ми болезнен опит, че обикновено преди посещението започва жестоко настояване с кого и как тази делегация да бъде разширена до 14, 16 или 18 човека. И това е една от основните грижи и неприятности, когато трябва да се организира това посещение. Винаги са правили опити да включат директори на дирекции, началници на кабинети, пресаташета. Имало е дори случаи, когато премиери и други отговорни лица са искали да влезе и началникът на охраната им. Нормално, всеки иска да се снима с папата. Но тази година, може би като бивш военен, г-н президентът е решил да бъде стриктен и е казал – щом е казано 10, 10 човека, няма да се излагаме. И най-вероятно, не мога да гадая, когато са се появили, както винаги, двама високопоставени кандидат-делегати в повече, било той, било някой от неговите сътрудници, (но той естествено носи отговорността) е решил да махне духовниците като най-лесно. Нали Църквата е отделена от държавата, пък си има и собствени канали.
Жалкото и тъжното този път е, че в делегацията, която представляваше българския народ в Рим, бяха включени лица със спорна репутация като г-н Марешки. Това, че някой е депутат или заместник-председател на Народното събрание, не го прави сам по себе си достоен да представлява българската духовност и култура. Г-н Марешки е сложил огромна своя снимка в цял ръст на голямата сграда на Централната поща във Варна, която той е купил. Сигурно това е най-голямата снимка, която някой си е поставял в България, може би сега ще се възползва от този повод, за да сложи и своя снимка с папата. С една дума, отговорността за състава на тази делегация е изцяло на президентството. Ето в предишни години г-н президентът Плевнелиев беше включил в своята делегация например проф. Цочо Бояджиев. Така трябва да се постъпва. В тази делегация трябва да се включват се известни хора на културата, на изкуството, на науката, изтъкнати учители. Съвсем не е казано, че българската култура трябва да се представя само и единствено от политиците.
Наред с всичко това основна задача на делегацията е да представя българския народ по възможно най-достойния начин в Рим. Това не става само и единствено с едно влизане в затворените пространства на Ватикана, с една снимка с папата и толкоз. Тези посещения би трябвало да бъдат използвани за популяризиране на българския принос за запазване делото на Св. св.Кирил и Методий, за отправяне на силни послания. Това става с целенасочена работа и добра програма. На първо място храмът „Сан Клементе”, където е погребан св. Кирил, който е и причина за посещението, трябва да се превърне в максимално българско място. А тази година дори не видяхме снимка от посещение в храма „Сан Клементе” и поклонение на гроба.
Да изясним това: защо тази година нямаше поклонение в храма „Сан Клементе“, нали по замисъл това е поклонение пред мощите и делото на Светите братя?
Да, това трябва да е първата и основна задача и цел на тази делегация. Но тази година за първи път не видяхме такова посещение. Също така трябва да има поклонение и в базиликата „Санта Мария Маджоре”. Тъжно и жалко за мен е, че на 15-тата годишнина от посещението на папа Йоан Павел II в България не бе положено и едно цвете на неговия гроб в базиликата „Св. Петър”, както направи миналата година президентът Плевнелиев. Не беше посетен и българският паметник в градините на Ватикана. Нямаше никаква съпътстваща програма, а може и трябва да използваме тези посещения не за разходка до Рим, а за популяризиране на българската култура. Да има например изложба, да има концерт, да има научна конференция, а не просто едно формално посещение. Всяка година би трябвало да се прави нещо различно, инак няма защо да се учудваме, че някой изземва нашия празник.
А какво е обяснението за подобно рязко съкращаване на програмата?
Аз нямам никакъв достъп до президента. Нашите управници са винаги свръхзаети с особено важни дела, но те не владеят един от действително важните инструменти на властта, особено, когато става дума за президентската институция, а именно способността чрез символи да се съхранява традицията, да се отправят силни и ясни послания, които да се запомнят не само в България, но да направят впечатление и на Ватикана, и на по-широката римска и световна общественост. Мисля, че ще е от голямо значение, ако това неуспешно посещение, цялата тази поредица от гафове ни послужат като урок за догодина, когато ще се навършат 50 години от началото на тези посещения и когато България ще председателства Европейския съюз. Трябва да се възползваме от факта, че папа Йоан Павел II който дойде в България за 24 май по стъпките на светите братя Кирил и Методий, ги провъзгласи за покровители на Европа.
Появиха се публикации, че посещението на българската делегация във Ватикана е било съкратено след думи на Западноевропейския митрополит Антоний, с които той упреква държавата в опит да отстрани Църквата от делото на Светите братя?
Очевидно имаше обида от страна на митрополит Антоний, това ясно се видя. Може би след неговата остра реакция е имало и засягане от страна на президентството. Ала това са дребнавости, субективни емоции, които трябва да останат на съвсем заден план поради голямата отговорност, която имат и БПЦ, и Светият синод, и президентството. Не бива да се правим на обидени деца. Случилото се би трябвало да бъде повод за митрополит Антоний и за целия Синод, както и за българския патриарх, да преразгледат своето отношение към делото на светите братя Кирил и Методий, към обгрижването на паметта на нашите светци. През последните години БПЦ демонстрира рязко охлаждане в отношенията си с Католическата църква. Светият синод не изпрати български архиереи на Всеправославния събор на остров Крит и съвсем официално бе заявено, че причината за това е текстът за отношението на Православната църква към останалия християнски свят. Становището на Светия синод все още може да се прочете на сайта на българската патриаршия, в него стои обяснението, че е недопустимо Католическата църква да бъде наречена църква.
Но пак на сайта на Българската патриаршия може да се прочете изявлението на митрополит Антоний, че така се влошават отношенията на БПЦ с Римокатолическата църква.
Естествено, че когато говорят за Католическата църква, няма как другояче да я нарекат освен църква. Ако не е църква, идва въпросът защо взимат от нея храмове, защо искат да се срещат с нейни представители. За митрополит Антоний и БПЦ в случая шапката на държавата беше много удобна, защото не ги ангажира с нищо: те са част от делегацията, влизат и заявяват своето достойнство, на което държат. Но същевременно е налице тъжният факт, че БПЦ не отдава истинска духовна почит към делото на Св. св. Кирил и Методий. Досега български патриарх не се е поклонил нито на гроба на св. Кирил, нито, доколкото знам, на гроба на св. Методий във Велехрад. Негово Светейшество патриарх Неофит като митрополит е ходил няколко пъти в Рим, но като патриарх – не. Българската патриаршия не трябва да чака първо руският патриарх да отиде да се поклони на гроба на св. Кирил, за да го последва скоро след това и българският. Не трябва да бъдем вечно втори. Инак съвсем скоро някой от тези ловки и изобретателни руски историци ще докаже, че още когато св. св. Кирил и Методий са били в Херсон, тоест в днешен Крим, те са занесли азбуката там, а оттам тя е отишла право в Русия и това е било първото кръщение…
Вече има такива версии.
Естествено, но ще ме учуди, ако скоро Путин не реши това да стане официалната версия, а линията Москва – Крим – Рим да се превърне в добре дошла за сегашната руска политика историческа ос. Затова не трябва да чакаме руския патриарх да ни изпревари, което с тези темпове и с това отношение на БПЦ е напълно възможно. Българската православна църква носи отговорност за едно активно присъствие, за едно активно честване не само на 24 май, но и на 11 май, както и на 14 февруари – успението на св. Кирил. Същото отношение трябва да имаме и към паметта на св. Методий и неговото успение на 6 април, защото всички, особено новите славянски държави, се възползват от това дело и от тази памет, за да създадат своята историческа памет и традиция. В това няма нищо лошо, това е естествено, няма защо да се сърдим и да казваме: „А, не, ние сме първи”, само защото през 1852 г. Найден Геров е възродил този празник и това честване. Не трябва, разбира се, да го забравяме. Винаги трябва да казваме, че честването на 11/24 май, започва и то не случайно именно в България.
За да има смисъл честването на празника, неговият смисъл трябва да е ясен най-напред на самите нас. А ние, както показва и това посещение в Рим, все повече го превръщаме в псевдоморфоза, ако използвам един технически термин, въведен от Шпенглер. Псевдоморфозата е изпразването на едно събитие от собственото му съдържание, превръщането му в празна черупка – формално посещение в Рим, снимка с папата. Това позволява събитието да се изпълва с чужди нему съдържания, да започнат да го изземат други страни.
Тук стигаме до Владимир Путин и нашумялата му фраза, че славянската писменост е дошла от македонските земи.
Както винаги, фразите на Путин са лукави. Македонците биха могли да използват тази фраза за легитимиране на техните претенции към Солун, откъдето идват братята Кирил и Методий. Щом Крим е свързан с историята на Русия и това го прави руски, тогава и Солун е свързан с историята на Македония…
При това руският президент съвсем съзнателно пренебрегна българската история и произнесе тази фраза пред своя македонски колега. След това, както вече споменах, в Москва навярно ще забравят „македонските земи“ и ще започнат да твърдят, че са получили писмеността директно от пребиваването на Светите братя в Херсон, ще си създадат нови легенди, които служат не на историческата истина, а на определени политически цели. Трябва обаче не да влизаме в полемика с Путин, а казаното от него да бъде за нас ясен сигнал за неговото реално отношение към България и Балканите, както и да прозвучи като камбана и да ни събуди, защото забравихме нашия, при това най-български празник. Забравихме неговото значение, нехаем за символния капитал, който можем да извлечем от него в Европа. Големият проблем днес е, че ние не честваме истински празника дори в България. Та какво се прави: едно формално шествие с формални слова от президентството до Народната библиотека. Училищата са затворени. Празникът става само празен от учебни занятия ден. Трябва да е ден на буквите и на учениците, но вместо тях виждаме единствено абитуриентите, които празнуват с клаксони, скъпи коли, чалга и тоалети. Тоест празнуват онези, които се радват не че са ученици, а че са свършили да бъдат ученици. Това именно викат по улиците.
Ала празникът всъщност е празник на първолаците, на тези, които са научили буквите, празник е на учителите, на тези които са ги научили на тях. Този ден е празник на българския учител, той трябва да възвърне своето самочувствие. Трябва да се намерят формите и начините този празник да бъде всенароден. Една от фаталните грешки, разбира се, бе направена при приемането на конституцията – този ден трябваше да се превърне в национален празник, защото това е уникалното, което ние имаме.
Затова е много важно да кажем как този празник може да се изпълни със съдържание. Какво може да направи България, за да възвърне ролята си и да придаде нов смисъл на празника на светите братя Кирил и Методий?
Що се отнася до празнуването в България, ние просто трябва да отворим дебата. За да се върне всенародното празнуване, трябва да се проведе широк обществен дебат и той да не се води само около 24 май. И аз се надявам с нашия разговор да започнем този дебат, в който да се включи гражданското общество. То, заедно с училищата и държавата по места, трябва да изпълни празника със съдържание. Аз съм изгубил доверие в държавата, която нарежда отгоре. Надеждата ми е по-скоро в самото общество, в различните неправителствени организации и дружества, в училищата по места, които да не чакат да им се спусне нещо, а да започнат своите инициативи, така както е направил навремето Найден Геров в Пловдив. Но, пак казвам, трябва да започне дебат.
А в Рим ситуацията е много по-проста и проблемът много по-лесно решим. Ние имаме добре база и традиция, но тя трябва да се използва, за да се изпълни празникът с реално съдържание. Ето, ние нямаме Кирило-Методиевски институт в Рим. Когато аз бях посланик при Св.Престол, предложих, наред с поставянето на български паметник в градините на Ватикана и предоставянето на храм за БПЦ, да бъде създаден и Кирило-Методиевски институт. Мислех, че това ще е най-лесното, а то се оказа поне за мен невъзможно. Имаше незаинтересованост не само от държавата, но и българските академични институции, което за мен бе най-тъжното и неразбираемото.
Когато говорих с папа Йоан Павел II по повод неговото предстоящо посещение в България, той каза: „Rosa bulgara, rosa mistica”. Ние можем да свържем 24 май с празника на българската роза, което ще направи впечатление. Може да направим изложба в „Санта Мария Маджоре”, може да направим изложби, концерти, конференции в други храмове и зали. Може да посещаваме не само гроба на св. Кирил, но да помислим и за всички други знакови места за България като гроба на Парчевич или площада на името на Асен Пейков, един от големите не само български, но и италиански, европейски скулптори на ХХ век. Защо имаме културен център и академия „Борис Христов“ в Рим? Имаме всички тези институции и всички тези възможности, а какво се получава – едно нищо. Когато бях посланик във Ватикана, предложих във връзка с годишнината от посещението на папа Йоан Павел II да направим концерт на българските гласове в Сикстинската капела. Щом заговорех във Външно министерство за тези неща – рози и концерти – там ги възприемаха като моя приумица, едва ли не като нещо налудно. Общо взето чиновниците във Външно министерство не желае да излиза от протокола. А нещата не трябва да са формални. Хората, които отиват на посещение в Рим, трябва да са свързани с наследството на св. св. Кирил и Методий.
Всяка година се прави подарък на папата, а като че ли няма какво да подарим, свързано с Кирило-Методиевото наследство?
Щом тези подаръци се правят формално, те често стават и смешни. Няма лошо всеки път да подаряваме икона, но един подарък има смисъл, когато този, който го подарява, влага в него смисъл и значение. Би трябвало да се помисли какво обича, от какво се интересува, какво цени папа Франциск, един папа, който държи на простотата. Президентът Радев добре се сети тази година да му подари розово масло, нещо действително характерно за България, което сигурен съм и папа Франциск, който обича естествените неща, е оценил. Но едно мускалче не стига. На него биха могли да се подарят, дори, защо не, плодовете на нашата земя – кисело мляко, сирене, сладко от рози и пр., плодове, с които се гордеем, при това лични подаръци, които ще стигнат пряко до него и той със сигурност ще опита, а не служителите на Ватикана да ги отнесат в музея (засега по-скоро склад) за подаръци. Би могло да бъде значи нещо дребно, но с вкус и хумор. Той цени тези неща. Не трябва да бъдем грандомани, най-важното е подаръкът да идва от сърце.
Говорите за личния подарък, а аз имах предвид издания, свързани с Кирило-Методиевото наследство, с каквито, уви, не разполагаме.
Както казах, ние нямаме институт в Рим, няма обединение на кирилометодиевистиката, която трябва да мисли за такива издания. Другият голям въпрос е, че нашата кирилометодиевистика трябва да излезе от тясната си и строга академичност. Нейното призвание би трябвало да бъде и в това резултатите от изследванията да стигат до широката общественост. Това е дългът на всеки учен, особено на тези, които работят в сферата на културното и духовно наследство. Затворени в своята наука, нашите кирило-методиевисти не общуват с широката общественост, нямат послания към нея, не популяризират онова, което знаят и което съответно биха могли да претворят в хубави издания.
Затова нека нашият разговор бъде един призив да възкресим делото на Св. св. Кирил и Методий. Традицията съществува, само ако е жива, ако не се превръща в мъртва черупка, в псевдоморфоза, както казах. Честването на празника трябва да ни обединява – всички учени, духовници, учители, ученици, народ. Така както е било през Възраждането, за да стане празникът наистина всенароден. Ако продължаваме в същия дух, съвсем скоро ще забравим какъв празник е и е бил 24 май, а младите поколения ще го свързват единствено с абитуриентските балове.
-----------------------------------------
Проф. Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко (1999), Прекъсването на пътя (2000), Политика и спасение (2005), Между абсолютното тайнство и нищото (2007), Това не е религия (2013), Излизания (2015).
Тодор Чонов
Балада за момичето от село
След скандали семейни, трагически трусове,
устояла на ревност селяшка и присмех,
ти пристигна в града на тримесечни курсове –
облекчено на целия свят се усмихна.
Обло слънце премина над старите болници
и политна на запад, и вече ръждясва.
Няма ги тарикатите, нямаш поклонници
и защо още никой не те забелязва.
Ето ги – попрегърбени – пият и пушат те,
нещо средно са между мъже и момчета.
Но защо ти напомнят случайно за крушите,
подредени грижливо у вас на бюфета.
И защо са сърцата панелно затворени,
и душите защо са в бетонни прегръдки.
От скамейките смътно дочуто говорене
плахо прави след теб само няколко стъпки.
Бавно-бавно се стича нощта от балконите
и прозорците светват съвсем неумело.
И градът си събува без свян панталоните...
Трите месеца свършиха. Няма път за към село.
Plamen Darakchiev
17.6.2017
Днес ми разказаха историята на млада, образована и успяла в професията си жена, която гасне от левкемия. Видях нейния профил във ФБ -- на всичкото отгоре е забележително красива.
От окуражителните постове на нейни познати и приятели от църквата, с която тя е ангажирана, човек лесно можешда се досети, че положението е критично. През последната година тя самата почти не пише. Наместо постове -- снимка след снимка. Нейни. Тя, милата, явно прави отчаян опит да остави истинския си образ на красива жена, да получи не само съжалението и насърчението на хората, но и тяхното възхищение.
Дано Господ се смили над нея. Дано да стане чудо. Или пък поне да и бъдат спестени мъките и агонията.
Но животът е несправедлив. Най-вече към онези, които поради спецификата на заболяването не са на легло и съответно имат своите нормални социални контакти. И точно в това е жестокото. Как да ви го обясня ? Ами представете си например осъден на смърт, чиято присъда ще бъде изпълнена след броени дни, но той не е в килията си, а на свобода. Сложили са му гривна за проследяване и са го пуснали да прекара оставащите му дни сред хората. Сред хората, които живеят своя делник и се радват на живота. Кой би издържал на това ?
Мога да си го представя и аз. Дори знам, че в този случай човек много често изпитва гняв и дори ненавист към околните. Изпитвал съм го аз, преди години, когато в разгара на лятото се разхождах по главната улица на един курортен град. В десетия ден от гладната ми стачка и пълна неизвестност, докато ще продължа. Повярвайте ми, трябваше да положа много усилия, за да се смиря, за да овладея гнева и откровената ненавист към всички тези летовници -- мъже, жени и деца, които се разхождаха, похапваха и се радваха на слънчевия ден.
Още по-несправедлив е живота, заради този бум в социалните контакти, комуникациите и технологиите през последните 10-15 години. Дето се вика можеш да си отидеш от този свят, буквално потопен в искрящия и кипящ пъстър живот. С непрочетени sms-и на телефона, с недовършен пост в блога или коментари постфактум в някой от профилите в социалните мрежи. Точно това видях миналата година около 24 май, когато четях постовете и разглеждах снимките, които ни бе привел предната вечер приятел от Пловдив, на когото гостувахме. Нямаше и половин час, откакто бях прочел неговите реплики на един от коментарите под последния му пост, когато ми позвъни телефона и разбрах, че е починал. Инфаркт. А коментарите под поста му продължаваха.
Да, това е положението днес, съвременнико ! И да ти кажа, сега вече започвам в гледам по друг начин на една прелюбопитна точка в правилника на Велинградската общинска болница. Прочетох я една януарска нощ на 2013 г., докато будувах край леглото на майка ми, която береше душа. Точка 2, подточка 8 от този правилник гласеше: „Пациентът има право да умре достойно."
Тогава изразих възбущението от тази кретенщина в пост в моя блог под заглавие "Не умирайте в малкия град !". Сега си мисля, че по-мъдро и по-намясто не би могло и да бъде.
Утре рано сутринта, след работа, ще мина през "Света София", ще запаля свещ и ще си кажа новата молитва: "Боже, дай ми живот за да се радвам на всичко ! Прочетох я на стената на младата жена, където нейн познат бе написал следното:
"Човек помолил Бог:
-Боже дай ми всичко, за да се радвам на живота!
А Бог му отвърнал:
-Дал съм ти живота за да се радваш на всичко!"
